Начало Книги Жорж Папазов – художникът, който разказва
Книги

Жорж Папазов – художникът, който разказва

3516
автопортрет с мадам Папазов
Ж. Папазов, Автопортрет с мадам Папазов

Жорж Папазов, художник-сюрреалист, българин по произход, е по-известен във Франция, отколкото в България.

Написах това изречение, в което веднага се усъмних: „Дали е вярно?” Да, ще бъде вярно, казах си, ако се вземе предвид, че сравнително малка част от неговото солидно по обем творчество се намира в България. На 21 януари, на представянето в НХГ на книгата на проф. Румяна Станчева, посветена нему: „Художникът Жорж Папазов като писател. Вербализация на сюрреалното”, от фонда на галерията бяха изложени едва 6 авторски платна – скуден брой на фона на целия му художнически труд. Оказва се, че ако и Папазов да се брои сред най-оригиналните представители на течението на сюрреализма (наричат го „сюрреалист преди сюрреалистите”), че е бил приятел с Маркс Ернст, Тристан Цара, Андре Дерен, Оскар Кокошка (да не споменавам дружбата му с Жул Паскин), че се е познавал с Паул Клее, Ханс Арп, Жоан (Хуан) Миро, Марсел Дюшан, Жорж Брак, Пабло Пикасо, Джорджо де Кирико, Ив Танги, че е притежавал техни картини, то както неговите, така и техните са били отклонени от българската държава, когато е поискал в залеза на дните си да ги дари на родината си (така поне се говори в художническите среди). И макар че градската галерия в родния му град Ямбол носи неговото име, то и там са твърде малко оригиналните му творби. Затова, ако погледнем от такъв ъгъл, изречението ще е истинно: „Жорж Папазов, художник-сюрреалист, българин по произход, е по-известен във Франция, отколкото в България”.

Hudojnikyt-GP-kato-pisatelСамо че, отгръщайки книгата на проф. Румяна Станчева, започвам да се колебая. Тя разказва за посещението си във Ванс, планинско градче близо до Лазурния бряг, където Папазов се премества да живее през 1960 г. Вече е разбрала, че в общинския отдел по култура няма какво да научи: „Амбицирам се сама да намеря къщата на художника. Питам в хотела си. На рецепцията се опитват да намерят нещо по сайтовете. Нищо. Влизам в туристическото бюро в съседство. Един интелигентен млад мъж ми казва, че знае кой е Жорж Папазов, но няма информация за къщата му и за нещо, което да го свързва с Ванс. И той прави справката си в интернет без успех”. Значи дори в града, където нашият сънародник прекарва последните си години, не знаят почти нищо за него, само бегли и откъслечни сведения. Странно е. Поне някаква указателна табела да имаше… Тоест, изречението: „Жорж Папазов, художник-сюрреалист, българин по произход, е по-известен във Франция, отколкото в България”, имайки предвид разказа на проф. Станчева, сега вече не е вярно.

Разбира се, изследователят затова е изследовател, да не се отчайва. И да търси истината непоколебимо и упорито. Проф. Станчева намира в крайна сметка къщата на Папазов, но вече с нов притежател: „Новият собственик ми показва къщата отвътре, обширния терасиран двор, посочва ми чешмата и обяснява, че скулптираното корито и малката бронзова глава чучур са били сглобени от Папазов. Вътре в къщата ми позволява да снимам – избирам един парапет от ковано желязо, за който аз предполагам, че е по проект на самия Папазов”. Предположения, предположения – така е, когато някой е забравен…

p2
Жорж Папазов, Портрет на Грета Гарбо

Книгата „Художникът Жорж Папазов като писател. Вербализация на сюрреалното” от проф. Румяна Станчева е поела върху себе си тази отговорност – да ни припомни Папазов. Но и още една: да го погледне от ракурс, който досега е бил пропускан по разни причини и от двете страни, чийто роден и приемен син е творецът – България и Франция. Защото ако за работата му като художник все пак има монографии, проф. Станчева с академична съвестност ги изрежда – на Андрей Наков (1973), на Кирил Кръстев (1987), на Гастон Дийл (1995) – последната по идея на един от най-запалените колекционери на Папазов, швейцареца д-р Оскар Гез, то за прозаичните му произведения едва е ставало дума, ако изобщо е ставало. Началото е поставено с публикуваната през 1932 г. мемоарна книга „Паскин!… Паскин!… Тук съм!…” (За нея Богомил Райнов в монографията си за Паскин се произнася с типичния си злостен маниер.) Продължава с написаната на български въз основа на сказките, изнесени от него пред тукашна публика в периода 1934-36, книга, представяща модерни френски художници „Париж. Творчество и съдба на велики художници” (1938). През 1951 г. издава романа „Братя Дренови”, а девет години по-късно отново мемоари – „Дерен, приятелю”. Още един роман, „Поп Васил”, където втъкава и част от семейната си история, излиза през 1968 г., а писмовното му творчество приключва с автобиографичната книга „По стъпките на художника”, появила се само година преди смъртта му. (Папазов умира на 23 април 1972 г. във Ванс). Всички те са не особено достъпни, в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” проф. Станчева е намерила само две – написаната на български за парижките художници и френскоезичния роман „Поп Васил”. Прочее, ето добър повод за задействане на умните издатели…

p5
Жорж Папазов, Спомен за Дерен

Все пак какво кара един художник да бъде и писател? Според изследователката, защото Папазов бил роден разказвач: „[…] Романите си той вероятно създава благодарение на вродената си заложба на разказвач. В много от спомените на съвременниците му, приятели и колеги, се изтъква тази негова разказваческа дарба. Дошъл от далечната и малко позната в новата му среда България, той си доставя удоволствието да изненадва събеседниците си с чудеса и небивалици. Ведрото настроение, скрито в невъзможните хиперболични разкази, е извор на радост сред приятелите, стимулатор за собствената бодрост и благоразположение, за искрено и спонтанно общуване с колегите му”. Въпреки хиперболите обаче, не може да не направи впечатление едно интересно разминаване между Жорж Папазов като художник и Жорж Папазов като писател: ако в рисуването той е сюрреалистичен (дори твърди, пък и не единствен той, че е от първите, съградили този стил), то в писането си е реалистичен. Проф. Станчева изтъква „привързаността на писателя (Жорж Папазов) към творчеството на прочутия и по света български писател Иван Вазов”, открива и прилика в почерците: „[…] Първата част на „Поп Васил” показва сходства с романа („Под игото”) на Иван Вазов”. Сякаш има две тенденции в развитието на твореца: ако като художник той – макар да използва непрестанно български елементи в платната си, някои от които съвсем преднамерено манифестира през „родното”, като например в „Престилката” и „Българската сила”, все пак иска да се оттласне, да се откъсне от тукашното правене на изкуство (не случайно за изложбата му в България единствен Сирак Скитник пише одобрително), то в романите си Папазов проявява обратно движение – да не скъсва, а да запази връзката си със своето отечество. И независимо от факта, че при паралелното четене/гледане проф. Станчева открива мотиви от печатното му творчество в изобразителното – „Лествица”, „Силата”, „Зъби”, „Заплашителната тълпа” (което е съществен принос на монографията, длъжни сме да отбележим), усещането за писателска преданост към реализма остава. Неговата анализаторка посочва: „Наративният подход на Папазов в „Поп Васил” проследява историите на персонажите като биографии – в едно често пъти неутрално трето лице единствено число и в рядко нарушавана от ретроспекции последователност. Той умее много добре да „излъже” читателя и да придаде документално звучене на разказа си, особено когато започва да нарича поп Васил „моя дядо” (с. 127). Неслучайно изследователите на изобразителното му творчество цитират белетристиката му главно, за да извлекат от нея биографични факти. Стилът на Папазов е семпъл, привидно дори наивен, много открит”. Тази е вероятната причина да е така привързан и към мемоарното разказване – там хем тече в удобното за него реалистично русло, хем проявява дарбата си на ненадминат сладкодумец.

p4
Жорж Папазов, Осветители

Сладкодумна е и книгата на проф. Румяна Станчева за сладкодумеца изкусник Жорж Папазов. Чете се леко и с удоволствие, като в същото време човек си дава сметка колко труд и търпение са били необходими на авторката, за да се сътвори тя. Всъщност имаме едно напълно съответно на артистичния мащаб на художника научно-артистично произведение за него. Прибавяме тук и огромния брой цветни репродукции, които правят книгата още по-ценна и информативна. Компенсация е, макар и малка: след като не можем да гледаме Папазов в галериите, поне да го видим в албумите, нали? Към тези албуми прибавяме проницателния и увлекателен текст и получаваме книга, която интригува и впечатлява. Дотолкова, че ще бъде истинска несъобразност от страна на всеки, който я види, да не се изкуши да я притежава. Май Оскар Уайлд беше казал, че единственият начин да се спасиш от изкушението е да му се отдадеш. Е, отдадох му се аз, имам я… И сега съм там, вътре в нея, зяпнал от удивление и целият наострил слух, чувам „чичо” Папазов, както го нарича Жан-Пол Креспел, – „голям корем, голяма глава, големи очи, буйна, рошава коса, чичо Папазов – голям бонвиван, разположил се удобно в просторното си ателие на булевард Клиши, (да) разказва”…

 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Още от автора