Жил Жобидон е едва вторият писател от Квебек, който печели Голямата награда на петте континента на Международната организация на франкофонията. Той започва да пише късно – на 53-годишна възраст. Преди това е изучавал визуални изкуства и история на изкуството, работил е в музеи и галерии като куратор. Още първият му роман, публикуван през 2003 г., „Пътят на ранните утрини“, му носи три престижни национални награди. След това Жил Жобидон продължава кариерата си в относителна анонимност, далеч от медиите и широката общественост. Писателят получава Наградата на петте континента през 2019 г. за книгата „Спокойният уязвен“.
Той ще бъде гост на осмото издание на Софийския международен литературен фестивал, който тази година ще се проведе изцяло онлайн от 10 до 13 декември. Програмата включва над 20 събития, с участието на десет автори от Великобритания, Канада, Шотландия, Израел, Нидерландия, Финландия и Америка. Разговорът с Жил Жобидон ще бъде на 11 декември от 18.30 часа и може да бъде гледан на живо на Facebook страницата на фестивала.
Къде сте в момента?
Живея в старинния град Лонгьой, в Квебек, който е на триста години. Веднага виждам как се усмихвате, но тук, в Северна Америка, град на триста години е много стар. Намирам се на 10 минути път с кола от Монреал, трябва само да пресека реката Сен Лоран и съм там. Сега съм вкъщи, в кухнята, зад мен е красива гипсова глава на фавн, която ми напомня за музеите, в които съм работил. Пак зад мен, стената е боядисана и на нея с тебешир са изписани мисли и пословици, които са с мен всеки ден. Пословицата, която най-често ми е другар по отношение на писането, е: „Наградата за търпението е самото търпение“ на Августин Блажени. Една друга, която много обичам и която идва от тао: „Да управляваш огромна империя е същото като да опържиш съвсем дребна рибка“. И третата, която много е много вдъхновяваща и отново е тао: „Онова, което препречва пътя ни, също е път“.
Как определяте писането си днес? А в бъдеще?
Не съм литературен критик, нито съм учил литература. Всъщност моят издател често ми повтаря : „И най-вече, не учѝ“. Затова ми е много трудно да определя онова, което правя. Тъкмо завърших един писателски дневник, който се нарича „Виновна е дарохранителницата“, и започнах бавно-бавно да пиша роман, чието действие се развива в бъдещето и показва едно момче, Клауд, единайсетгодишен и свръхдаровит, който е митоман, обсебен от героите, които сам измисля в какви ли не истории. Сякаш живее във въображаем свят, който да го пази от преживените травми или от онези, които предвижда.
Най-общо работя върху свещеното, всичко онова, което предшества дори нашето идване на земята. Работя в областта на поучителното. И в любовта към френския език. Влюбен съм във този език. Моето писане се характеризира най-силно с онова, което се корени в любовта. Само толкова мога да кажа.
Какво четете напоследък?
Знаете ли, Наградата на петте континента изисква огромен брой срещи и макар сега това да се случва по интернет, то е свързано с много работа. Сега чета ръкописите на млади автори, на които съм ментор с посредничеството на една много скъпа за мен организация, която се нарича „Летен лагер Феликс“ и върши прекрасна работа. Към тях водя петдневни или съботно-неделни ателиета по творческо писане, а сега по-скоро лекции през Zoom. Там и аз уча много за акта на писането. То изисква огромно его и огромна смиреност.
На хората, на които съм наставник, казвам, че за писането трябва да имаш мъничко моливче и огромна гума. Често човек е напълно сам в онова, което пише, и понякога е прекрасно да можем да си поговорим с другите за техниката на писане, но и за празнотите, за липсите, за нуждите и за самотата ни.
Отскоро съм и член на журито на следващата Награда на петте континента 2020 и чета десетте романа финалисти.
Какво ви е интересно да наблюдавате днес?
Особено силно ме интересува понятието за „другаде“. В литературата, както и във визуалните и другите изкуства, реализмът не ме привлича особено. Защото реализмът заема твърде много място. Има няколко души, които правят много добри неща в тази област, но не се чувствам на място в него. Обичам да отивам на другия край на света или в миналото – както в трите романа, които предшестваха „Спокойният уязвен“, или пък в бъдещето, както сега. Понякога се откривам там. Срещам герои, които притежават качества и недостатъци, по които приличат на мен. Признавам, че в настоящата обстановка обожавам да се занимавам със сюжети, които ме отдалечават от Тръмп, от COVID-19 и цялото усещане за концентрационен лагер. Искам да мисля, че винаги има светлина в тунела и ако тя не съществува, ще я създам.
Харесвам да съзерцавам. Например сянката, която хвърля едно дантелено перде, полюшвано от вятъра, и която се отпечатва на стената. Или пък как белите патици отлитат на юг през есента или как напролет се връщат на север. И в този смисъл смятам, че способността да се удивляваме, трябва да се поддържа на всяка възраст и дори, че университетите трябва да сериозно да се замислят да разкрият факултети по удивление.
Как започвате на нов ред?
Проблемът с белия лист непрекъснато изскача пред мен. Понякога толкова се плаша от него, че спирам изцяло да пиша за известно време. При всички случаи работя чрез изваждане. С онова, което Микеланджело нарича per via di levare, т.е. с премахване. Това, което ме води, е музикалността на текста, той ме увлича, а героите ме насочват. За мен писането е вид сътворение, което виждаме във всички основополагащи повествования, във всички митове за създаването на света и които започват с неописуем хаос. Затова вадя и премахвам, докато стигна до текст, който сякаш вече е бил написан и който сякаш предшества този генезис. Хаосът, за който говоря, можем да открием в началото на Библията, когато водите се разделят от земята, дори в митовете на маите за Попол Вух, всичко това вече съществува, вече е било тук и е чудесно човек да чете така изчистения текст.
Колкото до това как минавам към нещо ново в живота, както например в тежки моменти, през каквито минаваме днес, то ще отговоря така: идва време, когато просто нямаме избор и трябва да минем към нещо друго. Буда е казал, че единственото постоянно нещо в живота е неговото непостоянство.
За какво имате желание да говорите тези дни?
За всичко, което ме вади от тръмпизма, от вулгарността, от атмосферата на ужас, която цари почти навсякъде. С една приятелка често говорим по телефона на теми, които ни възмущават или ни вълнуват. Например често чуваме: „Трябва да се върнем към предишното положение“, но точно то и начинът, по който живеехме тогава, ни докара тази пандемия. Говорим си още и за положението на френския език в Квебек, което в момента не е особено бляскаво. Говорим си за книги. Ами, това е.
Какво е важно да пренесем от настоящето в бъдещето?
Бих казал, че е важно да се пренесат надеждата, светлината, красотата, начинът на всеки един от нас да бъде смел, езикът и културата, които са ни били предадени от предците ни. Точно затова настоящето е идеалното място да създаваме и генерираме светлина и най-вече в рамките на нашите възможности, по-големи или по-малки, да споделяме всичко това с нашето обкръжение.
превод Зорница Китинска
