Начало Идеи Гледна точка Животворящият източник
Гледна точка

Животворящият източник

2984

На жена ми Живка,
която има имен ден

Клисурският манастир „Св. Кирил и Методий“ се намира на някакви си пет километра от родното ми село Бързия, поместен в неговото землище. Той е важен духовен център за хората от тази част на Северозападна България – Вършец, Берковица, селата Спанчевци, Бързия, Ягодово, Слатина, Драганица, та чак до Мездрея и Песочница. И това е отколе: известно е, че със средства на моите някогашни земляци (тогава селото се е казвало Дервент и жителите му са имали задължението да пазят прохода Петрохан от хайдути и разбойници, за което са били дарени и със съответните привилегии) през 1742 г. бива възстановена обителта след векове мъртвило, последвало османското нашествие през ХІV–ХV век. В детското ми съзнание съм запомнил манастира като свято и тържествено място – в него се провеждаха особено важните семейни церемонии като кръщенетата, а по-смелите дори се и венчаваха (на което властта не гледаше с добро око). Вярата обаче в Северозапада е неизкоренима, макар и примесена с доста специфични черти (някои граничещи със суеверие), затова в дебненето между социалистическа власт и искрено вярващи победители излизаха винаги последните. Разбира се, по свой си, скътан начин, с една почти по Махатма Ганди пасивна, ненасилствена съпротива, която приемаше управленските мероприятия за сведение, ала без да им обръща кой знае какво внимание. Животът си течеше покрай идеологията като планинска река – срещне камък (препятствие) и отбие встрани, продължавайки пътя си към светлата цел.

Около Великден, известно е, се изпълняват доста ритуали, но за нас, северозападните, особено важни бяха (и са) три: естествено, нощта на Велика събота, когато се посрещаше благата вест за Възкресението с ликуване и възторг; на самия Великден, когато цялото село се качваше на гробищата за лития – своеобразно общение между мъртвите и живите, при което вторите споделят със своите близки предварително приготвените боядисани яйца (по нашия край ги наричаме перашки), козунаци, агнешко, вино и други „удоволствия“ на живота. На всекиго починал се дава по късче, цели яйца и козунаци не се поставят. След което просто посядаш до тях, все едно си беседвате както някога. Аз например на гроба на баща ми Георги винаги запалвам цигара и му я оставям – беше заклет пушач. Този обичай е характерен само за Бързия, другаде не го правят. Но пък третият важен ритуал си е всеобщо разпространен – литийното шествие от храма „Св. Кирил и Методий“ на Клисурския манастир до параклиса-аязмо „Света Богородица – Живоприемни източник“, събиращо сума ти народ на Светли петък, когато се чества празникът. Включително и преди, във времената на войнстващ атеизъм, макар днес поклонниците да са значително повече. Тогава и параклисът беше не така китен, както е днес – реставриран и красен, да ти е драго да го гледаш. Вярващите са се постарали да го възстановят. Разбираемо е: водата на извора се смята за лековита, лично познавам хора, които се кълнат, че благодарение на нея се отървали от болежките си. Може да е вярно, може да е суеверие или поверие, но параклисът се радва на искрена почит.

Всъщност, ако се задълбочим, ще осъзнаем, че този празник е жив пример за онова, което румънският историк Николае Йорга определя в известната си книга като „Византия след Византия“. Света Богородица – Живоприемни източник е християнски празник, създаден във византийската ера, не е директно свързан с деня на Възкресението. Легендата е, че Лъв І Тракиец срещнал в покрайнините на Константинопол нищ слепец, който го помолил за вода. Лъв се залутал в търсене, когато чул глас: „Царю, в тази горичка има затлачен извор, разчисти го и дай на слепеца да пие, а очите му намажи с тинята, която си изгребал“. Лъв изпълнил точно заръката, макар че се зачудил защо го именуват цар – бил обикновен войник, не император. Но когато слепецът прогледнал, той разбрал, че е чул гласа на Пресветата Дева, закрилница на града и повярвал в предсказанието. То се сбъднало, когато през 457 г. Лъв става император, управлявайки до 474-та. За да ознаменува чудесното събитие, вседържецът построил храм на мястото, където открил лековитата вода. Лъв, между другото, пръв въвежда тържествената церемония на венчаване с царството, но не това е важното в случая, а фактът, че един чисто константинополски (византийски) празник е пренесен през годините, за да стигне почти неприкосновен до малкото село Бързия и неговата светиня Клисурския манастир. И да се изпълнява почти хилядолетие и половина след чудото с Лъв І. Като не забравяме: всяко чудо е израз на Божията любов и на Божията милост към нас, щъкащите грешни и слаби връз планетата земляни.

В това е чудото на християнството: и в ликуване, и в преследване то остава онази крепост на любовта у адепта, която никой и нищо не може да събори, колкото и да се опитва. Виждал съм го това с очите си на дете, макар да го осъзнах в по-късна възраст: вярата е непоколебима, когато е дълбоко личностна и за нея бронебойни патрони наистина няма открити. Тя е не просто Живоприемни източник, тя е и Животворящи източник, защото онзи, който я е приел, той с това я и твори. Непрекъснато, всекидневно я твори, сътворявайки благодарение на нея и себе си като човек. Човек, за когото да бъде източник, жив източник на любов, добрина и радост е най-исканата награда на този свят – свят, за жалост, все по-изпадащ от лоното на Бога.

Но вярата е за това – да го удържи…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора