0
6019

Жорж Нурижан и уникалният „Вестник на гениите“

Жорж Нурижан със съпругата си, Смолян, 1938 г.

Видна фигура през 30-те години на ХХ век, критик и писател, доайен на чуждестранните писатели в България и директор на тяхното издание в. „Светоглас”.

Жорж Нурижан (или Giorgio Nurigiani) е един напълно и незаслужено забравен български критик и писател. Името му не присъства в литературните справочници, в това число в тритомния “Речник на българската литература” и новия речник от 1994 г. Изобщо изследователят трудно може да се добере до някакви подробни сведения за него. Макар и роден в Ливорно (1892), той завършва българска гимназия (Ст. Загора, 1911), след което следва в университета в Рим. Освен на художествени произведения Нурижан е автор на критически книги и статии, печатани в периодиката на Италия в десетилетията между 20-те и 40-те години на ХХ в. Същевременно обаче публикува повече на български език – има около 30 издания, печатани при това в най-реномирани печатници. Някои от тях са снабдени с предговори от изтъкнати учени. Наред с граматиките, италианско-българските и българско-италианските речници, той е автор на сериозни изследвания на български език върху италианската култура и литература, както и на книги за български писатели и критици. Между по-важните му издания трябва да се посочат „Италианското обединение и неговите герои” (София, 1932, п-ца „Художник”), „Мандзони, Кардучи и Д´Анунцио” (София, 1932, п-ца „Художник”), „Творци на италианския дух. Срещи и разговори” (София, 1934, п-ца „Едисон”) – между тях са Д´Анунцио, Маркони, Пирандело, Маскани, Романьоли, Папини, Ада Негри, Маринети и др.; „Философията на Бенедето Кроче” (София, 1939, п-ца „Доверие”) – с предговор от проф. Бицилли, „Стожери на българската литература” (София, 1940, п-ца „Доверие”) – с предговор от проф. М. Арнаудов, „История на италианската литература” (София, 1940, п-ца „Доверие”), „Рим през вековете” (София, 1941, п-ца „Нова камбана”), „Любовта на Байрона в Италия” (София, 1941, п-ца „Нова камбана”), „Български критици” (София, 1941, п-ца „Нова камбана”). Жорж Нурижан е и видна фигура през 30-те години – като доайен на чуждестранните писатели в България той е директор на тяхното издание в. „Светоглас”. Превратът на 9. ІХ. 1944 г. и установилата се комунистическа диктатура го принуждават да напусне България през 1947 г. и да се установи в Рим. Тук българските му следи се губят, макар че умира на преклонна възраст (1981).

Наред с многото си и обемни трудове Жорж Нурижан е основател и редактор на забележително издание, което в богатата ни литературна, а и не само литературна, периодика няма аналог. Ще се спра накратко върху неговото съдържание, макар че то се нуждае от по-обстойно внимание, тъй като актуалността му няма времеви граници и засяга всички съществуващи направления в културното ни развитие от Освобождението до днес. Още повече, че е и антикварен уникат.

През януари 1936 г. за пръв път излиза „Вестник на гениите“. Името му и присъстващите в броя автори и проблемни ядра обезсърчават и най-запалените представители на модернизма и футуристичния авангардизъм. Излиза веднъж на сто години. Освен критѝка Жорж Нурижан, редактори са литераторите Тих. Павлов (псевдоним на Ал. Павлов) и Ал. Петков. Вестникът е „орган на гениите в България и по цялото земно кълбо, включително и на Канарските острови“. От друг орган българските гении не се нуждаят, тъй като според редакторите те са неорганична (нетленна) материя, без период на разпад, а само на експропирация, пресемантизация и трансформация на различните видове форми и съдържания.

Програмната статия на „Вестник на гениите“ има приносен характер за теоретичното и за приложното разграничение на гениите от талантите. Докато „гениите са отвлечени абстракции“, талантите са „метафизична категория и се явяват двояко: таланти в проекция и таланти на буци“. Буцовостта е събирателно определение на малък сплотен колектив и е синоним на шепа черна земя, свита в юмрук и скупчена върху девствения алувиално-делувиален хаос на родния субдуховен етер. Обект на изданието обаче са гениите. Произлезли от буците, те са „самосъзнаващата се същност на трансценденталните трансмисии на квалифицираната презумпция от латентната диаболистика на микрокосмоса“. На същия научен език редакторите поясняват, че гениите са „рефлективна прогностика от каталептически симбиози и по отношение на доминантната в мелиоративната трансформация на магнитното поле играят ролята на доломени в ирадиацията и сфероидната траектория на четвъртото измерение“. Така дефинирайки ги, авторът на уводната статия описва опростения модел на българския гений. Това е “само оня, който лично се признава за такъв и за какъвто го провъзгласяват неговите приятели в литературните и други издания”. В системата на световните гении българските се конституират като “перпендикулярни халюцинации на окултния далтонизъм и колоратурна аперцепция на церебралната фосфорисценция”. От тази гледна точка са представени и нашите гении, чието присъствие, според редакторите, разпръсква неартикулируемия церебрален мрак в културата ни.

С блестяща студия, интервю и анализ на най-важните му открития е представен геният на д-р инж. Михаил Зидаров. Той е гений в ромбоидна система, с тази разлика, че „у него екзотичните молекулни субстанции трансперират небесната шир чрез ултравиолетовите лъчи“. С други думи, освен че е Леонардо да Винчи, алхимия, геология, физика, математика, музика и философия, Зидаров е и всички литературни видове и жанрове. Вестникът публикува пет стихотворения от неговата „Антология на безсмъртния“. Те потвърждават констатациите от студията, че в гениалността му „се преломват първообразните отсенки на индивидуализма с тия на спекулативната мисъл на Шопенхауера“. Поезията на Зидаров синтезира всички особености на модернизма и авангардизма. Тя не се нуждае от фройдистко-фукоянските дописвания на марксисткия тип модерност, с които много краевековни поети подменят класицистичните си литературни позиции. Вечните теми за майката, за жената, за подвига на гения, за природата, за злите сили безусловно се вписват в културната проблематика на човешкото развитие именно с нетрадиционната интерпретация и на формата, и на съдържанието. Динамична рима, преминаваща от стихотворение в стихотворение; клатушкаща се из правата метрика на духовните колизии стъпка; ботевска напеченост и ред други особености определят „непреходността“ на Зидаровата поезия:

Пътувам из пътища огорчен
И се взирам в синия небосклон,
Слънцето сърдито пече ли, пече,
И от мен потта тече ли, тече!
Раница тежка на гърбът ми тежи,
Но трябва още дълго да се върви...

(Из „Подвигът на гения“)

Стиховете на философа Громов, наред с тези на Зидаров, стоят в основата на съвременния модернизъм (без да пренебрегвам качествата на другите гении, на които вестникът отделя внимание). Громов е представен с пространно интервю и стихотворението „Епоха“. То е модерен синтез на Ботево-Вазово-Яворовите традиции и представя редуцирана транслация на първите авангардни навеи и сипеи в поезията на ХХ в.:

В скърби и неволи минават години,
Старост наднича, надежди пресича.
Бремето тежко едва се влачи,
Животът бурен все тъй се тачи.
Жетварки пеят песни тъжовни,
Сърпът приглаша тъги злокобни.
Ей там пък стадо пасе и блее,
Овчарът свири с кавалът меден,
Звукове тъжни тъги нареждат,
Стадото блее кат че ли плаче,
Българска майка държи кърмаче
И към жетвари тъжно поглежда…

Без произведения, но с подробна анотация на томовете му „Вестник на гениите“ отделя внимание и на Кръстьо Кръстев. Банален социо-културен факт е, че без сянката на именития доктор по философия не може да се случи нито една литературна епоха, тъй като Кръстевци се раждат и прераждат винаги като сигнали за нови културни времена. Казано с академичния език на вестника, другият Кръстев е една „трансцендентална трансмисия“; дифузирал от четвъртото към третото измерение „доломен“. Талантливият само доктор се преражда, за да напише набързо 17 тома, с които да влезе в пантеона на гениите. По време на смъртта си той изчаква соцреалистическата революция, която да зареди с блясъците си новата му поява в края на ХХ в. Така в хода на воднистия залез на соцреализма – съобразно механизмите на споменатата “церебрална фосфорисценция” – новият Кръстев също разпръсква церебралния мрак над България. Той поема групово модернизма в компютъра си, бутайки вехтия соцреализъм към историческото минало. Въпросният Кръстев обаче е гений от 30-те години на ХХ в. и макар още твърде далеч от соцреализма, предвижда както неговия разцвет, така и упадъка му. Поради това, творчеството му представлява преходен етап между класическия символизъм на 20-те и символическия модернизъм на 90-те. Неговите стихотворни томове оказват силно влияние върху театъра и политиката, а прозаическите му творби – върху телевизионните програми и общественото развитие.

„Вестник на гениите“ отбелязва и 50-годишнината от появата на „Нищожна фамилия и въздушна природа“ – знаменитата творба на Н. К. Семков, която го нарежда сред първите български гении. Редакторите препечатват предговора на „Нищожна фамилия…“ и с горчивина отбелязват, че у нас се знае повече за Шекспир, отколкото за Семков.   

Както се вижда от беглия поглед към осемте големи страници на “Вестник на гениите”, Ж. Нурижан и неговият екип създават прецедент в литературната ни периодика, какъвто няма и в развитите литературни езици. Изданието в пълна степен отразява „висшата телеология и партикуларизация на меридианите и паралелните кръгове на нашата планета“. То не е празно забавление, а пионерски опит да се създаде чрез вестника устойчив маркер, който да осъществява обективен мониторинг на роенето на гении при насрещното (бъдещото) многовековие на културата. Затова е нещо повече от вестник. Пародийният елемент е важен, но пренебрегван конструкт на културно-историческия дискурс. Чрез него Нурижан и екипът му създават стилово хомогенно и същевременно многопрофилно периодично издание, заемайки се с непосилната задача да откроят гениите на своето време, като превръщайки го в техен „орган“, да погледнат с оптимизъм в бъдещето. Произведенията на гениите, студиите, статиите и стиховете им, а също и актуалната рубрика „Писма от провинцията“, са откровено адресирани към научната и гражданската аудитория на третото хилядолетие. Редакторите правят опит да поставят началото на традиция, която би обогатила българския духовен и културен живот.

Много скоро – в близката 2036 г. – предстои да излезе вторият брой на „Вестник на гениите“. Малкият тираж на първия му брой ограничава неговата аудитория и днес изданието е съвсем периферен културно-исторически факт. С възхода на масовата култура и разрастването на гениите както в България, така и по света, включително и на Канарските острови, обаче, се очаква тиражирането му да приеме глобални размери. Това предполага широка абонаментна кампания, която допълнително ще осигури редовното му присъствие в периодичния печат на България.

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.

На главната страница: Паул Клее, Призракът на един гений, 1922 г.