0
3760

Животът на Дейвид Линч

„Кът за мечти“, Дейвид Линч и Кристин Маккена, превод Надя Баева, ИК „Колибри“, 2020 г.

източник Wikipedia

Време бе Дейвид Линч да хване голямата риба и да подреди живота си в една книга. Действително няма по-подходящ момент от късния сезон на живота, особено като се има предвид, че миналата година Линч получи почетен Оскар за изключителния си принос към киното. С помощта на критичката и журналистка Кристин Маккена „Кът за мечти“ е факт. Книга, която почитателите на американския сюрреалист чакаха търпеливо, тъй като „Да уловиш голямата риба“ (в превод на български – „Колибри“) бе незадоволително лично въведение в трансцеденталната медитация и формирането на идеи и в своите стотина страници се въртеше около няколко простички истини. 

„Кът за мечти“ е съвсем различна риба – книга диптих – наполовина биография, наполовина мемоар. Структурата е следната – Маккена пише глава за период от живота на Линч, в която събира интервюта от негови приятели и колеги, след което режисьорът отговаря с пространен разказ. Силно препоръчително е да се чуе и самият глас на режисьора, който чете записките си. Пълното аудио за съжаление вече не е достъпно в платформата Spotify, където можеше да се открие миналата година, но някои по-ревностни фенове със сигурност ще успеят да го намерят. Тези аудио файлове са ценни, тъй като в тях се долавят интонацията на вълнението, носталгията и сладките спомени за една изгубена Америка.

За съжаление изданието на „Колибри“ е скъпо, хартията е тънка, снимките не са отпечатани на гланцирани страници, а качеството на някои от тях не е съвсем добро. Шрифтът през глава се променя, за да подсили уж разликата между авторовия глас и този на журналистката, което по-скоро натоварва, отколкото да придава яснота в структурата. Но тези, които не говорят английски, ще трябва да се задоволят с това издание, тъй като друга толкова богата биография за любимия Линч едва ли скоро ще има.

Документалният филм „Арт животът на Дейвид Линч“ на Рик Барнс и Джон Нгуен, който бе показан на фестивала Master of Arts преди няколко години, също е задължителен спътник за тези, които искат да надникнат в главата на Дейвид. Той е фокусиран върху кариерата на Линч като художник, изобилства от паметни моменти и е ценен поглед към ателието на артиста. В него Линч споделя как за първи път показал на баща си експериментите с мъртви животни, които провеждал в мазето си. Баща му с притеснено изражение го посъветвал никога да няма деца. В следващия кадър зрителя вижда как Линч създава изкуство в работилницата си с помощта на най-малката си дъщеря. В „Кът за мечти“ е поместена фотография на голямото семейство на режисьора.

Въпреки любовта, която изпитва към близките си, семейството никога не е било приоритет за големия режисьор. Напълно вглъбен в творчеството си, той се доближава до клишето за художника, който не обитава реалния свят. Линч дори е предупреждавал по-късните си партньорки, че артистичният живот е това, което го вълнува – истина, която не се е променила и досега. Грижата за децата е някъде там, измежду създаването на пълнометражни и късометражни филми, сериали, лампи, картини, уреди за дома и дори метеорологична програма (последните клипове в канала David Lynch Theatre). „Кът за мечти“ не навлиза в жълтата територия на любовните отношения на режисьора. Относно една от по-известните изневери с Изабела Роселини той споделя: „Знаете как се случват тези неща…“.

Първите глави, както може да се предположи, са отделени за ранното детство на Дейвид, родителите, приятелите и как се ражда шантавото въображение на един голям американски артист. Баща му е изследовател в департамента по агрикултура, майка му – учителка по английски. Корените им могат да се проследят до Швеция и Финландия, откъдето като заселници през XIX век за дошли техните предци. Семейството се мести често, но за Дейвид това не е проблем, той успява да създаде приятели на всяко ново място. Минават през провинциални места, които изобилстват от колоритни персонажи и сюжети. Там е първият сблъсък със смъртта – Дейвид пита свой приятел защо е толкова тъжен, а той споделя, че баща му е починал. Линч описва тъгата, която този момент е събудил в него. Бойзи е светло място, но Вирджиния е тъмна. Александра, Филаделфия, от друга страна, е пълна с възможности. Дейвид започва да рисува.

Художникът Бушнел Кийлър е сред първите, които виждат талант в харизматичния младеж. Той отдава на Линч стая под наем, която се превръща в ателие за бъдещия режисьор. Първите му творби са обещаващи, но не изпъкват, докато необяснимо в един момент се случва прелом:

Дейвид се насочи към по-мрачни теми – кей през нощта, умиращи животни – наистина потискащи картини. Дейвид винаги е имал бодър нрав и слънчево поведение, но все го провличаше мрачната страна на живота. Това е една от мистериите около него. – споделя Фиск. Сестра му добавя: Спомням си как мама му каза: Защо не нарисуваш нещо красиво, както правеше преди?

Малко по-късно Линч се запознава с легендарния сценограф Джак Фиск, който впоследствие създава някои от най-вълнуващите декори в американското кино, които красят повечето филми на Терънс Малик, включително „Тънка червена линия“, „Новият свят“ и „Дървото на живота“, както и шедьоврите на Пол Томас Андерсън „Ще се лее кръв“ и „Учителят“.

Следват първите късометражни филми, които заслужават внимание – „Шестима мъже се разболяват“, „Азбуката“ и най-вече „Бабата“, за който Дейвид получава субсидия от Американския филмов институт в Лос Анджелис. По време на снимките Линч се запознава с Алън Сплет – гений на звука. Двамата постигат изумителни резултати в дебютния пълнометражен филм на Линч „Гумена глава“, който и до днес се дава като пример във филмовите училища относно възможностите на звуковия монтаж.

Любопитно е как този мрачен гений, показал американския кошмар, за който малцина се осмеляват да говорят, всъщност е описван от близките си като усмихнато, харизматично момче с продупчени тениски, сладък, уязвим, с широко разтворени очи, любопитен за всяко нещо. Още като тийнейджър Дейвид започва да носи вратовръзки (понякога по няколко една върху друга), които в началото са посрещнати с добродушни подигравки, но постепенно стават характерна черта от стила му.

Дейвид поглъщаше изкуство, колкото му беше възможно. И винаги изглеждаше жизнерадостен, служеше си с думи и изрази като „готин“. Любимият му беше „направо знаменито… Дейвид имаше сериозно гадже, но също така понякога излизаше с „нахакани“ момичета. Като говореше за тях, определяше ги като „върховни“ и макар да не влизаше в подробности, знаех, че бяха доста необуздани. Интригуваше го дивата страна на живота.

Линч спечелва уважението на мнозина колеги още с „Гумена глава“, който е сред любимите заглавия на Стенли Кубрик и Джон Уотърс. Кубрик кани хора у дома, на които пуска „новия си любим филм“ – огромен комплимент за толкова млад дебютант. Любопитно е, че с Кубрик Линч споделя и нежеланието си да взима наркотици. Макар „2001: Космическа одисея“ да се рекламира сред хипарите като „филма, който трябва да гледаш на LSD“, а повечето продукции на Линч са като параноичен кошмар от лош трип, и двамата в интервюта категорично отричат да са взимали твърди наркотици. Линч също така рядко употребява алкохол. Цигарите, от друга страна, са съвсем различна история… „Гумена глава“ е сред личните филми на Линч, режисьорът го нарича „най-духовният ми филм“. Неслучайно, тъй като това е времето, когато режисьорът открива трансцеденталната медитация и по думите му – успява да овладее гнева, който се е намирал в него.

Вторият филм на Дейвид се случва, след като легендарният комик Мел Брукс харесва сценария на „Човекът слон“. Проблемът е, че иска преди това да види предишния филм на Линч – „Гумена глава“. Дейвид е убеден, че това е краят, но Брукс се оказва очарован от филма. Успява да го разчете като метафора на юношеския страх от поемане на отговорност, на ужаса от това да бъдеш родител. Впоследствие „Човекът слон“ е номиниран за осем награди Оскар, от които не печели нито една, но отваря много врати за Дейвид в Холивуд. В него Линч работи с актьори като Джон Хърт, Антъни Хопкинс и легендата Джон Гилгуд. Бъдещето изглежда светло, но опитът с големите студиа ще го разочарова.

Когато Алехандро Ходоровски посещава първата прожекция на „Дюн“, сърцето му е свито. В предишните десет години е разработвал филма с представата за изумителен творчески екип и духовно послание, което да промени колективното съзнание на човечеството (историята е разказана в невероятния документален филм „Дюн на Ходоровски“). Още след първите 10 минути чилиецът вече се усмихва с облекчение, защото това на екрана е нещо съвсем различно. И наистина, „Дюн“ със сигурност е творчески провал, за който Линч веднага признава. Огромният бюджет, екипът с размерите на малка островна държава, ограниченията и постоянният натиск от продуценти не е светът, в който творческата сила на Дейвид може да функционира. Въпреки това Линч говори с любов за хората, с които е работил (първата среща с Кайл Маклоклан), особено за продуцента Дино Де Лаурентис, който въпреки провала гласува доверие на Дейвид за следващия му проект – „Синьо кадифе“.

Именно в „Кадифето“ се развихря в пълен мащаб сюрреалистичният стил на Линч, който ще стане характерен за режисьора в следващите му филми – „Диво сърце“, за който взима Златна палма, „Изгубената магистрала“, „Мълхоланд Драйв“, „Инланд Емпайър“, както и сериала „Туин Пийкс“. Дейвид тъгува за 50-те, годините на детството му, когато Рой Орбинсън е вървял по радиото и светът е бил малко по-наивен и приказен. Харесва му, когато мъжете работят – димът от фабрика, звукът от рязане на желязо. Студиото му прилича на изоставен двор на клошар, по земята се въргалят всевъзможни тенекии и дървен материал, които в последствие ще се превърнат в скулптури или полезни помощници в работата. Последното видео в канала на режисьора в YouTube, качено в поредицата What Is David Working on Today? за момента, например е шкафче за бои. Дейвид определя дървото като „истинско благословение за човечеството“, той може да подобри деня на почти всеки със заразителното си детинско отношение към околния свят.

И все пак, кое е това, което отличава Дейвид Линч от останалите режисьори?

През септември 1996 г. американският писател Дейвид Фостър Уолъс получава достъп до снимачната площадка на „Изгубената магистрала“. В есето си по темата той определя стила на Линч по следния начин: „Причудливо сливане на мрачни, сюрреалистични елементи с абсолютното, почти банално норман-рокуелско американско всекидневие“. Най-голямото постижение обаче според него е, че Линч успява да бъде напълно себе си. Така се появява самият термин „линчовски“. Незасегнатата човешка същност на артиста, с всичките ѝ обсесии, страхове и интереси създава необяснимото очарование на филмите. С други думи – тези, които се усещат привлечени от природата на самия човек Дейвид Линч, по всяка вероятност ще харесват и филмите, останалите ще клатят глава в неразбиране или възмущение.

Този поглед се доближава до теорията за авторското кино, разработена от Франсоа Трюфо и допълнена по-късно от Андрю Сарис, който дори начертава три кръга, които определят дали един режисьор е истински автор, или не. Първият кръг е техническа компетенция – „Великият артист трябва да е поне добър режисьор“. Вторият – да притежава отличителен характер, а третият – във филмите му да има вътрешен смисъл, роден от сблъсъка между характера на самия човек и материала, с който работи. Сарис изброява имената на творци, които според него отговарят на тези три условия. Сред тях са Реноар, Мизогучи, Хичкок, Чаплин, Форд, Уелс, Драйер, Роселини, Мурнау, Грифит, Айзенщайн, Бресон, Хоукс, Бунюел и др.

Прочутата критичка Полин Каел обаче не е съгласна. Според нея ако филмът работи самостоятелно, няма значение дали режисьорът отговаря на предварително зададени стандарти. В пространна статия за „Синьо кадифе“ тя определя Линч като „гениален наивник“. Стилът, атмосферата, начинът по който героите общуват – всичко идва от въображението на Линч. Филмографията на режисьора рисува пъстър портрет на човек с изключителна сетивност, който е останал верен на себе си и като светлина в мрака напомня, че истината е най-важното в изкуството. Както и Чарлз Буковски пише: „Стилът е истината“.

Спорен остава въпросът до каква степен режисьорът има контрол над образите, които вижда, каква е техническата му подготовка (от американската компания The Criterion Collection си спомнят как при реставрирането на „Гумена глава“ Линч пропуснал да оправи монтажна грешка, което по никакъв начин не го притеснявало) и дали изобщо се извършва манипулация над зрителя. Повечето индикатори сочат, че авторът вижда/чувства отделните сцени по определен начин и те трябва да бъдат „изсънувани“ точно така. Отново опираме до клишето за гениалния артист, на когото небето диктува. И все пак, може би Линч е един от малцината, които са го заслужили.

„Кът за мечти“ проследява събития от живота на твореца, без да ги обяснява или анализира, така че читателят, който търси ключ за разгадаването на ребусите в „Гумена глава“ или „Мълхоланд Драйв“, ще остане разочарован. От друга страна, чрез запознанство с пътя, който режисьорът е изминал, и хората, оставили следа в живота му, може да се проследи вдъхновението зад някои от персонажите във филмите му. Както при всеки добър сюрреалист енигматичните сцени и образи, които шокират и озадачават и до днес, нямат директно обяснение и работят напълно на интуитивно, подсъзнателно ниво. И това е достатъчно. По повод „смисъла“ на филмите си, самият Линч казва: „Смешно е, когато хората ме карат да говоря за филмите, когато съм ги завършил. Самите филми са цялото говорене“.

Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Работи като книжар, пише кратки разкази, публикувани в списание „Страница“, и рецензии за кино и литература за периодични издания и сайтове с културна насоченост.
Предишна статияПротестът днес
Следваща статияИван & Иван в „Бащата“