0
4194

Животът е само кратък промеждутък…

Филип Рот

Откъс от романа на Филип Рот „Американски пасторал“ (ИК „Колибри“, превод Елика Рафи). Писателят почина на 22 май на 85-годишна възраст в Манхатън.

Големият американски разказвач е роден през 1933 г. в Нюарк, щата Ню Джърси. Завършва английска литература в Чикагския университет, преподава в университетите в Принстън, Пенсилвания и Айова. Докато служи в продължение на две години в армията на САЩ, Филип Рот започва да пише критика за литературни и филмови списания.

Дебютира през 1958 г. с книгата „Сбогом, Колумб“, която се състои от разкази и един кратък роман, и веднага печели Националната награда за художествена литература. Следват два романа, преди да се появи „Синдромът Портньой“ (1969), който го прави известен и му прикачва за дълго определението „скандален автор“.

През 90-те години погледът на писателя върху американската действителност се разширява, неговата американска трилогия – „Омъжих се за комунист“, „Американски пасторал“, „Човешкото петно“ го подрежда сред авторите на великия американски роман, какъвто в младостта си не желае да бъде. 

В България Рот е известен с „Животът ми като мъж“, „Синдромът Портной“, „Призракът излиза“, „Гърдата“, „Американски пасторал“, „Писателят призрак“, „Възмущение“, издадени от „Колибри“, както и с „Човешкото петно“ („Алтера“).

Филип Рот не се спира пред никакви табута – независимо дали пише за мъжката сексуалност, американската история, расизма. Неговият брилянтен сарказъм и проницателността му го превръщат във всепризнат критик на общественото лицемерие. Заради стремежа на героите му – мъже, да се изправят срещу собствените си нагони, заради игрите със своята биография, които си позволява в романите, го обвиняват дори в литературен ексхибиционизъм. 

И макар да не получава Нобеловата награда, признание никога не му е липсвало – носител е нееднократно на Националната награда за художествена литература, Националната награда на критиците, както и Пулицър, Ман Букър и др. През 2012 г. Филип Рот оповести сензационно, че спира да пише, защото подозира, че вече е написал най-добрите си произведения. И остана верен на решението си.

Филип Рот

Американски пасторал

Вярно е. Невероятно е. Той се справяше прекрасно, тя – също. Наистина прекрасно. Как се развиха нещата така с това чудесно дете? То заекваше. И какво? Като че ли е кой знае какво. Как се развиха нещата така с неговото съвършено нормално дете? Освен ако това не са нещата, които се случват на прекрасните, съвършено нормални деца. Откачените не вършат подобни неща – нормалните деца ги вършат. Ти я пазиш, пазиш, а тя не може да бъде опазена. Непоносимо е, ако не я пазиш, непоносимо е и ако я пазиш. Все е непоносимо. Ужасът на нейната чудовищна независимост. Неговото дете бе обсебено от най-лошото на този свят. Да можеше това красиво изваяно тяло да не беше раждано. Обажда се на брат си. Това не е точно братът, от когото да търсиш утеха, но какво да се прави? Когато става дума за утеха, братът никога не е точно този, бащата не е точно този, майката не е точно тази и съпругата не е точно тази, затова човек трябва да се задоволи с утехата, която сам може да си даде, да е силен и да минава през живота, като носи утеха на другите. Той обаче изпитва нужда да намери някакво облекчение от това изнасилване, да изтръгне изнасилването от сърцето си, където то го пронизва до смърт, той не може да се примири с него и затова се обажда на единствения брат, който има. Ако имаше друг брат, щеше да се обади на него. Но за брат той имаше само Джери, Джери имаше само него. За дъщеря той имаше само Мери. За баща тя имаше само него. Нямаше как иначе да са нещата. Нищо не можеше да се направи, за да бъдат нещата по друг начин. Пет и половина е в петък следобед. Джери е в кабинета, преглежда пациенти след операция. Можел обаче да говори, казва той. Пациентите ще почакат.
– Какво има? Какво се е случило?
Достатъчно беше само да чуе гласа на Джери, нетърпението в него, язвителната самонадеяност, за да си помисли: „Не става“.
– Намерих я. Току-що се прибрах от Мери. Намерих я в Нюарк. Тя е тук. В една стая. Видях я. Какво е преживяло това момиче, как изглежда, къде живее – не можеш да си представиш. Дори не се опитвай.
Той продължава с нейната история, без да прекъсва, иска да повтори с нейните думи разказа ѝ за местата, където е била, за начина, по който е живяла, за случилото ѝ се, иска да го накара да проумее, иска той самият да проумее, опитва се да намери думи за мястото, където тя живееше. Едва не се разплаква, когато казва на брат си, че на два пъти е била изнасилена.
– Това ли е? – пита Джери.
– Какво?
– Това ли е, ако това е всичко, кажи ми какво ще правиш сега. Какво ще правиш, Симор?
– Не зная какво бих могъл да предприема. Тя го е направила. Тя е взривила магазина на Хамлин. Тя е убила Конлън. – Няма сили да му каже за Орегон и за другите трима. – Сама го е направила.
– Ами, разбира се, че тя го е направила, за бога. Ние не сме си и помисляли друго. Къде е тя сега? В онази стая?
– Да. Ужасно е.
– Тогава се върни в онази стая и я измъкни оттам.
– Не мога. Няма да ми позволи. Иска да я оставя на мира.
– Пет пари не давам тя какво иска. Вземи пак шибаната си кола, върни се там и я измъкни от шибаната ѝ стая за косата. Упой я. Вържи я. Но я измъкни. Чуй ме. Ти си като парализиран. Аз не съм човекът, който ще ти каже, че да запазиш целостта на семейството си, е най-важното нещо на света – ти си на такова мнение. Върни се с колата и я измъкни оттам!
– Няма да стане. Не мога да я влача за косата. Има неща, които не разбираш. Прекрачиш ли веднъж чертата, за да вкарваш насила някого в собствената му къща, после какво ти остава? Има тщеславие някакво в това, но после какво? Сложно е, много е сложно. Няма да стане така.
– Точно така ще стане.
– Убила е още трима души. Убила е четирима.
– Майната им на четиримата. Какво ти става? Отстъпваш пред нея, както отстъпваш пред баща ни, както си отстъпвал пред всичко в живота си.
– Била е изнасилена. Тя е луда, тя полудява. Само да я погледнеш, и ще го разбереш. Била е изнасилена два пъти.
– А ти какво си мислил, че ще ѝ се случи? Звучиш като изненадан. Разбира се, че ще я изнасилят. Или си вдигни задника и направи нещо, или ще я изнасилят за трети път. Обичаш ли я, или не?
– Как можеш изобщо да ме питаш?
– Ти ме принуждаваш.
– Не сега, моля те, не ме ругай сега, ще ме съсипеш. Обичам дъщеря си. Никога не съм обичал нещо повече на този свят.
– Като вещ.
– Какво? Какво означава това?
– Като вещ – обичаш я като някаква шибана вещ. Както обичаш и жена си. Боже, дали някой ден ще осъзнаеш защо вършиш нещата, които вършиш? Знаеш ли защо правиш всичко това? Имаш ли изобщо някаква представа? Понеже се страхуваш да вдигнеш скандал! Страхуваш се да пуснеш зверчето от торбата.
– За какво говориш? Какво зверче? Какво зверче?
Не, той не очакваше идеалната утеха, но тези нападки – защо така му се нахвърля, без дори да се престори, че го утешава. Защо, след като току-що бе обяснил на Джери, че всичко се е оказало хиляди, хиляди пъти по-зле и от най-страшните им очаквания?
– Знаеш ли какъв си? Знаеш ли? Ти винаги се опитваш да загладиш всичко. Винаги се опитваш да бъдеш сдържан. Никога не казваш истината, ако мислиш, че с това ще нараниш нечии чувства. Винаги правиш компромиси. Винаги си почтителен. Винаги се опитваш да погледнеш нещата откъм хубавата им страна. Винаги си благовъзпитан. Винаги търпеливо понасяш всичко. Благоприличието преди всичко. Момчето, което никога не престъпва нормите. Вършиш каквото обществото ти диктува. Плюй в лицето на това благоприличие. Всъщност дъщеря ти го заплю, нали? Четирима души? Добре се е присмяла дъщеря ти на благоприличието.
Ако затвори телефона, ще остане сам в онзи коридор зад мъжа, който изчаква другия мъж, който пък разкъсва Мери долу при стълбите; ще види всичко, което не иска да види, ще узнае всичко, което няма да понесе да знае. Не можеше да седи тук и да си представя останалата част от тази история. Ако затвори, няма да разбере какво Джери има да каже, след като изговори всичките тези неща, които поради някаква причина иска да изговори за зверчето.
Той винаги така се държи с хората, това не са нападки срещу мен, това е Джери. Неуправляем е. Такъв си е роден. Знаех го, преди да му се обадя. Цял живот съм го знаел. Имаме различен начин на живот. Брат, който не е брат. В паника съм. Наистина съм в паника. Това е паника. Обадих се на най-неподходящия човек на света. Този човек си изкарва прехраната с нож.
– Аз не съм предател – рече Шведа. – Не аз съм предател, а ти.
– Не, ти не си предател. Ти си онзи, който прави всичко както трябва.
– Не те разбирам. Казваш го, сякаш е нещо позорно. Какво лошо има, по дяволите, да правиш нещата както трябва? – побесня той.
– Нищо. Нищо. Само дето дъщеря ти цял живот това плюеше. Ти не смееш да се разкриеш пред хората, Симор. Пазиш се в тайна. Никой не знае кой си всъщност. Определено никога не си ѝ позволявал да те опознае. Тя срещу това плюеше – срещу фасадата. Всичките тези твои шибани норми. Хубавичко виж какво направи тя с твоите норми.
– Не разбирам какво искаш от мен. Винаги си бил прекалено умен за мен. Това ли имаш да ми кажеш? Това ли?
– Трофеят винаги е твой. Ти винаги избираш правилния ход. Теб всички те обичат. Ожени се за Мис Ню Джързи, за бога. Хубавичко си помисли. Защо се ожени за нея? Заради фасадата. Защо правиш всичко? Заради фасадата!
– Аз я обичах! Аз толкова я обичах, че се противопоставих на баща си!
– Вярваш ли си? – Джери се разсмя. – Наистина ли си вярваш, че си му се противопоставил? Ожени се за нея, понеже така е станало. Татко я е обърнал с хастара навън в кабинета си, а ти си седял там и дума не си обелил. Не е ли така?
– Дъщеря ми е в онази стая, Джери. За какво изобщо говорим?
Джери обаче не го чува. Той чува само себе си. Кога друг път ще му се удаде на Джери подобна невероятна възможност да каже истината на своя брат? Защо някой насред най-тежката ти мъка решава, че е дошъл моментът да му отпусне края и под претекст, че анализира характера ти, да избълва цялата угнетеност, която е трупал през всичките години?
Кое в твоето страдание прави неговото превъзходство така разточително, така пълноправно, така сладостно в своята проява? Защо реши, че сега е моментът да ме удави в негодуванието си, задето цял живот е живял в сянката ми? Ако е трябвало да ми каже всичко това, не можа ли да го направи, когато бях на върха на славата си? И защо изобщо си е повярвал, че живее в сянката ми? Та той е най-големият хирург в Маями! Д-р Левов, спасителят на разбитите сърца!
– Татко? По дяволите, той те остави да се измъкнеш – не си ли го разбрал? Ако татко ти беше казал: „Виж, никога няма да получиш одобрението ми за това, никога! Аз не мога да имам внуци наполовина едно, наполовина друго“, тогава ти трябваше да направиш избор. На теб обаче не ти се е налагало да избираш. Никога. Понеже той все те оставяше да се измъкнеш. Всички винаги са те оставяли да се измъкнеш. И именно поради тази причина и до ден днешен никой не знае кой си. Ти си непроницаем – това е цялата истина, Симор, непроницаем. Затова и дъщеря ти реши да те хвърли във въздуха. Ти никога в нищо не си открит и тя те мразеше за това. Криеш се. Никога не правиш никакъв избор.
– Защо ми говориш тези неща? Какво искаш да избирам? За какво говориш?
– Мислиш, че познаваш хората? Представа нямаш какво са хората. Мислиш, че познаваш дъщеря си? Представа нямаш каква е дъщеря ти. Мислиш, че познаваш тази държава? Представа нямаш каква е тази държава. Твоите представи за всичко са погрешни. Единственото, от което разбираш, са шибаните ти ръкавици. Тази държава е ужасна. Разбира се, че е била изнасилена. Ти в каква компания, мислиш, че е била? Разбира се, че някъде си ще я изнасилят. Това не е Олд Римрок, драги – тя е навън, в Съединените щати. Тя влиза в онзи свят, в онзи смахнат свят там навън и във всичко, което става в него – ти какво очакваш? Малката от Римрок, Ню Джързи. Разбира се, че няма да знае как да се държи там, разбира се, че лайното ще се размаже по вентилатора. Какво знае тя? Тя е като разглезено дете там, в света. Не може да му се насити – все още прави поразии. Стая до магистралата „Маккартър“. И защо не? Кой не би го направил. Ти за живот на доячка на крави ли я готвеше? За какъв живот я готвеше? Неестествен, съвсем изкуствен от край до край. Тези твои заблуждения, с които живееш. Ти все още пребиваваш в света на мечтите на твоя старец, Симор, още си там, в рая на ръкавиците, с Лу Левов. Цяло семейство под тиранията на ръкавиците, задушено от ръкавиците, от дамските ръкавици – единственото нещо на света! Все още ли разказва оная история за продавачката, дето си миела ръцете, преди да извади следващ чифт? Къде, къде е тази старомодна Америка, тази Америка на благоприличието, в която всяка жена има по двайсет и пет чифта ръкавици? Твоето дете хвърли във въздуха нормите на супергероите, Симор, а ти продължаваш да си мислиш, че познаваш живота!
Животът е само кратък промеждутък от време, през който сме живи. Мередит Левов, 1964 година.