Начало Филми Премиери Жeните отвръщат на удара
Премиери

Жeните отвръщат на удара

1910
„Престъплението е мое“

Франсоа Озон ни кани в криминален фарс от 30-те години на миналия век (по едноименната пиеса на краля на булевардния театър Луи Верньой и съавтора му Жорж Бер), който някак парадоксално събира на един екран популярната комедия а ла Саша Гитри с феминистки послания от епохата, но също и с изкусното умение на френския режисьор да съчетава истината и лъжата, реалността и измислицата в жизнерадостен аморален флирт. С „Престъплението е мое“ Озон се завръща към трите най-успешни съставки на своето кино: театралността, ретрозвученето и експлозивните женски образи.

В Париж от 30-те години на ХХ век, доминиран от „спокойната сила“ на патриархалната власт, която никога не е била поставяна под въпрос, начинаещата, безпарична и не особено талантлива актриса Мадлен Вердие е обвинена в убийството на известен продуцент. С помощта на най-добрата си приятелка Полин, млада безработна адвокатка, която събужда съпричастността на общественото мнение и превръща съдебната зала в театрална сцена, Мадлен е оправдана за самозащита. За победителките започва нов живот, изпълнен със слава и успех, докато истината не излиза наяве…

Във Франция между двете войни мъжете разполагат с всички ключове към властта, а „традицията“ свежда жените до сексуални обекти. „Престъплението е мое“ дори подсказва идеята, че Европа е можела да избяга от нацисткия ужас, ако на „нежния пол“ е било дадено право да гласува. Следователно зад тази на пръв поглед лековата история стои една дълбока пледоария за статута на жените, надхвърляща условността на времето, тъй като и до днес продължаваме да отбелязваме, че начело в списъка с жертвите на криминални деяния са жени, пострадали от действията на своите партньори насилници…

„Престъплението е мое“

Така иззад стария рефрен за манипулативните съблазнителки именно техният глас стига до зрителите през филтъра на подобаващ сарказъм. И за техните права е предявена претенция… Двусмислието в съпоставката с модерния активизъм по темата, който нерядко се изплъзва от контрол, кара някои мнителни критици да набеждават Озон в предоставяне на аргументи в услуга на опонентите (в смисъл на онези, които оспорват равноправието на половете)… В другата крайност се твърди, че „Престъплението е мое“ е „феминистки прочит“ на пиесата, с „просветителска програма“ срещу женомразството… Стига бе, хора, това си е историческа възстановка, която чрез дистанцията на времето иронизира ситуацията на жените в обществото, за да деконструира доминиращия патриархат! Или казано по-просто – Франсоа Озон в епицентъра на яростен пастиш.

Две млади дами, излъчващи палава свежест, се сблъскват с престъпление, процес и с Изабел Юпер, но преди всичко с армада от прекалено самоуверени мъже! Режисьорът преувеличава чертите на персонажите и ситуациите, но диалозите си остават брилянтни. Надя Терешкевич и Ребека Мардър са великолепни. После се появява Юпер – като бивша звезда на нямото кино, която размесва картите на интригата и „избива рибата“. Но мъжете също не им отстъпват по ефектно изграждане на образите, начело със застаряващия съдия на Фабрис Лукини и с „филантропа“ на Дани Буун, който тук е напълно в свои води. Безспорният успех на „Престъплението е мое“ се крие в начина, по който актьорите забележително са вписват в парижките декори, далеч от архетипите, в които се стремим да вкараме героите им, играейки едновременно върху реализма на местата и абсолютната им театралност.

От първия си пълнометражен филм Sitcom (1998) Озон демонстрира умения да съчетава езика на театъра с този на киното. Нещо повече, той смята че театралността не е заплаха за екранната естетика, а допринася за свободното изразяване на актьорите и за своеобразната надпревара между илюзия и действителност. В един бароково темпераментен разказ френският режисьор се забавлява, разкривайки всички ексцесии, на които е способна една актриса, и в същото време предпазвайки адаптацията си от потенциалната опасност да прояви лош вкус. Пакостите, дързостта, манипулацията и хуморът са гръбнакът на ритъма на „Престъплението е мое“, издържан с прецизността на хореография.

„Престъплението е мое“

Вдъхновен от първия до последния кадър, Франсоа Озон режисира фарс в духа на Ернст Любич и характерния за Холивуд жанр screwball comedy (добил популярност в САЩ именно в годините, когато Верньой и Бер пишат своята пиеса), далеч от обичайния академизъм на френското популярно кино, изпълнен с оригиналност, острота и непочтителност. Пригаждайки написаното през 1934 г. към духа на времето пост-MeToo, Озон създава язвителна бурлеска, очертавайки по-добре някои от ирониите на нашето съвремие, без да пренебрегва позора от миналото. Остроумен и интелигентен, „Престъплението е мое“ е истински фойерверк, който влиза в тона на „Осем жени“ (2002) и „Трофейна съпруга“ (2010) не толкова заради третираните теми, колкото с женските портрети, които рисува. И по думите на твореца се явява завършек на една трилогия.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.