0
560

Забавление за пораснали деца

„Валериан и градът на хилядите планети“

През последните 20 години Люк Бесон доказа нееднократно, че за да му се получат нещата зад камерата, не трябва да се взима твърде на сериозно, особено когато се захване с фантастика. В този ред на мисли най-качественото му фантастично приключение от периода е „Артур и минимоите“. И след като най-сетне отново се ориентира към приказката в зоната на „измишльотините“, „Валериан и градът на хилядите планети“ е надминал по изобретателност и чисто забавление всичките му трилър, екшън и сценарни напъни от началото на века насам.

Екранизация по комиксите на френските автори Пиер Кристин и Жан-Клод Мезиер, новият филм на Бесон е космическо приключение, което напомня на много други от света на киното, но доставя истинска наслада за окото с визуалната си пищност и е свежо междугалактическо попълнение благодарение на неуморното си чувство за хумор. Като оставим настрана факта, че това е вероятно най-амбициозната от формална гледна точка френска Sci-Fi продукция, към „Валериан…“ може да се подходи по два начина. Приемате го за драматургично ориентиран към преобладаващо младежка аудитория и тогава някои предвидими сюжетни ходове, елементи на vu и проблясъци на наивно-патетичен хуманизъм автоматично се превръщат в част от вълшебноприказната му премяна. Или се абстрахирате от фабулата и сходствата ѝ с други фантастични/комикс саги и се съсредоточавате върху детайлите от второстепенните линии, пародийния потенциал и „внезапната“ поява на знаменитости в малки, но запомнящи се роли. И в двата случая ви очаква приятно развлечение.

„Валериан и градът на хилядите планети“

Забавачката

Случайно или не „Валериан…“ има „аурата“ на детски филм и като на такъв може да му бъде простена всяка проява на наивност в съдържанието – от хуманистичните послания за вселенско разбирателство и едноплановостта на злодеите, чак до ефимерно-лъчезарните обитатели на планетата Мюл и техните енергийни перли. За детинското забавление допринасят анимационната естетика на отделни епизоди (с традиционните комични животинчета в прибавка), чудноватите извънземни същества и не на последно място – твърде младежкото излъчване на двамата главни герои. От актьорска гледна точка специални агенти Валериан (Дейн Дехаан) и Лорелайн (Кара Делевин) са съответно на 31 и 24 години, но и двамата изглеждат около 17-годишни, което многократно увеличава шанса да се почувствате като в нова версия на „Деца шпиони“. А както са заобиколени от странни създания, които въпреки заплашителното си поведение напомнят повече на образи от „Алиса“ или творения на Тери Гилиам, отколкото на стар-трек-мулти-етно-обитатели, цялото космическо приключение се измества в паралелна кинореалност. Където спирате да дефинирате жанра на филма и се впускате в почти халюциногенно преживяване.

„Валериан и градът на хилядите планети“

Зрелището

Все по-трудно е съвременният зрител да бъде изненадан от нещо на екрана, било то виртуална реалност, или изобретателна фабула, но „Валериан…“ крие доста козове „в ръкава си“, що се отнася до визията. Виртуалните градове, които „разцъфват“ сред пусти терени, напомнят на сумрачните странствания а ла Сергей Лукяненко, а детайлите са хем иронични, хем умопомрачителни. Кабаретното изпълнение на Бъбъл (Риана) е несравнимо „лирично отклонение“. Ониричната хармония на планетата Мюл е кратък полъх на утопична красота, която сетивно компенсира сюжетната си инфантилност. Дори само тези три епизода да запомните, пак си заслужава времето, прекарано в компанията на „Валериан…“. Същевременно фактът, че филмът на Бесон не парадира с (предполагаемата си) визуална оригиналност, му носи точки (както и на зрителите) всеки път, когато усетите тънкия намек: „ясно, че вече сте гледали нещо подобно, но аз ще ви го покажа под друг ъгъл или в различен контекст“. А основната наслада за окото идва не толкова от свръхмодерната технология (екранна и работна), колкото от изобретателността на ситуациите, в които е приложена – сякаш сме попаднали в съзнанието на даровит смахнат магьосник.

„Валериан и градът на хилядите планети“

Закачката

„Валериан и градът на хилядите планети“ е странна смес от космически, фантастични и вълшебни „атрибути“, гарнирана с анимационни трикове, приказни елементи и ехо от „всичко, което сте гледали на кино по темата“, плюс цитати от блокбастъри и различни творчески стилове (от Джим Хенсън до Тери Гилиам), минали през криво огледало. Сюжетът не е важен, той е дори някак „проформа“, въпреки че е резултат от адаптацията на напълно самостоятелни комикси. Фабулата е нещо като набор от скечове и дори постоянното присъствие на Валериан и/или Лорелайн е по-скоро претекст за нахлуването в мини светове, където властват всякакви странни създания и разнообразни вселенски порядки. Препратките към Star Wars или Star Trek са само върха на айсберга, защото подобно на „Коза Ностра“ (2013), който приложи бърз преглед на гангстерските стереотипи, „Валериан…“ предоставя възможност на Люк Бесон да си направи „пудинг“ от възхищение и иронично отстранение с множество познати съставки (в това число и автоцитати) от съвременното фантастично-приказно кино. Но… Ако не усетите чувството за хумор, така получената футуристична сага от XXVIII век за опазване на вселенския мир на междугалактическа станция Алфа може да ви дойде твърде second hand.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияС рисунката правя човеци
Следваща статияИзпитание