0
1490

Жълтите павета

– Татко, чуваш ли хеликоптера?
– Не, не чувам никакъв хеликоптер.
– А аз защо го чувам?
– Не знам. Може да е измислен. Ако ти си го измислила, ти ще го чуваш, а аз – няма.
– Дори да е така, искам така да го измисля, че и ти да го чуваш.
– В крайна сметка има ли хеликоптер, или няма?
– Има. Това е един такъв хеликоптер, на който можеш да кажеш къде да кацне. Да се качиш на него. И после да отидеш, където си искаш. Шумът е много силен. Не може да не го чуваш.
– Сигурно съм уморен. Когато си уморен, вътрешните шумове стават по-силни от външните.
– Пак ли се ядосваш за златните павета?
– Да, ядосвам се. И винаги ще се ядосвам.
– Защо?
– Май говорихме за това.
– Нищо. Пак.
– Защото те са красива памет. Защото са поставени преди един век от тогавашните хора с грижа за нашия град. И така превръщат центъра в достойно място.
– И какво те ядоса сега?
– Аз ти казах. Това, че толкова калпаво се отнасят с тях.
– Нали сам каза, че вече няма майстори, които да редят павета.
– Да, казах. И това е така. Нали знаеш чичо ти Любен? Слушай какво ми разказа той. В двора си той има няколко пътечки, настлани с каменни плочи. Но плочите с времето се разместили, разкривили се, не било удобно вече да се ходи по тях. И той решил да сложи на тяхно място павета. Купил павета, говорим за обикновени павета, не за жълти, или, както ти им викаш, златни, и се обърнал към човека, който му помага за градината, да му намери майстори. Онзи му намерил трима, от Самоков. Хората дошли и се захванали за работа. Бързали. Когато чичо ти Любен видял какво са направили, се хванал за главата. Казал на онзи, на градинаря, че няма да плати нищо. Градинарят го помолил много разгорещено да плати на хората от Самоков, защото самият той не знаел как ще реагират, ако не им се плати, а на свой ред обещал да намери нови хора, които да поправят грозотата. Точно така се изрази чичо ти Любен, грозотата. Платили на хората от Самоков и те си заминали. И започнало голямото чакане. Градинарят се обаждал и се кълнял, че търси хора. Но минало доста време и чичо ти Любен се отчаял. А и като че ли започнал да свиква с грозотата. Това е големият проблем на грозотата. Че в един момент започваш да свикваш с нея. Но един ден градинарят се обадил. Казал, че намерил хора. Било жив късмет. Станало съвсем случайно. Хората дошли, били двама и пренаредили паветата за половин ден. Сега вече пътеките изглеждали съвсем различно. Още като ги видях как пипат паветата, каза чичо ти Любен, как преценяват и на допир, с ръка, а не само на око, къде да сложат павето, разбрах, че тези хора ще свършат работа. Но чисто и просто такива майстори вече няма.
– Татко, а ти просто не минавай през центъра и няма да се ядосваш.
– Това не е разрешение. Хубаво, аз няма да минавам. Но как да излича гледката, която съм видял. Гледката на тази грозота. Как да излича чувството, че това е отношението към всичко. И към хората, и към проблемите. Каквото е отношението към жълтите павета. Ето това ме ядосва и не ми дава мира. Има един човек, Вили Лилков. Виж какво написа той за жълтите павета във Фейсбук. Сега ще ти го прочета:

„За срамотите“, казваше дядо ми като види мърлява работа! Това си и помислих, като гледам ремонта на жълтите павета. Абе хора, в началото на 20-и век жълтите павета са ги редили „трънските майстори“. Па вземете и прочетете как са го правили, какви материали са ползвали, а ако и по техните рецепти не го докарате – за нищо не ставате! Затова ще ви помогна – архивите за жълтите павета са на „Московска“ – на 300 м от общината. Прочетете ги: „За нареждането на 12 600 кв.м жълти павета са използвани 400 тона циментъ, 45 тона катранъ, 24 тона смола, 600 кубика чакълъ и 1400 кубика песък“. Описано е и как се полагат те на бетонова, на калдаръмена или на пясъчна подложка; с какви чукове и лопатки се работи; какви пясъци се ползват; какъв да е чакълът; как се прави сместа за фугите; за какво им са циментът, катранът и смолата; на какви етапи се залива; че и картинки „на ръка“ са нарисувани за „неуките“ майстори. Да припомня на общината, че жълтите павета „работят“ вече повече от 115 години, а по първоначална оценка годността им е 60–70 години и всяка година по 0,3% от тях трябва да се подменят, а нито едно ново паве няма, напротив, площта им все повече намалява! „Кел файда“, че ги обявихме за културна ценност от 2016 г.!

И още нещо, през 1909 г. шест месеца кметът на София не изплаща работата на Българско индустриално керамчино дружество „Изида“, което перфектно си е свършило работата по полагането на жълти павета, и знаете ли защо – защото не са си платили държавните и общинските данъци, и на 15 декември с.г. им дава петдневен срок да го сторят и тогава да си чакат парите!”

– Ти сигурно и за изборите се ядосваш?
– Да, ядосвам се. Защото спечелиха тези, които редят жълтите павета.
– И какво ще правим сега?
– Нищо. Ще свикваме. Хайде да спиш.
– Добре. Лека нощ, татко.
– Лека нощ.

Дъщеря му си легна. И той си легна скоро. Почете, после се опита да заспи. Сънят не идваше. Излезе на балкона да изпуши една цигара. Цигарите станаха десет. И изведнъж разбра защо не може да заспи. И той чуваше хеликоптера. Чуваше го. Добре го беше измислила този хеликоптер дъщеря му, щом и той вече го чуваше.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияНачало на Фестивална академия във Варна
Следваща статияВзривеният консенсус