0
2115

Животът
и Смъртта

Голямата драматургия не е в заплетените сюжети, сложния наратив и ефектните диалози. Големите майстори правят голяма драматургия чрез пределна простота, дълбока психология и любов към героите. Наскоро гледах  филма на такъв голям драматург. „Експрес „Сънсет Лимитид” е заснет по едноименната пиеса на Кормак Маккарти, в двете единствени роли участват Томи Лий Джоунс и Самюъл Джаксън.

Героят на Джаксън е бивш затворник, излежал присъда за убийство, който сега живее самотно в неугледна стаичка до железопътна линия и се опитва да помага на наркомани. Героят на Томи Лий Джоунс е отчаян и обезверен професор, който току що се е опитал да се хвърли под влака. Героите не се познават, затова нямат имена – наречени са от автора Черния и Белия. Срещат ги животът и смъртта.

Белия е спасен в последния момент от Черния и с удивление казва – аз много добре  и дълго оглеждах перона, внимавах да няма никакви хора, къде беше ти, изобщо не те видях, как стана така, че попаднах в твоите ръце! Черния отвръща – бях зад една колона, затова няма как да си ме видял, но аз те наблюдавах внимателно и в последния миг се спуснах към теб.

Целият филм се състои от последвалия диалог между Черния и Белия, между Живота и Смъртта. Говорят за смисъла на живота и за Бога. Професорът е атеист, нихилист, напълно изгубил всякаква вяра във всичко. Черния му казва, че гласът на Бога може да бъде чут винаги. През цялото време Черния се опитва да продължи разговора, за да задържи Белия да не напусне квартирата му преди да е дошъл в себе си след опита за самоубийство.

Професорът съвсем не изглежда облекчен от щастливата развръзка, за него тя въобще не е щастлива, а е по-скоро разочароваща, той е само малко стреснат и учуден от проповедника срещу него, с когото усилено разговарят и пият кафе след кафе. Черния не иска да изпусне вниманието му нито за миг, умело го разпитва, задава му провокативни въпроси, на които професорът не знае как да отговори, диалогът е наситен, интензивен, бърз, изпълнен с неочаквани обрати, изобщо драматургия от най-висока класа, достойна за мащаба и таланта автора и на двамата големи актьори.

Най-общо – в почти двучасовия филм, който се разиграва единствено в малката бедна стаичка, проповедникът с преливаща енергия, плам и оптимизъм се опитва да убеди професора, че има Бог, че животът има смисъл, че Господ има промисъл и обича всеки човек, че самоубийството не само не е изход, но е недопустимо. И ти мислиш, че Иисус сега е в тази стая, иронично пита професорът, а проповедникът отвръща – не мисля, че Иисус е в тази стая. Просто знам, че Той е тук сега.

И знаеш ли за какво най-много мечтае всеки човек? Всеки човек най-много мечтае да бъде обичан от Бог. На което професорът отново отвръща с някакъв сарказъм.

Колкото по-яростно Смъртта отрича Живота, толкова повече се затвърждава убеждението, че смисълът на живота може да бъде видян единствено през вярата.

Професорът е събирателен образ на типичния съвременен интелектуалец – скептик, разочарован, обезверен, който не намира смисъл в нищо, огорчен от света и обществото, което се движи от една катастрофа към друга, без истински приятели, без жена, без деца, без любов, очевидно човек, претърпял дълбок житейски провал, за който ние само интуитивно се досещаме и последваща тежка депресия, която не може да бъде компенсирана от професионална кариера и социален статус. Около себе си вижда само безсмислието на всичко, то се олицетворява от старостта, забравата, изличаването и вътрешната самота. На финала професорът изрича блестящ монолог на отчаянието: „…Сянката на смъртта надвисва над всяка радост. Всеки път води до смъртта. Дори по-лошо. Всяко приятелство. Всяка любов. Страдание, предателства, загуба, терзание, болка, старост и отвратителните болести, които я съпътстват… Ти твърдиш, че моят ближен е моето спасение? Моето спасение? По дяволите тогава моят ближен. По дяволите какъвто и да е той, който и да е той. Дали се виждам отразен в него? Да. И от това, което виждам, ми се драйфа. Разбираш ли ме? Можеш ли да ме разбереш?”.

От словесния боксов мач между двамата победител излиза като че ли професорът. На финала на филма той си тръгва от стаичката, тоест проповедникът го оставя най-накрая да си тръгне – като че ли още по-обезверен, още по-окаян, още по-решен, че следващият опит за самоубийство трябва да бъде успешен. Проповедникът е претърпял пълен провал в това да измъкне едно човешко същество от агонията на безверието му.

Заболя ме от този филм.

Защото всички ние, които живеем във вярата, сме имали моменти, в които сме изпитали същото безсилие и провал.

Както и да говориш, както и да пишеш, дори да отвориш сърцето си – както прави проповедникът – и да го положиш на масата, само и само, за да убедиш човека срещу себе си във вярата, ако човекът сам не направи първата крачка, ти си безсилен и се проваляш.

Чрез своите подвизи християнските мъченици са обръщали мнозина към вярата. Но също така мнозина други са оставали равнодушни, а самите мъчители дори още повече са се озлобявали и озверявали.

Според свети апостол Павел вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“.

Значи да приемеш вярата или не, зависи от това на какво се надяваш. Но безнадеждният професор заявява преди да си тръгне – единствената ми надежда е празнотата, която ме очаква със смъртта, аз се надявам на тази празнота. Сега отвори вратата, моля те. Време е да вървя.

Проповедникът остава сам и произнася своята кратка, разтърсваща реплика – защо, Господи, не ми даде думи, защо ме изпрати тук, защо даде думи на него, а на мен не?

Белия напуска стаята, напуска може би и живота. Черният остава да задава на Бог въпроса защо го постави в тази ситуация – да има възможността да спаси един човешки живот и да не му стигнат силите, думите, аргументите.

След края на филма се усещаме така, като че ли сме били на гноището при прокажения Иов, където той води подобен разговор за живота и вярата със своите приятели. Само че във филма всичко е преобърнато, както е преобърнат съвременният свят.

Името на експреса, избрано и за заглавие на драмата The Sunset Limited, се оказва предзнаменователно като окачена на стената пушка, която в края на действието трябва да гръмне.

 Ала въпреки всичко в крайчеца на съзнанието ни като че ли се прокрадва някаква надежда. Това е надеждата, която носи в сърцето си всеки сеяч – че посятото зърно ще роди плод. Думите на проповедника, които му се струват недостатъчни, посяват  надежда.

Може би професорът няма да се хвърли под влака веднага, след като напусне стаята.

Може би няма да се хвърли под влака и на следващия ден…

Може би дори един ден ще се завърне при проповедника.

Може би неговата малка, неугледна стаичка ще се окаже спасителен Ноев ковчег.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата й книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.
Предишна статияГОДИШНИ НАГРАДИ НА ПОРТАЛ КУЛТУРА – НОМИНАЦИИ II КРЪГ
Следваща статияЗа критическия дух