Афоризмът е кръстоска между мисъл и смях, той е най-бързото бягство от себе си, твърди известният преводач и есеист. Публикуваме негови афористични мисли, натрупвани с десетилетия.
У Кафка привлича хуморът му. Пражанинът създава зловещи, абсурдни ситуации, но през тях прозира една ведрост, която прави поносими и най-тежките човешки състояния.
У Кафка има ведрост отвъд радостта и тъгата… Ведростта у него идва оттам, че той оглежда света от птичи поглед.
Ако Рилке „мисли със сърцето си”, Кафка чувства с мозъка си. Емоционалността при Кафка е обхваната от могъщ аналитичен ум.
В Кафка има нещо клинично. Както хирургът прави дисекция, той прави дисекция на един свят. В това има нещо ужасно и изумително същевременно. Кафка изкарва болестта наяве. Той не се наслаждава на страданието, той го показва. И понеже се занимава с душевното страдание, използва притчата.
В творбите на Кафка никога не се говори за това, което се говори. Той говори за нещо, което е отвъд видимото и определеното.
Канети като един свръхиндивидуалист се стреми към своята противоположност – масите. Това обяснява заниманията му с психологията на масите и властта.
Без да е блестящ писател, Елиас Канети е един извънредно ерудиран и критичен моралист. Канети е сроден с моралисти като Монтен.
Хесе привлича със своя духовен аскетизъм… В него има нещо стерилно, но тази стерилност е изящна и деликатна.
Ако творчеството на Кафка е изтъкано от материята на сънищата, а на Канети от материята на спомените, творчеството на Хесе е изтъкано от материята на бляна и приказките.
Общувайки непрестанно с големи духове, живеейки в сянката на световни писатели, преводачът изпитва често пъти дълбоко неудовлетворение. Та нали той владее литературните форми, знае как е направен един роман, разказ, как се композира. Изкушението му е в това да забрави, че личната задача на писателя е да отхвърли всеки чужд свят, за да изгради своя, а тази на преводача е да игнорира своята личност, за да се превъплъщава в световете на различните автори.
Стихията на преводача е в разтварянето на литературата, а на писателя – в кристализацията на света.
Преводачът е типичният homo ludens – играещият човек. Той съществува единствено в роля.
Най-голямата наслада в превода е чувството за духовна близост, за душевно сливане с превеждания писател, и то с всеки един по различен начин.
В превода привлича възможността за превъплъщаване. Преводът е голямото изкуство на превъплъщението.
Критици стават тези, които по някакъв начин не са успели да се реализират в своето поприще, т.е. те знаят, но не могат.
Рано или късно разбираш, че е по-трудно да превеждаш, отколкото да обсъждаш работата на другите. И по тази причина някой е изкушен да стане критик, да покаже мисъл, познание, ерудиция, острота.
Истинските, полезните критици на превода, са тези, които същевременно са и добри преводачи.
Оперативният критик се познава по това, че се стреми да скрие своята личност и да говори от някакви позиции – естетически, художествени, така че личността му да остане неуязвима. А творецът-критик говори само от свое име. Той демонстрира своята гледна точка и подчертава своето виждане, което може да бъде и спорно, и уязвимо, и невярно, но е негово.
Понякога един творчески провал може да бъде маскиран като успех. Една-две добри рецензии, наградица и ето как поражението е декорирано като сполука. И обратно – един успех, поради неразбиране или злонамереност, може лесно да се представи като провал.
В занаятчии ни превръща нуждата. Нуждата от пари, от това да бъдеш все пак в играта, в нещата, нуждата час по-скоро да приключиш работата си. А в майстори ни превръща самотата. Самотното общуване с творбата, с първообраза – в свободно време.
Всичко е насочено срещу майсторството, всичко е направено така, че да ни подготви за добри занаятчии. Това е постоянна борба, която творецът води със себе си, и понякога надделява ту едната, ту другата страна. Един превод в последна сметка е резултат от тази борба между стремежа към съвършенство и необходимостта да се извърши занаятчийски изпипано работата.
Изпитваш ли радост от работата си, значи, че я вършиш добре. Започнеш ли да изпитваш досада от нея, това означава, че си се превърнал в занаятчия-приложник. Но радостта от това, че си намерил неповторимо решение, че си дал нещо ново от себе си – това е сигналът, че си успял и си осмислил труда си.
Голямата подготвеност отнема нещо от способността да раждаш нови неща. Защото, прочитайки чуждото изречение, ти механично вече му намираш съответния превод и си склонен да запишеш първото, което ти е дошло наум. Но почнеш ли да правиш справки, проверки, да обръщаш фразата, веднага възникват неочаквани нови синоними, някаква фразеология, която досега е била извън съзнанието ти.
Нюансите в превода, едва уловимите разлики в значенията на една и съща дума доставят истинската радост.
Близостта между музиката и изкуството на превода се изразява в интерпретацията. Заслушвайки се в някое музикално произведение и опитвайки се да разбера в какво се състои особеността на неговата интерпретация, това ти дава идея за интерпретацията на творбата, която превеждаш в момента.
Преди да започнеш един превод, важно е да си изясниш в какъв стилистичен ключ трябва да дешифрираш оригинала, т.е. отначало докрай трябва да ти е ясно какви са багрите, тоновете, тоналностите на тази творба и да останеш в тези рамки, които ти съм си определил.
Стил означава себеограничаване в определени рамки.
Преводът дава възможност за часове, за дни да забравиш собствената си, лична проблематика – битова, духовна или каквато и да е, и да потънеш в чужда проблематика, която по някакъв начин пак е твоя, но вече преобразена.
Истинският преводач преизразява само неща, които го засягат лично. Така той изяснява себе си, това е неговото себевглеждане. Четеш чуждия текст, но пишеш себе си. Защото проблемите, с които се занимава един автор, по някакъв начин стават и твои.
Превеждането е и размишление върху собствената проблематика, но без мъчителността на неразрешимостта.
Чувството за приблизителност е най-творческото чувство. Това усещане те кара да опитваш отново и отново, от различни подстъпи, ъгли, да се приближаваш към нещо, което условно е някакво съвършенство.
Само начинаещите преводачи, а това вероятно важи и за всички начинаещи творци, са обзети от манията за абсолютност и от стремежа към абсолютното. Зрелият творец съзнава, че абсолютността е идея, която не само не може да бъде постигната, но и няма нужда да бъде постигана. Можем да говорим само за по-съвършена или по-несъвършена приблизителност.
Характерно за младия преводач е, първо – неговата неподготвеност. Той не знае добре нито чуждия, нито българския език, а и не знае, че не знае. Той няма представа за своето невежество. Това го прави пробивен, агресивен, напорист, симпатичен понякога, но това не му помага, но не му и пречи.
С годините трудностите се увеличават поради това, че откриваш все повече и повече несъвършенства, които трябва да преодоляваш.
Талантливият млад преводач ще стане добър, ако не се умори да се вглежда в своите грешки.
При превода на проза имаш чувството, че ти владееш ситуацията, че ти владееш думите, изреченията. Обратно, при превода на поезия имаш усещането, че текстът те владее и той ще ти позволи да стигнеш до него, или няма да ти позволи. Също както е в любовта.
Докато при превода на проза винаги има определена доза удовлетворение, то при превода на поезия или си смаян от духовното постижение, или си абсолютно неудовлетворен.
Има преводачи, които в превеждането на поезия виждат възможност да се преосъществят като поети. Преводачът на поезия е винаги изкушен да се смята за поет, поради това, че там има най-голяма свобода при интерпретацията и често оригиналът му служи само като канава, върху която бродира своите пируети и заврънкулки. Това обаче няма нищо общо с истинската задача на преводача.
Превеждайки Стефан Цвайг, опознах стилистичната сложност на този писател, породена от някаква вътрешна неувереност. Това не намалява стойността на творбата, но намалява удоволствието от съприкосновението с нея. При Лион Фойхтвангер е обратното – той демонстрира прекалена увереност, прекалено голям замах в неща, които всъщност не са толкова значими като литература.
Литературознанието би трябвало да се занимава с литературността, с художественото в литературата, а точно това е неуловимо, то не може да бъде описано и обяснено. Художественото е вид аура. Валтер Бенямин размишлява върху това в студията си „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост”. Той твърди, че творбата губи аурата си, когато се възпроизведе. А това важи и за превода. Когато една картина или статуя се премести от нейното оригинално място, тя загубва нещо от аурата си. Например Венера Милоска с нейните отчупени ръце и представена в музей не е това, което е била, когато е създадена. Макар че отчупените ръце привнасят нещо – липсата те кара да добавиш нещо от себе си. Но изкуствознанието, както и литературознанието, просто не са в състояние да обяснят тези неща.
Гьоте много добре е схващал облика на Хамлет – той е дебел и се поти, защото (според мен) като студент във Витенберг е пил много бира – има бирено коремче, трудно подвижен е, тромав, неуверен, но добър фехтовач в немско-студентски стил.
Намерих един ранен романтически превод на „Хамлет” от Фридрих фон Шлегел, където той представя датския принц не според оригинала като дебел (fat), а като „сгорещен” (erhitzt). Съзнателната грешка на Шлегел е подвела всички по-късни преводачи на „Хамлет” да го определят само като сгорещен.
Има хора, които никога не се сдобиват с личност. Остават движещи се между нещата, нямат собствен облик. Роберт Музил има разказ „Човек без характер”. Човекът мимикрира, той уподобява характер, но самият няма такъв.
Някои хора никога не придобиват идентичност – аз го наричам самоличност. Тази самоличност, която се развива, ако успееш да я развиеш – това е чарът на човека.
Единственото, което съм записал от разговора си с Елиас Канети в Цюрих, е отговорът на въпроса ми: „Като какъв писател се изживявате – български или австрийски?” Той ми отговори така: „Макар че съм роден в България и България е много дълбоко в мене и всички сюжети и мотиви, които имам в творчеството си, са български, моите герои са виенчани. И аз съм не австрийски, а виенски писател. И диалектът, на който пиша, е виенски.”
При Канети е сложно – мотивите му са български, а средата – виенска. Той описва пожара на съдебната палата във Виена, но в съзнанието му е пожарът от детството в Русчук.
Преводачът е воайор. Той наднича в чужди души. В това „надничане” има и нещо срамно. Защото, ако си опитен в съзерцанието, виждаш неща, които другите не виждат. Навлизаш в един чужд свят, без да те канят, разголваш го и се наслаждаваш на гледката.
За мен изкуството на превода е умението да откриваш нов езиков свят. Ето защо не спирам да се уча от всичко край мен. Много ми е интересно да гледам как играят малките деца, да слушам какво говорят, да гледам птиците, да общувам с простите, но много ярки хора от село Солища.
Ценя хората не заради образование, начетеност, интелигентност, а заради характера. Има прости хора, но с толкова хубав и ярък характер, като изсечени от камък. За жалост, повечето от тях се срамуват, че не са образовани. Тези хора силно ме привличат, защото от тях съм научил много повече за живота и отношенията, отколкото от книгите.
Изкуството на превода привлича с това, че е изпитание за всеки, който се захване с него. Именно това постоянно усещане, че си се надвесил над бездната, над нещо трудно обозримо.
Преводачът жертва нещо от себе си, но никога не е сигурен дали това е най-ценното у него. Но той има равен или дори по-голям шанс от писателя да надживее чрез своето дело себе си.
Колкото един преводач е по-изявен като личност, толкова и неговите преводи ще стоят по-близо до оригинала, разбира се, като дух, а не като буква. В това се изразява и критическата същност на превода.
Анонимността на преводача е относителна. Преводът е добър, когато не се забелязва. Читателят поглежда за името на преводача, когато не е доволен от чепатия български език.
Значителният преводач пресъздава чуждата творба чрез своята езикова стихия. Това се забелязва от изкушения в словото читател. Той отгръща заглавната страница, за да види името на преводача, и в погледа му може да се прочете благодарност. С интерес узнавам, че някои книги от още непознати немски автори са били купени заради това, че като преводач намират моето име.
Човекът, който живее в съгласие със себе си, инстинктивно се стреми да се задържи в рамките на своята личност, на своите възможности – той е хармоничен, психически здрав. Обратно – човекът с наранена душевност непрекъснато иска да избяга от себе си, да излезе извън границите на собственото „аз”. Може би на това се дължат творчеството, прогресът в мисленето.
Няма смисъл да търсиш реализацията си в различни, взаимоотблъскващи се сфери, ако не си овладял първо своята личностна сфера.
Един неразрешен вътрешен конфликт може да бъде източник на творчество, само ако е осъзнат. Ако го обявим за несъществуващ или маловажен, той се превръща в спирачка за всяко начинание.
Никак не е малко да опознаеш границите на собствената си личност и да приемеш предложената ти от съдбата роля, като се помъчиш да я изиграеш честно и добре.
Способността да общуваш със себе си е условие за вътрешно развитие.
Ако поразсъждаваме, ще видим, че нуждата от превод се е появила съвсем рано. От момента, когато змията е подавала на Ева забранения плод и е казала нещо, което тя, предполагам, не е разбрала правилно. Ако там е имало един преводач, колелото на историята може би щеше да се завърти по друг начин.
Преводачът не само пренася думи от един език на друг, а е и тълкувател на идеи, на художествени послания.
Обществената полза от един превод може да е много по-голяма от едно лично творчество, което няма същия социален и културен резонанс.
Всеки преводач има своята психо-интелектуална нагласа и по този начин определени творби му допадат повече, а други са му чужди.
В превода участва и нещо ирационално…
Има разлика между превод и интерпретация. Преводът, това е донякъде механично пренасяне на думи от един език в друг, такава е логиката на машинния превод. Същинският преводен акт е интерпретацията, в която преводачът влага своята култура, емоционалния си свят, социалния си опит. Това машината не може да направи.
Културата е език – таен език за споделяне на съкровени желания и мисли, за отправяне на послания, за общуване на надезиково равнище, възможност за разбиране на другия, възможност да разкриеш себе си така, че да бъдеш действително разбран – характера, духа, съдбата.
Като език културата има двойствена същност – от една страна, индивидуална потребност за изява или за възприятие, от друга страна, социалната конвенция със свой нормативен характер. По тази линия тя се родее с морала.
В някои нацистки трудови концлагери е имало оркестри и те са се състезавали помежду си кой по-добре ще изсвири Малка нощна музика на Моцарт. Същото го е имало и в съветските трудови лагери по времето на Сталин. Външно и там съществуват белези на култура, но те нямат нищо общо с нея като послание, като споделяне.
Културата се създава от личности, а не от институции. Те могат само да я подпомагат.
Европейските институции не изискват, а очакват от културата. Тя е свободна. Там творецът продава своите произведения, а не себе си.
Младият филолог обикновено пише стихове или разкази. За да стане преводач, той трябва да реши за себе си кое го привлича по-силно: възвишената скука в собствената кожа или замайващата игра в чуждата. Останалото е 99 на сто труд, 99 на сто талант, 99 на сто характер и 1 на сто шанс, но задължителен.
Националното значение на един поет се определя не само от неговата творческа реализация, но до голяма степен и от неговите непостигнати амбиции и цели.
Литературното дело не е самоцел, а е по-скоро средство за постигане на нещо далеч по-голямо от самата литература: в него винаги присъстват – макар и скрито – социални идеи, които се потвърждават с всяка нова творба и извеждат към едни или други хоризонти.
За Гео Милев важат с цялата си сила думите на Фойхтвангер, изречени за Брехт: „Появи ли се на света гений, това проличава веднага от факта, че всички глупци се обединяват срещу него.”
Модернизмът често съвсем не е „бягство от живота”, а стремеж към обновление на живота чрез изкуството.
Ключ към естетиката на „Септември” дава сам Гео Милев: „Не е важно с какви форми си служи едно изкуство, а какви духовни ценности въплъщават тези форми.”
Интензивното общуване с чужди литературни образци и идеи е опасно само за дребните поети, склонни към невзрачно епигонство. На големия творец именно дистанцията на чуждия, на световния културен хоризонт позволява да разгърне изцяло собствената си национална самобитност.
Венцеслав Константинов е роден през 1940 г. в София в семейството на професора по теория на музиката Константин Константинов. През 1969 г. завършва германистика и философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Прави дисертация за влиянието на немския литературен експресионизъм върху българската поезия от периода между двете световни войни. Публикува стихове, статии и преводи на художествена литература. През 1976 г. радиотеатърът на БНР представя неговата драматична новела „Ангелогласният”, за живота на Йоан Кукузел. Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.
На главната страница: Рисунка на Кафка
