0
2482

Животът, не чак толкова хубав

„Лудетини“ , реж. Паоло Вирдзи

„Лудетини“ и „Перфектни непознати“ се люшкат между драмата и комедията на съществуването, в търсене на съпричастност, прошка и поне малко любов.

„Страсти по италиански“ се е превърнало в нарицателно за различни емоционални ситуации, а отнесен към киното, изразът ни дава представа дори за възможността да се просълзим на филм, който се възприема като комедия. Разбира се, от комично до комично винаги има разлика, и същото важи за начина, по който драмата превзема терена на една италианска комедия. Или на две. На пръв поглед няма много общо между „Лудетини“ (реж. Паоло Вирдзи) и „Перфектни непознати“ (реж. Паоло Дженовезе) що се отнася до сюжета, но всъщност и двата филма се занимават с тайните, които всеки носи в себе си, и с естеството на човешката природа, често едва балансираща по ръба на лудостта.

Беатриче и Донатела от „Лудетини“ са обитателки на психиатрична „вила“ в Тоскана, първата – изолирана от богатото си семейство, а втората – с екзистенциална депресия, довела до криминално досие. Седмината приятели (3 двойки и половина) от „Перфектни непознати“ се събират на обичайна вечеря, малко капризни, уморени от всекидневието и от познанието си един за друг.

„Перфектни непознати“, реж. Паоло Дженовезе

Беатриче страда от биполярно разтройство, но също от високомерието си на богата наследница, бивша съпруга на известен адвокат, скучаеща „беладжийка“ и най-вече от безпрекословната си любов към известен престъпник, на когото е помогнала да разори семейството й. Донатела има неподходящи родители, несполучлива „трудова биография“, безразличен любовник, малък син, затворнически престой, опити за самоубийство и хронично безверие.

Сред приятелите около масата за вечеря в „Перфектни непознати“ има отчуждена двойка, влюбена двойка и семейство доктори (пластичен хирург и психоаналитик), които са наясно с недостатъците на хората и връзките, включително и на собствената. Героите от първия филм са малко луди, което всъщност оправдава честата смяна на настроенията и крайните им реакции „по италиански“. Персонажите във втория филм са доста цивилизовани и сдържани (за италианци), но под примирението с предвидимия ритъм на живота се крият неочаквани разкрития и неудобни тайни.

„Лудетини“, реж. Паоло Вирдзи

„Лудетини“ е деликатен разказ за съдбата на две жени – жертва на любовта, едновременно нежен и горчив разказ. По волята на режисьора Паоло Вирдзи („Човешкият капитал“) тази потенциално тъжна история е наситена с комедийни фойерверки, провокирани от пълната противоположност и пълното несъответствие на двете героини, както и от неприспособимостта на Беатриче към заобикалящия я свят. „Перфектни непознати“ е ненатрапчива дисекция на индивиди и взаимоотношения от един приятелски кръг, където всичко започва лековато, като на шега, с една игра, която да разнообрази вечерята, и постепенно се превръща в истинска играчка-плачка, съсипваща приятелства и взаимоотношения. В „Лудетини“ социалният контекст (и произтичащата от това обществена критика) е на показ, защото филмът открито сблъсква навиците и пренебрежението към парите на богатата Беатриче – собственик на тази „Вила Бионди“, в която са настанени жените с психически отклонения, със средата, от която идва Донатела, и „триковете“, с които преживяват нейните родители. По един или друг начин парите се оказват важен фактор за оцеляването и психичното равновесие на двете героини.

„Перфектни непознати“, реж. Паоло Дженовезе

В „Перфектни непознати“ Паоло Дженовезе е по-дискретен, защото социалният статус не предопределя отношенията между приятелите, но очевидно оказва влияние върху начина, по който всеки от тях се чувства в професионалния и личния си живот.

И в двата филма акцентът е върху персонажите и техните вътрешни преживявания (както подсказват самите заглавия), най-често в противовес на начина, по който ги възприемат и оценяват околните. И ако в „Лудетини“ ключът е в психичните диагнози, то в „Перфектни непознати“ разковничето е в отчуждението на модерното ни време, в което мобилният телефон често заема мястото на довереник и източник на разтуха. Изграждайки „лудешката“ атмосфера, в която жадната за живот и приключения Беатриче увлича пасивната Донатела, Паоло Вирдзи видимо черпи вдъхновение от класики като „Трамвай „Желание“ и „Телма и Луиз“, противопоставяйки героините си на всекидневието на обикновените граждани.

Паоло Дженовезе пък изолира своите седем приятели в един апартамент, в лятна нощ при лунно затъмнение и единственото влияние на външния свят върху динамиката на техните взаимоотношения са входящите обаждания и съобщенията на телефоните им – главен участник в играта на „нямам какво да крия от вас“.

Актьорските изпълнения са чудесни, от блестящата Валерия Бруни Тедески като импулсивната митоманка Беатриче, до балансирания „групов портрет в интериор“, който постигат участниците във вечерята на откровенията. И двамата режисьори (и съсценаристи) отделят време да създадат жизнени образи, които са в състояние да понесат истерията на всекидневието – патологична или влудяващо нормална, и да ни доближат с още една крачка към италианското усещане за реалност, било то в зрелищен сблъсък на страсти, или в кроткото упорство на семейна двойка, която се опитва да остане заедно. От „важното е някой някъде да те чака и да има нужда от теб“, до „на какво всъщност се крепи дългогодишното приятелство“ – „Лудетини“ и „Перфектни непознати“ се люшкат между драмата и комедията на съществуването, в търсене на толерантност, съпричастност, прошка и разбира се, поне малко любов.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияГлумци
Следваща статияОсновополагащ прочит на българския модернизъм