0
189

Житейските наблюдения на г-н Кьонигсберг

„Три едноактни пиеси”, Уди Алън, изд. Black Flamingo Publishing , 2013 г., превод Златна Костова, Матей Тодоров

alan11Семейни двойки, любовни двойки, оплетени в триъгълници, а и в други конфигурации, сред тях винаги и по един писател – ето такива персонажи населяват „Ривърсайд Драйв”, „Олд Сейбрук”, „Сентрал Парк Уест” – трите едноактни пиеси на Уди Алън, които се появиха наскоро в чудесни преводи на Матей Тодоров и Златна Костова, издадени от Black Flamingo Publishing, издателство, което демонстрира интерес  към публикуването на пиеси – припомням на него дължим „Духове в Принстън” и „Наставникът” на Даниел Келман.

Естествено, българската публика, както и всяка друга публика по света, предполагам, познава най-добре филмите на Уди Алън. И не само трябва да ги познава, а да ги гледа неведнъж. Но сега не става дума за кино.

На български са излизали и някои от най-известните прозаични творби на този умен, забавен, ексцентричен и какъв ли не още режисьор, продуцент, писател, сценарист, о, да и музикант (мисля, неслучайно, можем да оприличим както прозата, така и филмите му на музикални джазпиеси – с основна тема и после наслагващи се импровизации върху нея) – от „Ако импресионистите бяха зъболекари” до „Пълна анархия”.

Всъщност г-н Алън Стюърт Кьонигсберг, както е рожденото име на Уди Алън, отдавна пише пиеси. Още от далечната 1960 г. – From A to Z се нарича първата  и е поставена в Plymouth Theatre. В една от тези пиеси дори играе, а други режисира. Така стоят нещата и с „Олд Сейбрук” и „Ривърсайд Драйв“, и двете от 2003 г., а „Сентрал Парк Уест” е малко по-ранна – писана е през 1995 г.

Ако трябва да изберем една ключова дума и за трите пиеси, тя ще бъде изневяра. Нищо ново за Уди Алън нали? Да, но именно в това е и предизвикателството. Да успееш, работейки върху една позната и любима, бих казала, тема, да изненадаш читателя, да го заблудиш даже – началата му са винаги някак приспиващо обикновени, недаващи повод да си помислим, че нещо ей сега ще се случи. Обаче то се случва. И е смешно. И разбира се леко тъжно или поне неприятно. И не е еднозначно и просто. И пак е смешно.

В тези три пиеси, между другото много леки за четене, защото освен всичко не са и дълги, едноактни са, можем да открием и типично удиалъновски фрустрации на тема секс, неконтролируеми желания, тоталното разминаване между „горницата” и „долницата” – умът никога не разбира какво иска тялото, а и не може нито да го контролира, нито дори да му влияе. Чудесни диалози, не просто забавни, смешни, но и изградени от несъответствия, парадокси и не на последно място – винаги провокиращи с интелигентната, игрива ирония на Уди Алън. Познава ме я, да. Е, и тук я има.

В тези пиеси са ми любими финалите. Абсолютно разбиване на класическия финал, имам предвид този, в който сме възпитани от учебникарските представи за драма. Няма драматични развръзки, няма разрешаващи кулминации. Има развръзки, но те са толкова неочаквани, „недраматични” и житейски достоверни от друга страна, че читателят няма как да не бъде изненадан, разсмян и всъщност … доволен. Поне аз бях. Честно.

Знаете как си казваме, че има неща, които са завинаги. Е, Уди Алън е завинаги.

 

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияЗа контрапротеста, Шамара
и Петното
Следваща статияРазединението прави силата им