0
2635

Животът като възможност да те боготворят

„Алчност“

Българи под командването на грък строят амфитеатър за гладиаторски борби, докато бежанци „къмпингуват“ на плажа в Миконос, а работници от Шри Ланка записват поздравления за рождения ден на шефа си… в британски филм. Социалната сатира е благодатен жанр, но „Алчност“ принадлежи към една странна порода кино – случвало ли ви се е да харесвате един филм поради същите неща, които от друга гледна точка ви дразнят?

Майкъл Уинтърботъм е доста продуктивен режисьор – около 30 пълнометражни филма за 25 години (за справка Дани Бойл има 13 за почти същия период) и често разнообразява жанровете. Интересува се от трудни връзки, ексцентрични индивиди, социални наблюдения, политически конфликти в „горещи точки“, Томас Харди, кулинарни приключения, а понякога и от криминални интриги. Независимо къде го отвежда любопитството, работата му най-често е разпознаваема по един специфичен натурализъм, усещането за импровизация в диалозите (въпреки че е работил лично по сценариите само на 6 от игралните си проекти) и най-вече по документалния подход във воденето на разказа. А „Алчност“, който притежава по малко от всичко гореизброено, не е сред най-добрите му постижения.

Милиардерът Ричард Маккрийди е предприемач, почитан като бог в бизнеса с готови облекла, а любимото му занимание е да създава и да „фалира“ компании и вериги от магазини. И след всяка закрита фирма той се оказва все по-богат и проспериращ. Обект на няколко разследвания за измама, за да докаже, че е неуязвим, Ричард решава да превърне празненството по случай 60-ия си рожден ден във феноменален купон в стил римска вакханалия. Поканени са всевъзможни знаменитости, за да придадат допълнителен блясък на събитието, а част от тези, които по една или друга причина са отказали присъствие, ще бъдат заменени от наети двойници. Но с пристигането на гостите, империята на ненаситния магнат започва да се пропуква…

„Алчност“

Перифразирайки строфа от поемата „Озимандий“ на Пърси Биш Шели, биографът Ник обявява главния герой на предстоящото „наблюдение“ – „за моята държава този свят е малък!“ – а именно невероятното его на Greedy McCreadie или Алчния Маккрийди. Организаторката на събития Мелани определя подготвяното мегапарти като кръстоска между „Великият Гетсби“, „Гладиатор“ и „Кръстникът“, но това в голяма степен важи и за образа на самия Ричард Маккрийди и съответно за структурирането на сюжета по няколко теми, които се движат успоредно и постъпателно. От една страна, са фиксидеята за гладиаторските битки, сблъсъкът с истински лъв на арената и фалшивият амфитеатър, който ще ги приюти. От друга – израстването на Ричард от непопулярно хлапе и любител на фокуси до „победител на всяка цена“. От трета, са семейството и взаимоотношенията с майката, бившата съпруга и порасналите деца. Не по-малко важни за контекста на възхода и падението на Маккрийди се явяват мотивите за експлоатацията на евтина работна ръка в Третия свят, както и отношението към бежанците, търсещи убежище в Европа. Фабулата е привидно хаотична и твърде приказлива – като телевизионен репортаж, но сценарият много внимава в картинката и грижливо навързва всички подхвърлени нишки (и всички пушки от стената гръмват в подходящия момент) до съвсем логичната си развръзка. При все това „Алчност“ отблъсква с някакво високомерие (явно Ричард е заразен), с тоталната липса на емпатия (пак в унисон с протагониста) и с невъзможността да симпатизираме на абсолютно никого от основните действащи лица.

Миналото на милиардера се разказва чрез поредица от ретроспекции и интервюта с хора, които го познават (и мразят). Изтъркано. Похватът обаче се прилага за създаването на видеопоздравление за рождения му ден. Оригинално. Злоупотребата с труда на шивачките в Азия е клише, заключението, че и при следващото поколение нищо няма да се промени – не толкова (макар и да обезценява посланието на филма), докато определението на „модния гуру“ Маккрийди като човек, който не обича дрехите, а се интересува единствено от сделките, е доста добро попадение. Той е циник, който търси автентичността на зрелищата и унижава хората, защото се мисли за по-умен от всички – връхна точка в портретирането му е абсурдният спор с дизайнера как да бъде обзаведен един от новите магазини, а последвалото разочарование на Ричард, когато вижда крайния ефект от собствената си самоувереност, е много показателно за същността на характера му.

Отношенията му с бившата съпруга са доста предвидими, бунтът на сина му – също, но сравнението с Едип е любопитно, а финалната „приемственост“ компенсира плакатността на хуманитарния патос. Най-интересна от семейството е дъщерята Лили, която участва в домашно риалити, за да преживее собствените си чувства, като следва актьорски метод и трябва постоянно „да е в ролята“… на себе си.

„Алчност“

Строителството на амфитеатъра на Миконос (за което са наети българи, „защото са евтини“) се оказва в центъра на настоящето и може би най-успешната метафора на филма – от невъзможността да го оставят „в руини“, защото това злепоставя империята на Ричард, през лъва, на който трябва да се даде кокаин, за да „живне“, до взаимовръзката с вманиачаването по „Гладиатор“, което дебне в засада на всяка крачка. В известен смисъл този амфитеатър хвърля мост между нерадостната съдба на прецаканите работнички в Шри Ланка и сирийските бежанци, които Маккрийди се опитва да премести от гръцкия плаж, за да не „загрозяват гледката“ и да не смущават придирчивите му гости…

С „Алчност“ Майкъл Уинтърботъм пародира ту умело, ту като déjàvu издигането на парвенютата – от ироничното пазарене за музикална звезда на парти до саркастичното „показно“ как се корумпира управителен съвет и как не се плащат данъци. Сатирата доминира над драмата чак до развръзката, но на финала моралната поука е,… че нищо няма да се промени. Да, има нещо сбъркано в този филм.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияТри срещи
Следваща статияПолитизацията на вируса