0
3799

Животът на човека

Всяка година гледам да присъствам на литийното шествие в памет на Св. Патриарх Евтимий на 20 януари – от църквата „Св. Седмочисленици” до паметника му, с неговата икона начело, с храмовото духовенство и с хоругвите, носени от семинаристите.

Бяха години, когато шествието от духовници и миряни изпълваше целия „Граф Игнатиев” в тази отсечка. Трамваите спираха и хората спокойно се движеха по релсите.

Веднъж дори сред множеството зърнах един нашумял по онова време поет – ръбат, хулиган, но с криле на албатрос, които се влачеха подире му по земята. И той, като ме видя, посочи паметника и каза:

– Този какъв поет е бил!

Тази година не успях да отида на литията. Затова, за да спазя все пак традицията, ще ви разкажа за срещата, която имах край паметника на Патриарха няколко дни преди 20 януари.

Беше настъпил ранният следобед и изведнъж беше завалял гъст сняг – сякаш някой горе беше завъртял копчето на потенциометъра на макс. Хората се криеха в качулките си, но и внимаваха къде стъпват, проточилият се ремонт и лабиринтът на загражденията бяха развили у моите многотърпеливи съграждани почти индиански умения за придвижване. Слава Богу, площадчето с паметника като цяло беше пожалено. Отминавайки нататък, зърнах снежната гугла на главата му, и бронзовата му мантия, която беше събрала в гънките си шепи сняг, и погледа му, който все така следеше стъпките ни – без значение дали си даваме сметка за това, или не.

Няколко метра по-натам, върху една от каменните плочи, очертаващи малката градинка зад паметника, в мокротията, беше седнал един много дебел мъж, облечен в няколко ката дрехи, овързани отгоре с напукани ремъци и разпадащи се върви. Той беше наредил до себе си десетина икони, по-големи и по-малки, ликовете и силуетите на светците бяха изрязани с длето, а отгоре изрисувани с боя. Това навярно не бяха икони, които един ден ще изложат в криптата. Но от несръчните изображения лъхаше някаква истинска, по детски чиста радост.

Спрях се до човека, запалих си цигара. Цигарата се намокри, хвърлих я в улея на трамвайната релса и извадих нова.

– Ти ли ги правиш? – попитах.
– Аз.
– Ти ги изрязваш, ти ги рисуваш отгоре, всичко ти?
– Да. Няма начин. Трябва да се живее. Никога не съм го правил, аз работех нещо съвсем друго. Но вече няма накъде. Просто няма накъде. Сетих се, че като малък обичах да дялкам. И се захванах с това.
– Колко струват?
– По-малките са двайсет лева, по-големите – четирсет. Но мога да направя отстъпка.

Дебелината на мъжа го караше да пъхти като мех. Като стар изтърбушен акордеон, зарязан в рухващата беседка в задния двор.

Имах в себе си някакви пари, можех да купя една от малките икони и доста се поколебах. Но накрая вдигнах ръка за довиждане и го оставих така, да седи върху камъка в мокротията, под падащия сняг, с радостните икони до себе си.

Минаха така няколко дни, мина и отмина денят на Св. Патриарх Евтимий, 20 януари.

Неколкократно се сещах за този човек и се упреквах защо не го попитах какво е работил преди, какво му се е случило… Това, разбира се, бяха твърде лични въпроси и не можеш да ги зададеш току-така на един непознат. Но на него като че ли му се говореше.

Интересно нещо е паметта. Само за броени дни картината от някоя среща, случка или гледка се компресира до нещо като канон и по-нататък, щом решиш да извикаш отново на повърхността спомена, той изпъква вече в новата си канонична завършеност, оттук насетне непроменима. Тук стана друго. Иконите изместиха по някакъв начин човека, те останаха в паметта ми. И то не с несръчните изображения, ехтящи като радостни детски викове. Не. А с друго, за което нямах грам яснота. Нещо около иконите хрушеше като ням въпрос в зъбите ми, не ми даваше мира. Но ми бягаше, изплъзваше ми се.

За кой ли път връщах лентата. Ето ме, спирам се при дебелия мъж. Поглеждам го в лицето. Гледам иконите. Снегът се сипе отгоре.

И изведнъж, взирайки се многократно в тази картина отпреди две седмици, видях! Снегът не мокреше иконите, не лепнеше върху тях, те оставаха напълно сухи.

Около тези десетина икони в записа на спомена ми беше топло, сухо, ярко, цветно и радостно. Като в беседка в задния двор през лятото. Чуват се гласове, чуват се смехове, някой разтяга дробовете на акордеона…

Дали наистина беше така? Дали не си въобразявах? Дали не се опитвах да придам по-дълбок смисъл на текста, отколкото той заслужаваше?
Не знам.
Но нека сега вече да затворим очи и да чуем песента, която започва.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПоредната игра на Путин или последното морално предимство на ЕС?
Следваща статияПриказният свят на Лика Янко