0
2229

Живот от сенки и сияния

Публикуваме откъс от спомените на проф. Василиев, издадени от „Рива“: кореспонденцията на автора с художника Кирил Цонев 

Асен Василиев, Балчик 1957 г.

В спомените си проф. Асен Василиев разказва за събития от нашата история, за издирваните от него паметници на културата из цялата страна, за откриването и опазването на Казанлъшката гробница, църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София, Ивановските стенописи край Русе, за запазената традиция в Светогорската обител, за възрожденското изкуство в Македония.
Споделя откровено много факти за интелектуалния живот у нас, за знакови съвременници, творили през ХХ век, с които има лично познанство. Спомените на Асен Василиев са съществен принос в историята на българската култура.

Асен Василиев (1900–1981) завършва Художествената академия през 1925 г. Свързан е с кръга на кюстендилските художници Владимир Димитров-Майстора, Кирил Цонев, Иван Ненов, Стоян Венев, Борис Колев, Григор Попдимитров и много други. От 30-те години на ХХ век изследва старото българско пластично изкуство. Един от основателите на Института по изобразителни изкуства при БАН и професор в Художествената академия. Оставя огромно научно наследство и художествени творби, притежание на Националната и Софийската градска галерия. Голяма част от тях са дарени на Кюстендилската художествена галерия. Като художник Асен Василиев работи в областта на битовата и историческата композиция, портрета, пейзажа и натюрморта. 

Асен Василиев, „Живот от сенки и сияния“, изд. „Рива“, 2019 г.

За Цоната и нашата кореспонденция с него

Изминаха 52 години от започването на кореспонденцията ми с Кирил Цонев[1]. Първото му писмо до мен датира от 1.II.1917 г., изпратено от фронта. Но началото на нашето приятелство бе сложено много по-рано, през 1914 г., когато започвах гимназиалното си образование. Тогава той завършваше последния клас на Кюстендилската гимназия.
В прогимназиалните класове, които аз следвах в София, все още смътно се очертаваха пред мен перспективите на рисуването и понятието за живописта. До навлизането в гимназиалните условия художествената култура в училищата и в съзнанието на младежта се създаваха почти изключително от илюстрациите в букварите, читанките или в другите учебници. Детските списания „Звездица“, по-късно „Светулка“ и „Младина“ всъщност бяха достояние на много малко от децата, предимно на тези с по-богати и по-просветени родители. Мечтата за всяко дете тогава беше илюстрованото списание „Картинна галерия“, редактирано от Г. Палашев, известен навремето педагог. Това списание освен с множество илюстрации в текста бе придружено и с отделни приложения от едноцветни и многоцветни репродукции. Втори източник за художествената култура на децата бяха годишните изложби на детски рисунки и изработените предмети по ръчна работа от учениците в прогимназиите. Всичко това се получаваше и организираше между другото и от неподготвени учители, въпреки че в някои прогимназии, макар и твърде рядко, се намираше по някой художник учител.
В гимназията, където рисуването бе поставено няколко степени по-високо, вече бяха установени изисквания преподавателите да са завършили Рисувално училище. Така беше и в Кюстендилската гимназия.
Пред нас се изправи художник учител, който заговори за нови понятия, слушани за първи път от начеващите гимназисти.
Рисуването имаше вече особена привлекателна сила, която свързваше учениците със сродни духовни интереси – Асен Василиев, Васил Евтимов и Борис Елисеев, и тримата от I клас (според старото разпределение I клас бе първият клас на гимназиалния курс, като пети гимназиален клас бе равен на сегашен XII, това бе през 1914 г.). Но също така много бързо узнахме, че в по-горните класове учи друг ученик, очертал се вече като бъдещ художник при друг учител по рисуване. Този ученик бе Кирил Цонев. Нашият учител беше Неделко Велков от Пирдоп, завършил при Ярослав Вешин, а Цонев учеше при Дечко Стаматов, брат на художника Станьо Стаматов. Някакви сродни помисли наложиха естествена връзка между нас, начеващите, и по-големия ни съученик, наричан Цоната, към когото още отначало проявявахме смътно уважение и често се питахме: Що рисува той? Как рисува? Какво бе нарисувал досега? И как можехме да се доберем до него – да видим неговото рисуване. Между нас все още не се употребяваха понятията изкуство, творчество, които усвоихме по-късно. Тогава всичко се изчерпваше с термина рисуване – да рисуваш, та това означаваше велико нещо в ония далечни години в едно провинциално градче. А художник – това бе достояние само на призваната градска интелигенция, до която ние нямахме достъп. Но учителят ни Неделко Велков влезе в ролята си не само на обяснител на обикновените перспективни явления, но и на просветител. По-късно разбрах, че и учителят на Кирил Цонев, строгият и сдържан Дечко Стаматов, е изиграл същата роля в развитието на своя ученик.

Не мина много време и един ден ние тримата бяхме гости на Кирил Цонев. Той чувстваше своето предимство на напреднал ученик; осъзнал своите качества и осъществил постижения под напътствията на крайно взискателния си учител. Ние, бъдещите му колеги, трябваше да признаем това, но и да изявим желанието си за по-тясна дружба. Цонев сърдечно, но някак си сдържано като по-голям ни подхвана и оттогава станахме не само неразделни, но и сърдечни приятели. И така се сложи началото на една четворка, в която Цонев бе човекът, който допълваше онова, което не получавахме в училището нито от преподавателите, нито от другарите си. Той бе чел много повече и беше вече с определен възглед за живота и изкуството и ние неведнъж получавахме от него познания наготово. Заредиха се почти всекидневни дълги привечерни разходки в околностите на града и безкрайни разговори на различни теми върху изкуството – литература, поезия, театър, музика. Тези разговори все повече укрепваха нашата дружба.

Учебната 1914–1915 г. бързо измина в опознаване, в опити за рисуване извън класната стая, в полето, по кюстендилската река, по Струма, в красивите гори около Кюстендил. Особено ни блазнеха привечерните настроения, романтичните залези и отражения по околните планини, феерията, която ни заслепяваше, та в нашите сюжети преобладаваха настроенията на угасващия ден. Времето и вкусовете бяха такива. Не един път тримата съученици със стиснати между коленете блокове и акварели се захласвахме в „сюжета“. Цонев не държеше блок като нас, защото имаше статив. Не си спомням подробности, но лятото на 1915 г. премина във всекидневно рисуване сред природата. Рисувахме най-често в покрайнините на града, из някои от живописните крайни улици, отивахме край Струма или в близките села.

Но Кирил Цонев се занимаваше и с обществена работа. Той на два пъти изнесе в гимназията реферати върху изкуството. Тогава нямаше никакъв организиран спорт освен в дружеството „Юнак“ и изкуството поглъщаше цялото ни внимание. Рядко се прожектираха филми. Времето се запълваше от литературни четения, концерти и представления. И четене на книги. Главно четене. В гимназията имаше подчертана надпревара кой повече да чете, колко повече книги е прочел, колко повече знае от съучениците си. Поне един път седмично, а често и по два пъти в гимназията се изнасяха реферати. Какви ли не теми се разискваха! Разискванията винаги бяха жарки, развълнувани. В такава атмосфера Цонев изнесе своите реферати. Спомням си, че единият от тях бе за границата между живописта и поезията, в който личеше доброто му познаване на Лесинговия „Лаокоон“. Вторият му реферат „Философия на изкуството“ запознаваше слушателите с възгледите на Иполит Тен и Лев Н. Толстой за същността на изкуството. Имаше един изключителен ученик от Ломската гимназия, казваше се Иван Раев, който се стремеше да завоюва първенство по всички въпроси, и помня добре как влезе в остри спорове с Цонев. Но Цоната винаги аргументирано отблъскваше неговите атаки.

През един светъл кюстендилски ден из града премина висока слаба фигура на човек с мургаво лице и черна брада. Шапката му беше с широка периферия, аз и досега виждам кафявия му костюм, виждам го откроен на една бяло варосана стена, спрял се да говори със свой познайник. Този човек носеше две рамки, но значително по-големи от рамките, на които ние обтягахме листовете за рисуване. Цонев ни каза, че този човек е художник и го наричат Майстора. За него започнахме да говорим като за сроден човек, макар и недостижим. Дори със завист гледахме на Цоната, че е близък с Майстора и не без гордост ни разказва за него. Но без да подозираме, този наш съгражданин – Майстора, по-късно стана наш най-сърдечен любим събрат. С него много скоро се сближихме, някакво духовно родство се създаде между нас и станахме неразделни до смъртта му.

В началото на учебната 1915 г. трябваше да се разделим с Цонев – той постъпваше в Рисувалното училище в София. Нашата дружинка намаля. Но скоро настъпиха мрачни дни в живота ни. Настъпи есента. Помня, че бяхме из лозята на гроздобер, когато голям артилерийски отряд мина по шосето, отправящ се към границата срещу сърбите. И Майстора, и Цонев трябваше да отидат там, където бяха и чужди, и непотребни – Майстора в кюстендилските казарми като военен художник, а Цонев наскоро след постъпването си в Рисувалното училище бе мобилизиран като млад войник и изпратен в някаква инженерна дружина. После узнах, че се обучавал в казарми някъде към Софийския централен затвор като телеграфист на хелиограф със светлинни сигнали, отправяни чрез рефлекторни огледала. Войната бе започнала.

Обучението в гимназията се разстрои. Бяха мобилизирани и нашите учители Велков и Стаматов. Рисуването като „по-непотребен предмет“ вече не се преподаваше и ние продължавахме да рисуваме по свой почин, останали сами, учейки се един от друг. Но Кюстендил бе един от будните градове и въпреки тежките военни условия, недоимъци, реквизиции, купонна система и редица други мизерни спътници на войната, в града се правеха усилия да се поддържа що-годе нормален живот. Главните актьори от читалищната трупа, в която влизаха повечето млади учители и граждани от други професии, бяха изпратени из различни военни части. В тази трупа дотогава вземаха дейно участие сестрата на Цонев, Цена, наричана „Цена хубавица“, и нейният бъдещ другар Иван Стоянов – Ванката[2].

В началото на войната бе настъпило голямо мъртвило. Както в повечето от провинциалните градове по това време, нямаше електрическо осветление, а газените лампи все по-често загасваха и във все повече домове настъпваше тягостен мрак.
За да се облекчи унилото и монотонно настроение сред гражданството, налагаше се известни културни задачи да поемат и самите учащи се. Начело застанаха някои от учителите по литература и музика. Започнаха подготовки на леки пиеси или оперетки. Ентусиазмът между младежите всякога се отличава със самоувереност, а не липсваха и действително надарени момчета, които с голяма любов участваха в театралната дейност на читалище „Братство“. Времето минаваше. Тежките военни години бавно и мъчително се източваха, а с това и отчаянието от войната все повече залягаше в душите на хората. Ние продължавахме да рисуваме, но пред нас винаги стояха образите на Майстора и Цоната. Често отивахме при техните домашни, за да разберем нещо за тях. Така се сближихме с майките им, които с обич ни посрещаха като свои деца.

През 1917 г. военните събития все повече се усложняваха. Ние вече бяхме шестокласници – оставаха още две години до края на гимназиалното ни обучение; след това пътят водеше към казармите, а оттам към фронта. Безкрайна беше тази война. Сега не мога да посоча име, да кажа кой беше дал идеята, но в нашата паралелка от VI клас усилено се заговори за представяне на пиесата „Отвъд“ на Антон Страшимиров в читалищния салон. Ние трябваше да подготвим и сцената, и декорите. У нас изплува мисълта, че тази работа най-добре би могла да бъде изпълнена от Кирил Цонев. В мирните години преди Балканската война – 1907 г., първоначалните декори и завесата на читалищната сцена бяха рисувани от австрийския декоратор Адолф Квап, който беше дошъл в България за оформяне на сцената, завесата и декорите на Софийския народен театър. След завършване на тази работа той бил извикан и в Кюстендил, за да извърши украсата и на тамошната нова читалищна сцена. По-късно нуждите нараснали и се налагало да се прибавят нови декори, с които се залови учителят по рисуване Дечко Стаматов, а за свой помощник той взе ученика си Кирил Цонев. Редом с това Цонев се занимавал и с гримиране на актьорите, така че неговата помощ в нашия случай бе належаща. Това бе един удобен претекст да се извика Цонев, за да извърши една обществена работа. Без губене на време аз го уведомих за тези наши кроежи с единствената цел покрай уреждането на сцената да може да се измъкне от военната част, където служеше, и да дойде за известно време в Кюстендил. Неговият отговор с абсолютно съгласие не закъсня. Той ми го съобщи с една илюстрована картичка, датирана от 1.II.1917 г. Това е първото писмо на Цонев до мен – началото на една приятелска кореспонденция, която продължи до 1952 г. – цели 35 години. Тази картичка представлява художническо ателие – полуразсъблечена млада жена е седнала на стол, а зад нея се е опрял на облегалото млад художник с палитра в ръка. И двамата са се вгледали в картината пред тях, за която е позирала жената. Това е илюстрация по оригинала „В ателието“ от немския художник К. Щурнингер. Писмото съдържа няколко любопитни факта, които би трябвало да се пояснят. Упоменатият в писмото Сърчаджиев е известният по онова време театрал в Кюстендил Ефтим Сърчаджиев[3]. Този деен човек бе получил образование някъде из Германия, не мога да кажа каква специалност, но бе се блъскал и из тамошните театри. Той бе душата на кюстендилската театрална дейност – подчертан организатор и сам даровит актьор, та нему бе признато правото на режисьор и ръководител.

Той бе и един от влиятелните кюстендилски граждани. Аз незабавно се озовах при него с молба за съдействие. В Кюстендил се бе настанила в центъра на града, в сградата на голямото педагогическо училище – Главната квартира на българската армия. Между множеството офицери имаше и един майор Дервенски, накуцващ поради раняване, към когото ме отправи Сърчаджиев – той можел да реши този въпрос. Срещнах офицера на улицата и го спрях. Дервенски ме гледаше отвисоко – пред него стоеше ученик, който настояваше да бъде освободен войник от фронта заради някакво си ученическо представление. Всеки може да си представи какъв е бил отговорът, щом като нашият приятел не можа да дойде.

В същото писмо Цонев настоява: „Пак ще ти повторя, работи само по натура“. Това означава, че ние, няколко приятели – рисувачи, останали без учители по рисуване, бяхме почти в безпътица и се облягахме на собствените си сили. От друга страна, чрез илюстративен материал все повече се запознавахме с чуждото изкуство, знаехме вече имената на мнозина европейски художници и някои техни творби. Множество от творбите на романтиците и сецесиона бяха разпространени в безброй илюстровани картички. В книжарниците изобилстваха картичките в черно и бяло на широко популярната „Руска галерия“. Колко трепети и колко разговори са предизвиквали тези илюстрации – те оказваха върху нас непреодолимо влияние и ние платихме немалко данък на нашите пристрастия по тях. Неведнъж те ни вдъхновяваха и ние ги увеличавахме и прерисувахме. Първият ми опит с маслени бои бе по една илюстрация на натюрморт с плодове, втората работа бе „Островът на мъртвите“ от А. Бьоклин – с плискащо се море върху скали, над които се издигат високи черни кипариси, израсли над незнайни гробове – какво по-силно настроение! Този Бьоклин, колко велик бе за нас и как му се възхищавахме! Третата творба, която прерисувах, бе вече фигурална композиция – „Съдът на Парис“ от чешкия художник Войтех Хинайс (1854–1925). Всичко това дразнеше Кирил Цонев и той, както спрямо мен, така и спрямо другите приятели, които също нерядко прерисуваха разни илюстрации, всячески настояваше веднъж завинаги да прекъснем този начин на работа и да рисуваме изключително по натура. И за подкрепа той посочваше становището на великия японски художник Хокусай.

Следващите три писма на Цонев са пак от фронта. Това са също картички, които той ми изпрати през месец април 1917 г. Новините от различните фронтове тогава бяха доста тревожни. Немците бяха разбили русите при Мазурските езера. В Русия вече беше избухнала революцията и детрониран Николай. По всички бойни линии започваше недоволството на изгладнелите и уморени войници. Назряваха условията за Октомврийската революция. Под впечатленията на тези събития Цонев пише за „възкресението на народите“, което наближава. Въпреки строгата военна цензура той е изразил своите политически настроения и тези на своите другари и в двете картички от 10 и 21 април, говорейки алегорично за великденските празници. Втората част на тези му писма са пак напътствия за мен и моите другари. Още тогава той набляга на две неща, които винаги за него бяха извънредно важни за възпитанието на младия художник: работата от натура „чрез наблюдение сред великия майстор природата“ и самообразование чрез изучаване на опита на създаденото от големите майстори през вековете.
Поради обстоятелството, че той много държеше и настояваше да се рисува по натура, бе намерил за необходимо да ми преповтори това и в едно от следващите писма – от 18.11.1918 г. от Хасково, гдето по това време се намираше неговата част.
Но няколко месеца след това настъпи трагичният край на войната. Кирил Цонев се прибра в Кюстендил. Ние, неговите приятели, завършихме гимназия през 1919 г. след една бурна и продължителна стачка. Нашата група от рисувачи се увеличи. Явиха се между нас Иван Ненов, Никола Иванов (Шаната), Мордохай (Мордо или Мордѐ), така наричахме Мориц Бенционов, Никола Дюлгеров, който по-късно стана ученик на Оскар Кокошка, а след това завърши архитектура. Вкупом направихме една изложба – първата изложба в Кюстендил. Есента на същата 1919 г. Цонев постъпи в Рисувалното училище да продължи прекъснатото си следване. Идваше в Кюстендил по време на ваканциите, когато се подновяваха общите сеанси по рисуване. Нашите средства на сиромашки момчета не достигаха и бяхме принудени да търсим някаква работа – Борис Елисеев отиде като основен учител в родното си село Преколница, близо до Гюешево, аз станах чиновник в една частна банка в Кюстендил, Васил Евтимов се залови да помага на баща си. През есента на 1920 г. постъпихме в обновеното Рисувално училище, превърнато в Художествена академия. По това време обаче усилено рисувахме, и то вече изключително по натура, за да получим и изискуемата се подготовка за постъпването в Академията. В началото на ваканцията, юни – юли 1920 г., Цонев и тримата му приятели – Асен Василиев, Борис Елисеев и Васил Евтимов, подредихме изложба oт 127 картини в две учебни стаи в Девическата гимназия (бившата Главна квартира) в Кюстендил. За изложбата, която се състоеше от ученическите ни работи, отпечатахме малък каталог с наименованията на картините. Кирил Цонев участваше с 36 работи, повечето от тях акварели, назовани така: „Автоскица“, „Утро в Габрите“, „Утро в лозята“, Пастирка“, „Идилия“, „Един кът из Рила“, „Пролетно утро“, „Стара улица“, „Дъбрава“, „Дъбове“, „Край Кюстендил“, „Край с. Жиленци“, „Из Кюстендил“, „Чифлик“, „Ючбунар“, „Есенно утро“, „Край Колуша“, „Тополи“, „Борова алея“, „Шумак“, „Пъдарница“, „Къщичка в лозята“, „Снопи“, „Скали“, Надвечер“, „Край Каваклия“, „Плачуща върба“, „Из Кюстендил“, „Уличка“, „Кладбище“, „Из Ючбунар“, „Стара уличка“, „Градинка“, „Хамбар“, „След дъжд“, „Скали“, „Скица“, „Стърнище“, „Поток“, „Мотив из Кюстендил“, „Планинска ливада“.
Приблизително такива бяха сюжетите и на останалите в изложбата работи. Майстора беше постоянният посетител на изложбата и той се застъпи, та ни се откупиха от негови познати по 1–2 работи. С него водехме постоянни разговори и напътствията му имаха за нас особено значение.

В края на лятото ние тримата се упътихме за София, за конкурс в Художествената академия, гдето бяхме приети за студенти, а Кирил Цонев замина за Виена да следва тамошната Академия. Оттам той ми писа три писма – от 1920–1921 г. Те не се нуждаят от пояснения. В тях ясно са отразени впечатленията му от престоя във Виена и схващанията му за изкуството в онези години. Към 1920 г. групата се бе увеличила и с малкия Стоян Венев (Цонев, който изпитваше към него особени симпатии, го наричаше Майсторчето). Той не забравяше никога да поздрави всички в писмата си.

До г-н Асен Василиев
Рисувално училище, София
Bulgarien
Wien, 18.1.1921 г.
Драги Асене,
Получих писмото ти, което е написано може би съвсем случайно. Имало е и други някои, по стар навик, да честитиш празниците, та си рекъл покрай тях, щом си се наканил веднъж, и на мене да се обадиш. Но както и да е. Благодарности много за няколко реда, пълни с благопожелания и интереса ти относно новото ми положение като „академист“.
Няма защо да ми казваш причините, които са те задържали досега да ми пишеш, защото аз знам по себе си, че често зад „разни и много причини“ не се крие нищо друго освен нашият мързел или по-добре казано „немукаетлък“. Не ти пожелавам такова положение, след като някога, ако сме живи и здрави и ти дойдеш насам и почувстваш в отдалечеността си от близките ти хора нужда от писма, да се озовеш излъган в очакванията си. Но стига упреци.
За „новия“ си живот какво мога да кажа освен за всичкия оня академически ред, за който ни са разправяли нашите професори, съпоставен с този в нашето училище. Вечерният акт, осветлението му само, но не позите и корекциите, в България е по-добър от тук. Историята на изкуството там е при по-добри условия поставена. Но всичко друго останало: позиране на моделите, самосъзнателна дисциплина на учениците, тишината, чистотата, външните условия, както и академическият музей и библиотеката са несравнимо по-добри, отколкото в България. Например в картинната им галерия има такива хубави оригинали на Рубенс, Ван Дайк, Рембранд, Тициан, Мурилъо, Грьоз и пр. и пр., които не съм още видял даже и в националната им галерия. Но как мога да опиша всичките тези „чудесии“, както ги нарича Майстора. Едно мога да кажа, че все повече и повече се издига пред очите ми Майстора като педагог и художник, като мъдрец в нашето изкуство. Често например си спомням думите му: „Ний ще можем да дадем на другите само това, което имаме като българи, та да видят по кой път ний вървим, а за себе си – трябва да почувстваме всичката онази красота, която има в битието и творенията на великите майстори. „И наистина, какво голямо нещо са тези последните? Отначало първото впечатление не е силно, обаче впоследствие, като ги посетиш един-два пъти, все повече и повече се откриват „ чудесиите“ и майсторлъка“ им. Колкото пъти минавам през залата на Ван Дайк и Рембранд в Националния музей, толкова пъти съм се захласвал с часове в работите им.
Друго нещо из моя живот са: честите ми посещения на много изложби, които не са в ансамбъл даже с нашите най-големи изложби.
Най-лошото, което е на тукашната академия, това е отсъствието на светлината в работата и приучването на учениците към лъжекласицизъм в техниката и композицията. Няма широтата, търсенето на „формите“ и „светлината“, за която се разправя в Парижката съвременна школа и на което ни учат нашите професори в българското рисувално училище, което нещо, разбира се, им прави много голяма чест. Наистина всичко хубаво нарисувано, обаче лъжливо почувствано, слънцето изгасено, душно, душно…
Виж, в работите на „модерните“ има по-добри неща, обаче и там се чувства силно рутинираното влияние на Академията. За да не се поддаде на това зловредно влияние, източникът на което трябва да се търси в духа и китайската традиция на немеца, човек трябва да има силна воля, постоянна справка и съвета на големите майстори от миналото, в които рисунъкът и композицията, светлината и колоритът са доведени до съвършенство. Често пъти като гледам някой жив човек, изправен до портретите на Веласкеса, Рембранда или Ван Дайка, той, живият, ми се вижда много по-несъвършен от онзи, който е излязъл изпод ръката не на Бога, а също така на смъртен, както всички ни. Може би ще помислиш, че това, което ти пиша, е неправдиво, но знай, че сега пред теб в писмото си говоря най-искрено, повече от когато и да е. Има и впоследствие доста създадено от художниците, обаче ясно се вижда, че те са по-малки величини. Далеч съм също от мисълта да поддържам безразсъдно мнението за абсолютно съвършенство на гореказаните художници. Никога и в никой случай не съм се кланял на авторитети.
Друго нещо, което ми прави впечатление, е това, че акварелното рисуване почти не го считат за изкуство. Да видиш само какви глупави работи се считат тук за изкуство, просто ще се чудиш и маеш! Например един взел и нарисувал една улица, в която се впуснал до такива идиотски подробности, че ти става мъчно за художника, който се е трудил много време, без да посмее да се отпусне по-нашироко, може би само затова, че рискува картината му да не се продаде, които мотиви, разбира се, не го оправдават.
Аз вървя добре в Академията, в смисъл, че при дадените добри условия отбелязвам по-бързи технически и по формата напредъци. Но не мога да ти говоря повече за това, защото, нали знаеш, срамно е човек да говори за себе си.
Привет на Елисеев, Васе[4], Шаната[5], Майсторчето[6] и пр.
Пиши нещо ново из вашия там живот, без да се страхуваш, че ще ме отегчиш с неща, може би познати.
Адрес: К. Zonew Schützengasse 9/9 III
Wien, Österreich

След едногодишния престой във Виена, през лятната ваканция на 1921 г. Цонев се върна в Кюстендил. Със себе си бе донесъл няколко работи, за да ги покаже на своите приятели. Той бе изоставил акварела и рисуваше изключително с маслени багрила, а във възгледите му за живописта след едногодишния престой в чужбина бяха настъпили значителни промени. Следващата учебна година той напусна Виена и замина за Мюнхен. Още в самото начало (писмо от 26.XI.1921 г.) той е доволен от новите условия в Мюнхенската академия и от културната обстановка, в която е попаднал. Това е отразено в писмата му, но не му пречи по редица въпроси да споделя своето критично мнение.

26.XI. München
Др. Асене,
Радва ме много обстоятелството, че ти си пак отново в рисувалната академия на нашето мило Отечество. Колкото и да е лоша тя, все пак я no-бива, отколкото иначе извън нея. Мен ми се струва, че не академията или училището е, което създава въобще хората на изкуството, а общите условия, при които се развива индивидът. Често съм го казвал на тези „идиоти“ – немците, че ако имаме и ние всичко онова, което е натрупано у тях от години, и в Булгаристана ще се създадат при наличността на толкова заложби такива художници, каквито ги имат те, ако не и по-добри.
Сега не ти остава нищо друго освен по-сериозно заемане с работата, защото това, което можем да го имаме в училищата – моделите, навън много мъчно може да се намери, па даже и пари да има човек.
Благодаря ти много за грижите по моето разрешение. Въпросът е уреден. Явих се на конкурсен изпит, взех го и сега съм вече в живописния отдел (с маслена боя) на проф. Хаберман. Кандидати имаше много. Нещо около 350 души. От всички приеха само 15. Като се е рекло Мюнхен, та това не значи, че Бог знае какви гении и таланти са се народили тук. Вярвам, че всеки среден ученик от нашето рисувално училище, да рече да се яви, със спокойствие може да очаква добър резултат. Това ти го пиша не да ти се хваля, защото аз много добре знам колко ми е цената, но за сведение. Нали често се попада на дума как е из другите академии, та не е лошо да го знаеш. Пък не е изключена възможността един ден и ти да дойдеш нанасам. Нима аз съм мислил някога да дойда тук?
Наистина, Асене, тук го бива много за следване. Всичко е нагласено само за изкуство. Тръгнеш например за някъде и без да щеш, попадаш на някоя витрина, където е изложена работата на някой „халосан“, като например Щук, Трюбнер, Г. Макс и пр. и пр. хора, за които ний съдим в България само по репродукции. За това, че ако някога се попадне на някъде да се ходи, не е зле тук най-напред да се дойде.
Тези дни по работа ходих в Берлин. Наминах по пътя и в Лайпцигската галерия. За впечатленията си от самия Берлин и Лайпциг ще ти пиша наскоро – когато ми остане повечко време. Пък и за тази работа е нужно и настроение.
Поздрави Васе, Боре[7], Морде[8], Иван, Майстора и всички други, които питат за мен.
Адрес: Herrn К. Zoneff
Цонев
Augustenstrasse 113/1
bei Obermeier
München – Bagern
До г-н Асен Василиев
Художествената академия, София,
Bulgarien
München, 9.II. 1922 г.

Др. Асене,
Наистина отдавна не сме разменили по някоя и друга мисъл. От тук това е новото, че Лео Пуц, В. Гайгер и О. Кокошка поотделно имаха свои изложби. Критиката смачка Кокошка. За Гайгера нищо не каза, а Лео Пуц с няколко думи похвали. И тук, брат, е грозна мизерия и загазация. Очаквам наскоро откриването на „Glass Palast“. Ще ти пиша тогава по-големи подробности.
Искам да замоля теб и Боре Елисеев, и още някой друг другар да направите следното: отидете в керамичния отдел на нашата академия и вземете доброволно или крадешком (според случая) точни чертежи от различни вази и други неща, които се изработват там заедно с разположените по тях орнаменти. Всеки нека направи по 2–3 чертежа. По този начин гледайте да ми доставите 10 такива. Ще ви бъда много благодарен и готов на всякаква услуга от тук, каквато поискате.
Тук на 1 май се открива интернационална изложба на художествената индустрия. Нещата се приемат от комисията от 15 до 20 април (за Мюнхен). Ето защо ще ви моля да направите тази работа колкото се може по-скоро, защото иначе, докато се нарисуват вазите и се изпекат, ще мине доста време и ще е късно. Мисля и аз да изложа 10 предмета, от които да изкарам някой и друг лев.
Привета ми – Цонев.
Гледайте повече вази да са и в естествена големина на чертежа.

До г-н Асен Василиев
Художествената академия, София,
Bulgarien
München, 4.XI.1922 г.

Др. Асене,
Наистина, че е голямо щастие човек да е тук. Най-важното е това, че човек престава да илюзира, т.е. да мисли бог знае като какво ли са направили големите халосии. Човек чувства цялата своя немощ да изрази красотата на космическото битие, чувства оная парадоксална невъзможност да се прояви като личност. Наистина голяма правота крият гореказаните думи. В България, знаейки, че онова, което виждаме и получаваме, е малко, ние си представяме нещата не такива, каквито са. Когато си тук, при наличността на големи майстори, неволно се дохожда до убеждението на Майстора, че изкуството е дало и дава много малко нещо. Неволно човек става абсолютен в изискванията си.
След 2–3 месеца, ако е живот и здраве, ще се отиде и в Париж. Колкото за обещаното дълго писмо, не го очаквай, защото оставям по тази работа да си побъбрим някога, когато се видим.
Привет на Боре, Васе, Мордо, Иванчо и др.
Адрес: Herrn К. Zoneff
Augustenstrasse 113/I
bei Obermeier
München – Bagern

В някои от тези писма става дума за каталози, картички, репродукции и пр. Това е във връзка с обстоятелството, че като студент у мен, както и у другите му приятели, благодарение на връзката ни с него, се бе породила неутолима жажда все повече и по-дълбоко да обозрем световното изкуство. Лекциите по история на изкуството в Академията не ни стигаха, не бе лесен и достъпът до академичната библиотека, в която новата и интересна илюстрована литература се заемаше и дълго задържаше от преподавателите. Това ме принуждаваше да бъда в преписка с Цонев по този въпрос, от когото можех да получавам актуален илюстрован материал.
Що се отнася до проектите на Цонев за „производство“ на порцеланови вази и други подобни предмети, разбира се, нищо не излезе. Но за да може той да осъществи своите намерения, аз му изпратих исканите модели – чертежи, за които незабавно получих разрешение от тогавашния завеждащ керамичния отдел в Художествената академия проф. Стефан Димитров. Той даже ме насочи откъде да купя един ценен многоцветен албум с български шевици. Оттогава измина много време и аз не мога да си спомня някои подробности във връзка с интересуващите го въпроси, като този например – как се изменят някои от боите след изпичане на порцелана. Не си спомням какво съм му писал по този повод, но към месец април 1923 г. той вече се бе убедил в невъзможността на това „предприятие“.
След едно писмо с дата 5.XI.1923 г., с което иска услуга за банково уреждане на парични чекове, настъпва период на „затишие“, продължило близо една година (до 31.XI.1924 г.), през което време не съм получил от него никакво писмо и не мога да отбележа нищо. От Париж ми се обади с няколко илюстровани картички, съобщавайки ми, че след кратък престой заминава за Испания. Той минава през Бордо и на 14.XI.1924 г. ми пише от Мадрид. В това писмо Цонев е отразил първите си впечатления от музея Прадо. Тамошните велики творби на големите испански майстори са го навели на множество мисли и съпоставки между тамошните условия и условията, при които се развиваше българското изкуство. Той се спира твърде осезателно на възгледите на нашите художници и със загриженост се пита по кой път те ще поведат своето изкуство.

Мадрид, 14.XI.1924 г.
Др. Асенчо,
От една неделя съм тук. Ще остана още 10 недели за проучване музея Прадо. Изпращам ти 15 репродукции от картините, които можах да намеря репродуцирани.
За моите впечатления от Прадо? Възхитен съм от работите на Веласкес, Гойя, Тициан, Рибера, Мурилъо, Греко на първо място, а след това от Рубенс, Baн Дайк, Веронезе и пр.
Трябва човек да е тук, за да може точно да оцени и да усети гения на Веласкес. Виждал съм негови работи и в други музеи в Европа, обаче тук впечатлението, което прави, е грандиозно… И винаги идвам до убеждението, че човек, ако желае да научи нещо, с което да уясни своите възгледи за изкуството, трябва да се обърне към някой от старите майстори. Ако не може да процъфти изкуството в нашата родина, една от причините е и тази, че на нас ни липсва още с детството школовка и впечатления в галериите и когато дойдем в напреднали години, ние нямаме истински свой критерий за нещата. С това не искам да кажа, че трябва да избием в лъжлив класицизъм или академизъм, какъвто се среща все още в нашия век във всички страни, когато каляската на духа на Ренесанса отдавна е отнесла със себе си колосите на тогавашните гении. Обаче ако не бяха тези големи майстори на XVI – XVII в., нямаше впоследствие да се роди един Гойя или пък в по-ново време баснословният (в българската академия) Зулоага. И единият, и другият, Гойя и Зулоага, водят корена си от Веласкеса и отчасти от Греко и Мурильо. Обаче хубавото и на двамата е, че гледат на нещата през своите нови духовни очи. И у единия, и у другия личи присъщата на старите майстори неимоверна работливост. И единият, и другият в основата си могат най-напред да рисуват, владеят мъчнотиите на формата, че тогава идват към изпълнението в композиция и бои, неща, които отличават един художник от друг и в които той може, свободен от всякаква рутина, да изкаже копнежа на своето аз.
Може би ще си речеш (в случай, че си преминал в редовете на „новото“ изкуство), че аз съм закоравял академик, който повтаря казаното досега от другите, и че в убежденията подкрепям умрялата вече отдавна рутина.
Новото изкуство в неговите най-добри произведения, на Сезан, пък даже и тези на Пехщайн и пр. ми харесва също така много, както и работите на гореказаните художници, обаче за нас, при условията, които имаме в България, е почти невъзможно да минеш само в 30 години пътя от Джото до Сезан. Докато не се създадат основите на най-новото изкуство у нас, което да води началото си и държи връзка с нашето изкуство от епохата дори преди Възраждането и да мине през останалите векове, не може да се изгради това ново изкуство. Всичко, което се създава от този род у нас, е недоносено и изтърсено и ние, без съмнение, рискуваме да изпаднем в душевно безпътие и развала, за което няма защо да виним истинското ново изкуство, ами самите нас, че сме тръгнали по пътя на другото „ново“, намерено от други, а не сме потърсили свой път.
Пак повтарям, не знам пътя, по който вървиш ти, и ако действително има нещо подобно, ще те помоля да се вслушаш в мнението ми като твой колега.
И в единия, и в другия случай човек рано или късно дохожда до убеждението, че трябва много да се работи. Знам, че условията ти пречат много, обаче куражът не трябва да се губи, а здраво да се мъкне кръстът на изкуството, защото нашият път е път към Голгота.
Твой Кирил

Наскоро след това той посещава и Италия. Двете му писма отразяват накратко впечатленията му от тези страни. Писмото от 27.IV.1925 г. съдържа в края и отражение на настроенията на Цонев по време на априлските събития у нас. Съобщенията на западния печат за репресии в България са предизвикали естествената за него реакция, която той е изразил, въпреки цензурата на писмата, идващи от чужбина. Тези са причините, които са подсилили отношението на Цонев към „родните“ обществени, културни и политически условия, които дори го карат да мисли да не се връща в България. Завърнал се в Мюнхен, той урежда изложба през юни 1925 г. от 18 картини и 5 скици: излага няколко портрета, между които и собствен портрет, и пейзажи от Арагона, Толедо, Барселона, Сан Себастиан и др. Своевременно получих поканата и каталога за изложбата му.
През 1924 г. проф. Никола Ганушев, при когото учех, замина в командировка за Париж. Обучението на курса пое проф. Никола Маринов. Ателието, в което живееше и работеше Никола Ганушев, бившето ателие на Ярослав Вешин – на ул. „Гурко“ и „Л. Каравелов“ – той остави на мое разположение. Аз продължавах да го използвам и през 1925 и 1926 г. Цонев знаеше това, но знаеше, че след завършване на стажа през 1926 г. ми предстои по всяка вероятност да напусна София и да търся някъде учителско място в провинцията. Той желаеше да съгласува това със своите планове и през 1926 г. ми писа, че иска да използва това ателие, за да изпълни някои свои поръчки, да направи и своя малка изложба.

До господин Асен Василиев
учител в гимназията Берковица
Кюстендил, 25.X. 1926 г.
Др. Асене,
Въпреки че не ми отговори на последното писмо от преди три месеца, решавам се пак да те замоля за една услуга, за която обаче ще апелирам към другарството ти и ще искам веднага да ми пишеш.
Въпросът е следният. Имам около 30 работи, които желая да изложа за един тесен кръг от хора, за няколко дена само, в София. Мислиш ли, че ателието ти ще бъде удобно за тази цел, дали ще могат господата, които работят вътре, да ми го отстъпят само за 1 седмица време. Ако да, тогава направи всичко нужно, за да мога да взема мерки, защото времето минава, а моят план се отнася за 10 – 17 идния месец (ноември). Чакай после по-големи подробности.
Адрес: К. Цонев, „Тополище“ 454, Кюстендил
Привет на теб и майка ти
Киро

Тази изложба се състоя. В нея бяха представени предимно пейзажи от България и Германия. Наскоро след тази изложба той се завърна в Мюнхен.
Едно писмо от 2.V.1927 г. ми напомни приятни дни от онова време.

До господин Асен Василиев
учител в гимназията Берковица
Мюнхен, 2.V1927 г.
Др. Асене,
Най-напред отговор на писмото ти.
Няма защо толкова много благодарности. Радвам се, че книгата ти е допринесла известна полза.
Тук през лятото се проектира от страна на Немско-българското дружество една „Българска неделя“, която цели сближаването на двата народа в духовно отношение. За целта ще бъдат поканени наши художници, литератори, музиканти, търговци и др. За всеки ден е предвидено по нещо, което, вярвам, и теб би интересувало. Наистина времето от една неделя е много малко, обаче по-добре, отколкото никак. Гостите, на брой около 400 души, ще бъдат настанени в хотели безплатно. Също и храната ще бъде безплатна. Пътните ще струват около 1000 лева отиване и връщане. Понеже случаят е много изгоден, аз си помислих за теб и Боре Елисеев дали не би било хубаво да го използувате. И понеже при такива случаи винаги си има „патентовани избраници“, мисля, че не правя грях, като и аз гледам най-напред приятелите си да подкрепя, че тогава останалите. В случай че сметките ще ти позволят да си доставиш този разкош, влез веднага в преписка с д-р Салчев, Пловдив (на този адрес ще го намерят) и началника на Държавна печатница Македонски, които обещаха да ви издействат отпуска от Министерството на просветата. Ще им пишеш в писмото, че аз съм ти вече писал по това. Те ми обещаха пълна подкрепа. Пиши и на мен по въпроса.
Подробно писмо ще пратя и на Елисеев.
Привет на приятели, майка ти и баба ти.
Твой Киро
Тази неделя ще трае от 20–27.VI. т.г.
Довиждане тук.

От писмото се вижда, че намеренията на Цонев за посещение при него в Мюнхен ще се осъществят. И действително аз бях включен в една група българи по почин на Немско-българското културно дружество, което под формата „Българска неделя“ бе организирало екскурзия до Германия. Пътуването започна от Лом по Дунава до Пасау и продължи почти една седмица. Това пътуване, освен че бе приятно, но бе и забележително. Независимо от малката група търговци, търговски представители, служители от Държавната печатница и няколко журналисти, главното ядро се състоеше от хористи на Народната опера, които трябваше да вземат участие във всички тържествени случаи при посрещане на групата. Начело на хористите бяха Добри Христов и Добри Хаджиянков. Те бяха придружавани от изтъкнати певци, артисти и музиканти. Между тях беше известната пианистка Лиляна Добри Христова, оперната певица Диана Герганова и сестра ѝ – драматичната артистка Петя Герганова, хористите Кулелиев и др. Песните започнаха още с тръгването на кораба и се пяха дори до Пасау. Там между посрещачите бе и Цонев, един от дейните организатори на „Българската неделя“. Върхът на тържественото посрещане бе концертно-певческото изпълнение на българския хор. Немците останаха твърде изненадани от постиженията на хористите, а Цонев цял сияеше от радост за успеха на нашите певци. С това пътуване до Германия се роди идеята да се постави началото на хор „Гусла“. „Българската неделя“ бе продължена.
За полезния ми престой в Мюнхен Кирил Цонев положи всички усилия. Програмата бе добре обмислена и плътно заангажираше всеки ден и час. Независимо от обстойното запознаване с големите галерии на Старата и Новата пинакотека, Градската галерия и други, той успя да уреди срещи и с някои мюнхенски изтъкнати художници. Посетихме ателиетата на Карл Каспар, Фон Маре и Франц Щук, с които аз пожелах да се срещна. Бяхме радушно приети от тях, защото те вече добре познаваха Кирил Цонев и водеха с него разговори като приятели. Особено интересно бе посещението при Франц фон Щук. Неговата вила-жилище бе в добре уредена голяма градина. Посрещна ни камериер на средна възраст, предупреден вече за нашето посещение. Вътре в хола ни чакаше Щук. Той бе висок, снажен баварец, тогава на около 64 години, но с много тежък слух, та се налагаше непрекъснато да държи ръката си на ухото, за да чува по-добре. В просторното и светло ателие, преградено през средата с тежка завеса в масленокафяв тон, той рисуваше дамски портрет – млада жена в естествена големина в цял ръст, седнала на стол. Останах изненадан от обстоятелството, че той е нарисувал портрета по фотографска снимка, която се виждаше на една маса до статива. И за най-голяма моя изненада от другата страна на статива бе поставена дървена кукла (в естествена големина) в същата поза, в която бе фотографирана и жената. Куклата бе облечена в нейната рокля. Това Франц Щук бе направил от две съображения – да не се губи времето на жената да позира и от друга страна, при продължителното рисуване на нейната рокля трябваше да се запазват едни и същи гънки, а това може да се получи само когато роклята се сложи на неподвижна кукла. Щук бе подготвил цялостното изграждане на портрета по фотография и на кукла, а след това, вече към края, той е потърсил живия модел за окончателното завършване на портрета.
След излизане от ателието (всъщност това бяха няколко зали-ателиета, в които множество картини стояха на отделни стативи) споделих с Цонев впечатленията си от този неочакван метод. Нашето общо убеждение бе, че живият човек – модел, трябва да е в постоянна духовна връзка с художника, че двамата би следвало взаимно да се подпомагат. Това не означава, че художникът не може да се отделя от натурата, да пресъздава, да търси и подсилва духовното състояние на модела, но това също така не позволява на художника да скъса с него и да се основава предимно на фотография или бутафория. В онези години най-голямо падение за нас, българските художници, включително и студентите от Академията, беше да се рисува по фотография[9]. Такъв художник дори се смяташе за престъпник. Цонев бе върл противник на този род рисуване и това винаги е споделял със своите по-млади колеги. Изглежда, че този начин на рисуване е бил възприет изобщо по онова време от немските художници, защото, когато отидохме в дома-ателие на Лембах, Цонев ми показа редица портрети на разни „високопоставени“ лица, принцове и други, които са били рисувани по фотография, защото тези лица нямали време да позират.
В следващите си писма, след като пише за уреждане на някои въпроси по участието си в една от софийските изложби, Цонев споделя впечатленията си от една изложба на Андреас Цорн, както и от една колективна изложба на немски художници.

До господин Асен Василиев
учител в гимназията Берковица
Мюнхен, 12.IX.1927 г.
Др. Асене,
Благодаря ти за писмото. Така значи, и ти си изложил по думите на д-р Тодоров[10] и други познати. Работите ти и тези на Боре са се отделяли между другите членове на независимите.
Не е важно къде, а какво излага човек. Дано успееш да продадеш нещо, та да ми дойдеш за по-дълго на гости идущата година.
Мога да си представя каква ще е тази изложба от 500 работи в 5 зали. Обаче хубавото е това, че по този начин няма да продължаваме да се приспиваме с мислите, че млада България е направила голяма културна крачка. Нека хората видят, че и ние имаме изкуство и че за него са нужни подобри условия за развитие и грижи.
Отказът на Министерството да заплати работите не ме учудва, обаче съжалявам Боре, който очакваше тези 20 000 лв., та с тях да направи нещо. Булгаристанът ще си остане още за дълго Ориент… Жалко!
При кого са прибрани двете ми работи, които не взеха участие в изложбата? Ти как се чувстваш пак в Берковица? Брат, зарежи амбицията за добър учител и забрави калта на Академията. Всичко, което си учил, нека да е основа на работата ти, но никога цел. Даскалъкът и Академията – това са твои врагове, с които най-много трябва да се бориш, защото те винаги ще ти пречат да заговори човекът в твоите работи. Аз се стремя да преодолявам само второто и виждам колко е мъчно да се забрави мръсотията на тези шест години, които са се претъркаляли по разни академии. Животът и здравето, надявам се, да ме избавят от тази напаст. Разбира се, всичко можеш да насмогнеш само с работа, като винаги търсиш своя път. Аз почвам да философствам, а за какво ли са тези мисли, написани в едно кратко писмо?
Нека да ги оставим за друг път, като се видим, че тогаз да приказваме на дълго и широко по тези въпроси. Ако имаш нужда от нещо тук, пиши, за да ти го изпратя. Сега излезе една най-нова история на изкуството на XX век. Видях я. Много е хубава. Има около 500 репродукции, между които много цветни. Дава пълна картина на нашия век. Струва около 50 марки, с пощенските разноски.
Оттук нищо друго интересно.
Привет от мен, жена ми и детето.
Твой Киро
Адрес: К. Zoneff
Karlstrasse 19/V
München

Цонев ми пишеше периодично по различни въпроси, свързани с неговата дейност или с художествения живот в Германия, дори до 1930 г., когато вече бе в Берлин.
Последното писмо, писано там, е датирано 20.III.1930 г. В него той съобщава, че има намерение да се завърне в България. Обстоятелствата в неговия живот обаче така се стичат, че се отправя през океана за Мексико. За съжаление няколкото писма, които получих от там, са загубени.
Завърнал се в родината си, Кирил Цонев ми пише едно писмо от Кюстендил на 7.VIII.1933 г. във връзка с проектите ни да се наемем с рисуването на стенописите в кюстендилската църква „Св. Мина“. Групата се състоеше от него, Борис Елисеев и от мен, но ние не успяхме да спечелим умело нагласения търг и стенописите направиха други лица.

[1] Препечатва се от сборника „Кирил Цонев. Път в изкуството“. Т. 2. София: Бълг. художник, 1969, с. 153–164, със съкращения. – Бел. съст.
[2] Родители на режисьора Сашо Стоянов. – Бел. авт.
[3] Чичо на покойния режисьор Стефан Сърчаджиев. – Бел. авт.
[4] Васил Евтимов. – Бел. съст.
[5] Никола Иванов. – Бел. съст.
[6] Стоян Венев. – Бел. съст.
[7] Борис Елисеев. – Бел. съст.
[8] Мориц Бенционов. – Бел. съст.
[9] Някои художници, особено начинаещите, рисуваха (увеличаваха) портрети по фотография включително от материален интерес, но в никакъв случай това не се смяташе за изкуство. – Бел. авт.
[10] Д-р К. Тодоров – музиковед. – Бел. авт.