Начало Книги Забравено свидетелство за антисемитизма в България
Книги

Забравено свидетелство
за антисемитизма в България

Портал Култура
04.03.2013
3674
Една от последните снимки на Димо Казасов (1886-1980)

Противоречивата и болезнена тема за гоненията против българските евреи от края на 1940 до 9.ІХ.1944 г. в сборника за VІІ състав на Народния съд (ИК „Изток-Запад”). Публикуваме части от предговора и от писмото на  Димо Казасов до министър-председателя  Филов.

„VІІ състав на Народния съд. Едно забравено документално свидетелство за антисемитизма в България през 1941–1944 г.”, ИК „Изток-Запад”, в съставителство и предговор на Върбан Тодоров и Николай Поппетров, 2013 г.

coverИзданието съдържа основните материали от VII състав на Народния съд, който е образуван специално за „съдене на подсъдимите, провинили се като антисемити-фашисти”. То разглежда гоненията против българските евреи от края на 1940 г. до 9.ІХ.1944 г. Включените текстове са свързани с два значими кръга от проблеми – този за антисемитската политика в България през 1941–1944 г. и този за дейността на Народния съд през 1944–1945 г. Значението на материалите, поместени в изданието като исторически извор, е пряко свързано както с обществения и научния интерес към посочените събития, така и с въпроса за историческата памет и нейното субективно използване като политически аргумент в публичното пространство, се посочва в предговора, от който предлагаме откъс.

Предговор

…Така постепенно както вътрешнополитическото развитие на отделните страни, така и международната конюнктура след войната благоприятстват по-бързото забравяне на тъмните страни от миналото и преодоляването на неговите негативни последици, разбира се, за сметка на историята и с цената на компромиси при разкриването на историческата истина. Не е необходимо да се изброяват много примери в полза на това твърдение, което е характерно за който и да е народ и държава от времето на войната. Достатъчно е да припомним, че в името на общото си следвоенно развитие и единство федеративна Югославия изтъква основно борбата и героизма на Титовите партизани срещу германците и замъглява и прикрива вътрешната братоубийствена борба между четници и партизани, между усташи и партизани и четници, броят на чиито жертви може би доближава този на дадените във войната против германците. В съседна Гърция десетилетия наред е едва ли не табу разкриването на събитията и истината за периода на Гражданската война. Българската държава не прави изключение – в продължение на десетилетия тя възвеличава значимостта на собственото си партизанско движение, героизма на комунистите във въоръжената борба, гледа да не изтъква и дори ако може изобщо да не се говори за не-комунистическата, но демократично и антифашистки настроена опозиция, избягва темата за българската окупация в Македония и Беломорието през войната, скрива ролята на връзките между югославското и българското съпротивително движение и пр.

От друга страна, развитието на двустранните и международните отношения след войната също съдейства за постепенното изтикване на заден план и дори забрава на нелицеприятното историческо минало както във вътрешнополитически план на всяка страна, така и в международен – между съседните или други държави. Така както България десетилетия наред отбягва въпроса за действията на българската войска в окупираните съседни земи, като дори негласно се правят и опити окупацията да бъде представяна като освобождение, така и Гърция в последните 40–45 години, с подобрените българо-гръцки отношения, се въздържа да подчертава България и българите като враг №1 и като основен окупатор след германците по време на войната, да изтъква Драмските събития и като цяло да пропагандира срещу България. И Югославия, въпреки по-сложните отношения с България, избягва през този период да набляга специално върху ролята на българите като окупатори по нейните земи.

С течение на годините и с постепенната смяна на поколенията тази изкривена представа за историческото минало започва да се възприема в масовото обществено съзнание за истина, а добре премълчаното неминуемо се превръща вече в добре забравено. От това правило не прави изключение и темата за спасяването на българските евреи.

След приключването на Народния съд през 1945 г. въпросът за съдбата на българските евреи по време на Втората световна война престава да предизвика широк обществен интерес и сравнително бързо е оставен на забрава. Той е изместен от значително по-прагматични въпроси на следвоенното развитие в световен мащаб, сред които е и създаването на държавата Израел[1].

Барака от еврейския лагер в „Кайлъка“.

Във времето между 1948 и 1951 г. от България за Израел се изселва мнозинството български евреи (около 43 000 души), което свежда българската еврейска общност до едно незначително малцинство от около 6500 души. С това тя и практически е лишена от възможността да оказва въздействие за провеждане на някаква по-специална политика в свой интерес. Очертаните по-горе тенденции на постепенно умишлено забравяне или изкривяване на историческата действителност от времето на войната се отразяват пряко и върху въпроса за съдбата на българските евреи – премълчаването на сведенията за ролята на българските окупационни части в Беломорието и Македония довежда в българската история и до забрава за тяхната роля и за тази на България като цяло по изселването на евреите от същите области в лагерите на смъртта. И обратно, след един период на затишие по въпроса за съдбата на собствените си евреи за около две десетилетия, от средата на 60-те години България започва да включва в пропагандния си външнополитически арсенал темата за тяхното спасяване през Втората световна война. С много малки нюанси тази тема е почти еднакво експлоатирана и използвана за постигането на едни и същи цели както до, така и след 10 ноември 1989 г….

Така от началото на 70-те години официалната пропаганда лансира първо БКП, а сетне и само една личност в нея като основен фактор за спасяването на българските евреи. Тази линия продължава до 1989 г., когато, след падането на режима, темата за спасяването на българските евреи получава нов тласък. Естествено ролята на Т. Живков и на БКП бързо отпада, изместена от получилата нова давност стара и позабравена теза за ролята на цар Борис като спасител на евреите. Наред с нея отново на преден план излиза и най-логичната от историческа гледна точка аргументация за ролята на демократичната българска общественост, която се е ангажирала с акция за спасяването на българските евреи, и която, наред с бързата промяна на Източния фронт, се оказва сред основните фактори, довели до тяхното избавление от лагерите на смъртта.

Същевременно се появяват и нови тези, чиято аргументация е насочена към отричане наличието на български фашизъм и към акцентиране ролята на Германия и германския натиск за изселването на евреите от Беломорието и Македония. Целта е ясна – България и българските правителства да се оневиняват за провежданата от тях политика до 9.ІХ.1944 г., която е нямала нищо общо с фашизма; България не е окупирала, а е освободила или пък само администрирала тези области; не са били българските правителства, администрация и войска тези, които са провеждали антисемитска политика, а те са били принудени в името на българските национални интереси да се съобразяват с германските искания и натиск. Друг вариант на тезата за оневиняването на българските управници и прехвърляне вината върху нацистка Германия е този за обвързване съдбата на евреите от старите предели на страната с тази на евреите от новоприсъединените земи. Така със задна дата изпращането на по-малкото на брой беломорски и македонски евреи в лагерите на смъртта се представя като изкупителна жертва пред германците в името на спасението на мнозинството евреи, живеещи в пределите на същинска България. В последните години пък стана модно да се говори повече за съдбата на македонските, беломорските и пиротските евреи и тяхното изселване в лагерите на смъртта като тема, останала досега прикривана и в голяма степен неизвестна на широката общественост, в противовес на силно подчертаваното с години спасяване на българските евреи. За съжаление и този верен в своята същност факт твърде бързо излиза от чисто историческия си контекст и започва да се използва за конюнктурни цели с днешен политически привкус, при което е на път да се превърне в сериозен международен въпрос, оказващ отрицателно отражение върху развитието на дипломатическите отношения между две съседни държави.

Не е излишно тук да приведем един малко по-обемен цитат, който прекрасно илюстрира развитието на налаганите стереотипи по въпроса за съдбата на българските евреи както в българските учебници по история, така и в масовото обществено съзнание от края на Втората световна война до наши дни: учебникът по история от 1946 г. отбелязва, че антисемитският Закон за защита на нацията е бил промулгиран от Борис III и на тази основа са били депортирани евреите от Новите земи. Акцията по спасяването не е описана, а е фиксирана като заслуга на българския народ. Учебникът от 1954 г. отбелязва само приемането на антисемитския закон, без изобщо да спомене за спасяването на евреите. Изглежда поразително. Не са изминали и десет години от края на Втората световна война, а се премълчава едно уникално събитие. Изглежда още по-озадачаващо, ако се вземе предвид, че управляващите комунисти са взели участие в акциите за защита на евреите – чрез листовки, политически декларации и апели, съучастие в манифестации, предавания по нелегалната радиостанция. Може да се предположи, че учебникът от 1954 г. е подготвен през 1953 г. и отразява антисемитската по същество кампания, започнала в СССР през 1948 г. и кулминирала през 1953 г. Но непосредствено след смъртта на Сталин (март 1953) кампанията е спряна. А учебникът продължава да се преиздава и през 60-те години. Странното премълчаване сякаш противоречи на логиката на Аристотел, но всъщност се вписва в друга – идеологическа логика. Основният патос на учебника е заклеймяването на българския фашизъм. Негативизмът е толкова силен, че факти, които могат да смекчат черната картина на „фашисткото робство”, просто се изключват. През 1982 г. поредният учебник вече разказва за спасяването на евреите и компенсира пропуснатите идеологически бонуси, като акцентира на успехите на Червената армия и акцията на Комунистическата партия.

Еврейски трудов лагер

След 1989 г. историята се пренаписва. Спасяването на евреите от „старите земи” е подчертано, депортирането им от Тракия и Македония се смекчава и отбелязва като признак на „крехкия български суверенитет” – ролята на българските власти просто се премълчава. Изтъква се специално инициативата на Димитър Пешев и на някои депутати от парламента, както и ролята на Двореца. Участието на Комунистическата партия се омаловажава и игнорира. Учебникът от 2001 г. дава следната обща оценка:

„Това е постижение на цялата нация, без да се изпуска важната роля на Двореца и дори съдействието на отговорни представители на властващия режим.” (История и цивилизация, учебник за 11 клас. София, Анубис, 2001, с. 214). Споменават се само две имена – Александър Цанков (2 пъти) и Димитър Пешев. Либералните политици (Н. Мушанов, П. Стайнов), които категорично и последователно отхвърлят антисемитизма, се оказват за втори път пренебрегнати.

Ако пристрастието намира място дори в учебниците, които поне по дефиниция трябва да се отличават с обективност, то в ангажирания печат идеологическите схеми са наложени върху историята семпло, неприкрито, с апломб. Сравнително проучване на вестниците Дума (орган на екскомунистическата БСП) и Демокрация (орган на антикомунистическия СДС), осъществено от изследователи на Софийския университет, показа фрапиращи различия и образци на едностранчивост. Вестник Дума подчертава дори не толкова спасяването на евреите, колкото не-спасяването на 11 000 евреи от „новите територии” като доказателство за фашисткия характер на режима в България. Акцентира се на ролята на Съветската армия. Според Давид Овадия, поет, участник в съпротивата: „Не царят е спасил евреите, а победите на Съветската армия са решаващият фактор да не бъде допуснато депортирането.” Обратно, според Демокрация: „Не другарите спасиха българските евреи, не Тодор Живков, а Борис III. Главно българската власт и общественост, а не Тодор Живков, както ни се втълпяваше досега.”

„Спасяването на евреите е екран, върху който се проектират всички идеологически деформации на българската история.”[2]

Другата голяма тема – тази за Народния съд – макар и свързана с предишната и исторически не по-малко значима, бива използвана през годините в значително по-малък мащаб за пропагандни и конюнктурни цели. Едно от обясненията за това е, че в продължение на няколко десетилетия за дейността на Народния съд почти не се говори и пише, като че ли върху нея е поставено табу и тази тема някак си тихомълком е напълно пренебрегната и оставена на забвение. Дори и периодичните амнистии на осъдените на различни години затвор от Народния съд по повод чествания на кръгли годишнини от 9.ІХ.1944 г., при които за близо 20 години почти никой не излежава пълната си присъда и са пуснати предсрочно на свобода, също не са използвани като пропаганда от страна на комунистическата власт. Още по-необяснимо е обстоятелството, че дори и в пропагандата в световен мащаб, която от десетилетия наред българската страна прави във връзка със спасяването на българските евреи, никога не се е изтъквал като аргумент и неоспоримият исторически факт, че България първа в света е организирала специален съдебен процес за осъждане на антисемитизма. Споменатите по-горе общи причини, свързани с относителното успокояване след войната по въпросите на фашизма и неговото възмездие в световен план, могат само частично да обяснят спуснатото мълчание по въпроса за Народния съд, което се отразява дори и върху липсата на изследователски интерес към него през тези десетилетия. Несъстоятелни са и аргументите, че изследвания няма, защото бил ограничен достъпът до архивните материали за Народния съд, тъй като от 50-те години на миналия век те се съхраняват в архива на МВР.

Основната част от причините би могла да се търси във вътрешното развитие на БКП и като цяло на политическото развитие на България в първите няколко години след войната, както и в разправата и чистките с онези партийни и ОФ-дейци, които са имали по-различно и критично виждане както за дейността на БКП до 1944 г., така и за следвоенното развитие на България и налагането на съветския модел на държавно управление. Част от тези видни партийни дейци участват в Народния съд било като съдии или като народни обвинители от върховните състави и още тогава проявяват своето несъгласие и с директния партиен натиск, и с външната намеса върху работата на съда. Впоследствие повечето от тях целенасочено са елиминирани от активния политически и обществен живот в страната, за да не критикуват и пречат на провеждането на партийната линия на сталинизация.[3] Показателен за нежеланието на управляващите да се чува и говори каквото и да било за Народния съд е и фактът, че направените още тогава два документални филма с репортажи от съда не са прожектирани и разпространени в България по официално необяснени, но очевидно вътрешнопартийни причини.[4]

Логично е със смяната на режима през 1989 г. да се промени и цялостният поглед по въпроса за Народния съд, като се отиде от едната в другата крайност. Основната аргументация в повечето писания за Народния съд оттогава и до днес, които имат предимно вестникарски и широкопопулярен характер, не се свежда до нещо повече от декларативни, крайно негативни оценки и идеологеми, които не почиват нито на достоверна фактология, нито на сериозен анализ. За съжаление в голямото си мнозинство авторите на тези писания не само че не са специалисти по въпросите, за които пишат, но дори и само заради обща култура не са погледнали и прочели нещо от писаното преди тях, камо ли да се запознаят по-задълбочено с архивни документи и материали. И в този случай отново не може да бъде приет за меродавен аргументът за трудния достъп до архивите, въпреки че 20 години след 10 ноември 1989 г. материалите от Народния съд продължават да се съхраняват в архива на МВР и едва през 2010 г. са предадени на Държавния архив. Обратно, в новото време достъпът до тях бе значително либерализиран и само този, който не е пожелал, той не е получил материалите от Народния съд.

VІІ състав на Народния съд

Приятно изключение е сериозното проучване на Поля Мешкова и Диню Шарланов за дейността на Народния съд – Българската гилотина: Тайните механизми на Народния съд, София, 1994. В него авторите не само се опират изцяло на оригинален документален материал, но и проявяват впечатляващо обективен подход при неговото представяне, независимо че на места можем да изразим несъгласие с някои техни по-крайни тълкувания и оценки. Не бива да бъде подмината и книгата на Петър Семерджиев Народният съд в България 19441945 г., издадена през 1997 г., в която също от критична гледна точка се разглежда дейността на всичките състави на Народния съд.

В наскоро излязлото изследване за държавния антисемитизъм в България през Втората световна война („Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България, 19401944 г., София, 2012) Румен Аврамов очертава, на основата на архивни материали, различни аспекти на провежданата от страна на КЕВ противоеврейска политика, свързана с изземване на еврейската собственост, с което фактически навлиза в проблематиката, обстойно разглеждана от VІІ състав на Народния съд. Това е и причината авторът периферно да вземе отношение по дейността на този състав и на съда като цяло, както и по постановените от него присъди. За съжаление и в този случай сме свидетели как въпреки претенциите си на сериозен изследовател, Аврамов прокарва определени внушения и прави оценки и коментари без да е работил с документите на Народния съд – със съдебните протоколи най-малко, да не говорим за другите следствени и доказателствени материали по делото. Най-интересното обаче е, че авторът се опитва да лансира нова, неаргументирана теза за пряка взаимовръзка между малкото на брой и твърде меки присъди, дадени от VІІ състав на Народния съд, от една страна, и някакво целенасочено подценяване на антисемитизма от страна на новата власт след 9.ІХ.1944 г. от друга.

Темата за Народния съд става твърде актуална от началото на 90-те години с оглед на някои чисто практични проблеми, свързани с предприетата през този период реституция. На няколко пъти Конституционният съд е сезиран от най-високи места да се произнесе по законосъобразността на Народния съд и на неговите решения и да се постанови тяхната отмяна. Материалните цели на тези искания са повече от прозрачни, въпреки че почти винаги биват завоалирани зад морални категории като реабилитация на личността, изчистване на несправедливо опетненото име и т.н. Във всичките си решения до 1996 г. Конституционният съд отхвърля исканията за отмяна на Народния съд като цяло с мотива, че по принцип тези искания са нецелесъобразни и не може да се произнася тях. На 12 април 1996 г. с Решение № 243 Върховният съд на Република България, по предложение на главния прокурор Иван Татарчев за отмяна по реда на надзора на постановените от Народния съд присъди, приема, че „По отношение осъдените 124 от общо 126 лица от ІІ състав на Народния съд е налице явна необоснованост на съдебния акт поради обективна и субективна несъставомерност на деянията в обвинителния акт, или поради това, че фактическите положения, приети за установени от съда, очевидно не се подкрепят от доказателствата по делото. В тази му част проверяваният съдебен акт следва да бъде отменен поради допуснати особено съществени нарушения… и подсъдимите трябва да бъдат признати за невиновни и оправдани по предявеното им обвинение…” Сходно е и определението на същия съд в негово Решение № 172 от 26 август 1996 г., с което се „отменят изцяло присъдите от 1 февруари 1945 г. по наказателно дело № 1 на І тринадесетчленен състав на Народния съд…” С това се стига фактически и до политическата реабилитация на бившите регенти, министри и депутати, осъдени от І и ІІ състав на Народния съд, реабилитация, която поставя страната ни в крайно деликатно политическо положение в международен план. За правния и политическия абсурд на тези решения на Върховния съд, при които хем няма оправдаване на подсъдимите и тяхната вина, хем няма отмяна на присъдите, показателни са и обърканите обяснения на Мелкон Мелконян, председател на съдебния състав по делото за отмяна на присъдите на І състав на Народния съд: „Върховният съд не е оправдал никого, както се твърди тези дни. Не е в правомощията му да разглежда политическите грешки на тези политици. Аз не мога да преценя от днешна гледна точка дали сключването на договора с Германия или влизането ни в Тристранния пакт е правилно, или не. За мен тези хора са осъдени не като виновни, а просто това е било една политическа разправа. Съставът на Върховния съд не оправдава никого. По въпроса за вината не се е произнесъл. Присъдата е само отменена и делото е прекратено, тъй като няма на кого да се върне за ново разглеждане, понеже самите подсъдими са вече покойници.”[5]

Списък на евреите, въдворени в концлагера „Сомовит”

С тези си определения Върховният съд отваря така желания път за реституция на имотите на най-видните представители на управляващите среди от 1941–1944 г., съдени от І и ІІ състав на Народния съд. Последвалите съдебни и тълкувателни решения на различни съдебни органи по искания за отмяна на присъди от Народния съд в повечето случаи са свързани с искане за реституция и с друго материално обезщетение на осъдените лица от Народния съд. Близо година по-късно, през май 1997 г., а и по-сетне, през декември 1998 г., сезираният отново за отмяна на присъди по Народния съд Върховен касационен съд отхвърля искането на главния прокурор за преглед по реда на надзора като правно недопустим и се произнася, че: „Народният съд по Наредбата-закон за Народния съд… няма качеството на съдебен орган и постановените от него присъди не са съдебни актове, поради което не подлежат на преглед по реда на надзора… Последиците от дейността на Народния съд могат да бъдат предмет на законодателна намеса, както това е сторено със Закона за разглеждане на останалите висящи дела на народните съдилища, приет от Великото народно събрание на 28 февруари 1948 г., и със Закона за амнистията от 1964 г.”

По този начин и с други съдебни решения докъм средата на 1997 г. реституцията върху имоти, конфискувани по силата на съдебни решения от Народния съд, се осъществява с отмяна на индивидуалните присъди първоначално по реда на надзора, а след това като тази практика се отменя като противоконституционна, и чрез индивидуално възстановяване на собствеността по силата на специални закони (ЗВСОНИ и др.). С това отпада необходимостта от отмяна на присъдите по Наредбата-закон за Народния съд, тъй като реституцията и обезщетенията настъпват по право – по силата на съответния закон. Ето какво постановява по този повод Конституционният съд в своето Решение № 4/1998, повтаряйки мотивите си от 1994 г.: „… Поради това се допуска реституция по силата на закона (ex lege) без проверка на присъдите.” И до днес се водят множество дела в различни съдилища в страната за индивидуално разглеждане и различни материални обезщетения на осъдени от Народния съд, като по-голямата част от тях завършват с отказ да бъдат възстановени правата на подсъдимите.

Така или иначе, след направения пробив за осъществяването на реституция, обезщетения и материално задоволяване на наследниците на осъдените от Народния съд с най-апетитните части от имотите на управляващите до 1944 г., и след законодателното заобикаляне на въпроса за юридическата правомерност или не на Народния съд като цяло, интересът към неговата законосъобразност и отмяна, както и за политическата и моралната реабилитация на осъдените от Народния съд лица като че ли съвсем намалява и дори на моменти изчезва от публичното пространство.

Периодично и най-вече при настъпването на кръгли дати некомпетентни журналисти и други автори подхранват с непроверени писания илюзията сред общественото мнение, че Народният съд като цяло е нелегитимен и като такъв е напълно отменен, а осъдените лица от всичките му състави – изцяло са политически реабилитирани. Законосъобразно решение в такъв дух обаче няма и не може да има, доколкото това е и правно невъзможно, а и означава да бъде реабилитирана цялостната политика на България до 9.ІХ.1944 г. Изключение са двете решения на Върховния съд от 1996 г. за колективно пълно оправдание на осъдените от І и ІІ състав на Народния съд лица (регенти, министри и депутати), които са взети под натиска на главния прокурор Иван Татарчев с искане за отмяна по реда на надзора. За съжаление никой не се е ангажирал да преразгледа и отмени тези решения като правен и политически абсурд, въпреки прекратяването тихомълком на тази съдебна практика в последвалите години.

В морален и исторически план някои от присъдите на Народния съд сигурно изглеждат прекомерни и несправедливи, но не съществува правен орган днес, който да има прерогативите да преразгледа индивидуално всичките присъди и да постанови по-справедливи решения. Ето и какво е продължаващото в сила и до днес определение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица от 1991 г., изменян многократно, вкл. и до 2010 г.: „Обявява се политическа и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944 до 10 ноември 1989 г., и ако са: 1) осъдени от наказателни дела с изключение на осъдените от Народния съд 1944–1945 г., освен ако са реабилитирани по съдебен ред, деянията им са амнистирани или присъдите им са отменени по реда на надзора, или са осъдени от ІІІ тринадесетчленен състав на Народния съд по наказателно дело № 3/1945 г.”

Комисарят по еврейските въпроси Александър Белев

Интересно е в тази връзка да се припомни, че когато през 2009 г. избухна скандал с международен отзвук заради решението за наименуване на софийска улица на името на Богдан Филов, никоя от двете спорещи страни не се сети или пък не посмя да изтъкне като аргумент „за” или „против” обстоятелството, че присъдата на Народния съд над Б. Филов като министър-председател и регент е отменена от днешния българския съд и той политически е реабилитиран като невинен. Едва ли е далече от елементарната логика, че щом политикът е реабилитиран за своите деяния, то и политиката, която той е провеждал чрез същите тези деяния, автоматично следва да се приеме за реабилитирана. А това едва ли допринася за утвърждаването на международния образ и престиж на България като правова, демократична и не реваншистка държава…

Европейската рамка, в която следва да се положат разглежданите от VІІ състав на Народния съд събития, е очертана от идването на 30 януари 1933 г. на власт на ръководената от Адолф Хитлер Националсоциалистическа германска работническа партия (НСГРП) и съответно от осъществяването на антисемитската й идеология на практика. Съществени елементи от антисемитската политика на Третия райх с отзвук или пряко влияние върху българското политическо развитие през 40-те години са приемането на антиеврейските Нюрнбергски закони след 15 септември 1935 г., т.нар. Кристална нощ – масов, залял цяла Германия антиеврейски погром от 9 ноември 1938 г., и поетият на „Конференцията Ванзее” на 20 януари 1942 г. курс към „окончателно решение” на еврейския въпрос, т.е. на депортиране и унищожаване на еврейското население, намиращо се в обсега на германското военно и политическо действие. Трябва да се посочи, че в навечерието на Втората световна война ограничителни мерки срещу евреите предприемат някои други европейски държави – например Италия през 1938 г., а малко по-късно и редица други страни, сред които Румъния, Унгария, Сърбия, Франция и др.

Всеки опит за представяне/анализиране на разглежданата тема допира до един и повече от основните аспекти, които са свързани с по-голямата тематика – за наличието и проявите на българския антисемитизъм. Към него могат да се отнесат редица въпроси като тези – имало ли е в български условия антисемитизъм, ако да, какъв е бил той по своята същност и мащаби, в какво се изразява, местно (автохтонно) явление ли е, кои обществени среди се явяват негови изразители, кой го поддържа и т.н.

Като цяло в българските земи след Освобождението противоеврейските настроения се проявяват спорадично и, може да се каже, в повечето случаи са привнесени отвън. След 1879 г. се наблюдават изолирани случаи на моментна обществена неприязън към евреите и няколко антиеврейски погрома, породени предимно от слухове за побои от евреи над българи или за еврейски ритуални убийства. В своята цялост еврейското малцинство успешно започва да се интегрира в българския стопански, обществен, културен и политически живот от 90-те години на XIX век насетне, при едно открито толерантно отношение на властите към него. Българският антисемитизъм обаче има своите, макар и изолирани и лишени от мащаб, проявления още в края на ХIХ век. Първите белези на целенасочени и публично споделяни антисемитски настроения могат да се открият през 80-те и 90-те години на миналия век. Във връзка със засиленото заселване в североизточна част на България на доста евреи-бежанци от Русия поради антиеврейски погроми в Одеса и другаде, както и с идването на арменски бежанци от Османската империя през 90-те години на ХІХ век се надигат протести на местните жители от Русе, Варна, Добрич и другаде, които с писма и предложения настояват в българското законодателство да бъдат приети забрани за заселването на евреи и арменци в България и за закупуване на земеделски имоти от тях. Така се оформя първата ксенофобска и антисемитска вълна в български условия. Действително българското правителство с редица окръжни нареждания и заповеди е забранило още от 1884 г. насетне влизането и заселването на евреи от чужбина, дори и те да са снабдени с редовни паспорти, „защото не е полезно да се пускат у нас разни чужденци – евреи, които идват главно с експлоататорска цел.” Тази мярка е отменена за кратко през 1902 г. по отношение на руските евреи по настояване на руската дипломация, но през 1903 г., с идването на новия министър на вътрешните работи Димитър Петков, отново е въведена повсеместно.

Така, въпреки че в основата на противоеврейските нагласи и пропаганда, а и на посочените по-горе първи прояви на държавен антисемитизъм са заложени обвинения с икономическа подкладка, съществуват също и такива, които уличават евреите в използване на човешка кръв за ритуални цели, т.е. в едно са преплетени елементи на актуалния тогава европейски антисемитизъм и на традиционни противоеврейски разбирания. Външното влияние, заемките в случая са по линията на различни германски, австрийски/унгарски, руски, полски, румънски, френски и др. антисемитски текстове. Водещ мотив в издаваните докъм средата на първото десетилетие на ХХ век брошури и периодика е еврейската опасност, сведена до ритуални убийства, лихварство и икономическо поробване, придружена с призиви евреите да бъдат изгонени от България. Основни експоненти на българския антисемитизъм са предприемачът Николай Митаков, журналистът Стоян С. Шангов, старозагорският митрополит Методий Кусев и др.

В условията на стопанска, политическа и идейна криза след Първата световна война възниква втора антисемитска вълна в България. Като цяло след войната противоеврейските настроения и антисемитската пропаганда се разгръщат в два тясно преплетени пласта, които отразяват не толкова и не само тенденции в развитието на българското общество, но и такива в общоевропейски план. Първият е на борба против международния еврейски капитал, респективно масонството като еврейско дело, представяно като основен виновник за положението на България след войната.

Вторият е на отъждествяването на болшевишкия режим в СССР с международното еврейство. Така страхът от комунизма и стопанската криза, както и международната изолация на България активизират противоеврейски чувства и прояви – формира се радикална десница с антикапиталистически и антикомунистически нагласи, която се противопоставя на интернационализма и либерализма (в стопанската и в политическата му проява). В българските условия прочитът на тези тенденции води до убеждение, че съществува заплаха от международното масонство, че либерализмът и парламентарната демокрация от западен вид са непригодни към българските народностни специфики и традиции, че българското съществуване е заплашено от международен заговор на противниците на националната държава, както и от другата еврейска рожба –болшевизмът.

В края на 20-те години антиеврейските мотиви стават един от основните елементи на печатната и устната пропаганда на ранния български фашизъм – организациите Съюз „Българска родна защита”, „Съюз на българите фашисти”, „Национална задруга за политическо възраждане/Национална задруга на фашисти”. В самото начало на 30-те години те намират място и в „Съюза на българските младежки легиони” (по-късно „Съюз на българските национални легиони”), както и в кръга „Обединение” около ген. Никола Жеков. Антисемитизмът се превръща в отличителен белег на повечето идейни и организационни прояви на дяснорадикалния политически спектър, който е свързан с фашизма и националсоциализма.

След известен период на затишие, съвпадащ с консолидирането на авторитарните безпартийни правителства, антисемитизмът отново набира инерция в навечерието на Втората световна война. Съществен фактор за това е поведението на създадената през 1936 г. организация „Съюз на ратниците за напредъка на българщината”. През 1938 г. ратниците организират расистки акции и антиеврейски погроми. По същото време от техните и от легионерските среди се подема пропаганда, която представя евреите като стопанска и политическа заплаха за интересите на българската държава и народ; приписва им се, че те държат в своите ръце значителна част от капиталите, че не работят за българското стопанство, а за чуждестранни интереси, че провеждат идеите на световното масонство, а някои са свързани с болшевизма.

Третата антисемитска вълна (1941–1944) съвпада с провеждането на антисемитска политика на държавно ниво през Втората световна война. В България развитието на „държавния антисемитизъм” през този период преминава през няколко ясно изразени фази. През късното лято на 1940 г. българското правителство взема решение да ограничи гражданските права на евреите. Изработен е комплексен закон – Закон за защита на нацията (ЗЗН), в който основен акцент е поставен върху мерките срещу евреите. През декември 1940 г. той е приет от ХХV ОНС и на 21 януари 1941 г. с обнародването си в „Държавен вестник” влиза в сила. ЗЗН лишава лицата от еврейското малцинство от активно и пасивно избирателно право, забранява им държавна работа, бракове с българи, възможността да се заселват в столицата и др…

* * *

Откъс от писмото на  Димо Казасов до министър-председателя проф. Филов

До г-н Министър-председателя проф. Филов,
копие до г-да министрите и народните представители

Г-н Министър-председателю! Както Ви е известно, на 6 и половина милиона българи е заповядано пълно мълчание и само на 10 от тях е обезпечена привилегията всичко да говорят, всичко да вършат, всичко да могат. Неми безпомощни зрители на опустошенията, които тая странна привилегия нанася в стопанския и духовния живот на народа, ние, българските граждани, имахме поне утехата, че от тази привилегия се ползват само българските министри и никой друг, освен тях.

Днес обаче тая привилегия е разширена. От нея са ползват Ваши приятели, за да ни делят на „националисти” и „интернационалисти”, на „патриоти” и „предатели”, на „спасители” и „продажници”. Стига се дотам, че с позволението на ръководената от Вас цензура най-видните български писатели, на които мизерията е била винаги неизменната участ, да бъдат обвинени в подкупничество, загдето са казали справедливи думи в защита на българските евреи. Със същите мизерни обвинения бяха украсени и масоните, някои от които стояха от дясната Ви страна на министерската маса, а други – на депутатските банки.

Тъй като при управлението на председателя на Академията на науките всички пътища за защита чрез печата на истината и честта остават задръстени, аз си позволявам, г-н министър-председателю, да Ви отправя следните редове:

В тоя момент Вие събирате в личността си достоянията на пет от най-върховните звания в нашата държавна и духовна йерархия. Вие сте шеф на Българското правителство. Вие сте върховен ръководител на Българското просвещение. Вие сте председател на Българската академия на науките. Вие сте професор в единствения български университет. Вие сте председател на българския „Пенклуб“.

По силата на тоя факт, всеки е в правото си да очаква от вас не само политическа активност и прозорливост, но и респект към общо установените етични норми, към основните повели на нашето народно възпитание, към научната истина, към великите уроци за превратността на историческата съдба, за труженическото дело на писателите. Да очакват от Вас и една тънка чувствителност към всеки опит да се осъждат на морална смърт беззащитни граждани, да се тласкат към безсрамие и буйства подрастващи поколения, да се фалшифицират исторически данни, да се клеймят писатели, общественици, учени и военни, да се свежда до нивото на продажник всеки, който има гордостта да не мисли тъй, както мислят Вашите приятели.

Изпълнен с тия очаквания аз вземам свободата да Ви поставя следните въпроси:

1. Като масон Вие отлично знаете, че българските масонски ложи бяха ултранационалистически гнезда. В тях членуваха всички видни представители на македонското национално движение.

2. Но ако Вие, г-н проф. Филов, сте забравили Вашата масонска принадлежност и Вашия дълг да почитате истината, аз Ви питам: защо като министър на просветата и председател на „Пенклуба” тъй лесно забравихте дълга си към българските писатели?

С разрешението на ръководената от Вас цензура бе отпечатан и разпространен в хиляди екземпляри един позив, в който най-видни писатели, начело с Т. Г. Влайков и Елин Пелин, са обвинени в подкупничество само защото са направили една доблестна защита на българските евреи.

Каква картина! Калта да се окаже под покровителството на цензурата, а жертвите й – Ваши другари – под охраната на Вашето потънало в мълчание равнодушие. Нима председателят на „Пенклуба” не разбира, че защитата, която писателите направиха на евреите, е същевременно защита на духовната самобитност на българина, надарена с човечност, справедливост и състрадание към изпадналия в беда? Кой по-добре от писателите знае, че нашият малък и беден народ не може да импонира нито със сила, нито с богатство и че той е силен с чувството, което има за справедливост и е богат със своята човечност.

Когато българският народ изгуби своето съхранено през вековете и характерно за неговия национален облик чувство за справедливост и човечност, той ще загуби своята нравствена и духовна физиономия, своята национална самобитност, своята славянска същност, своя български образ. Но той ще загуби и още нещо! Той ще загуби и своя събиран в течение на дълги години морален капитал, който го е издигнал в очите на света като трудолюбив, толерантен, мирен, справедлив и човечен народ. И защита на писателите е защита на посегателството върху най-скъпоценното съдържание на българската национална душа.

3. Председателят на българския „Пенклуб” безспорно знае, че в конгресите в Дубровник, Будапеща, Барцелона, Прага, Буенос Айрес, българският писател поиска подкрепата на световни знаменитости за зачитане на българската народност, на българския език, на българската книга в земите, където живеят българи, тъй както българите зачитат наравно със себе си живущите в нашата държава малцинства. Исканата подкрепа бе дадена. И когато днес българският писател защитава равноправието на евреите, той отстоява честта на подписа си, сложен под моралния контракт, сключен в едно общество, за което честта нито е пуст звук, нито е глупав предразсъдък.

4. На четвърто място, аз питам председателя на българската Академия на науките и професора от Софийския университет какъв прием той готви със своя антисемитски закон на българските учени, философи, писатели, художници, композитори в световния ареопаг на същите, дето видни места заемат гениални синове на еврейския народ? Полезно ли е българската млада наука и българските учени да бъдат злепоставени заради социалната истерика, която люлее умственото равновесие на някои?

5. В политическите, стопанските, духовните, научните върхове на големи и малки държави играят видна роля гениални синове на еврейския народ. Войната срещу евреите у нас не може да остане без отражение върху тия среди и не може да не ни постави в нравствен конфликт с обществеността на тия държави, с които нашите интереси ни повеляват да поддържаме и духовни, и стопански връзки. Един богат с голям материален и духовен живот народ, като германския и италианския, може да си позволи лукса на подобен конфликт, но един малък народ като нашия е длъжен да го избегне. Ние се нуждаем от колкото се може повече приятели, от колкото се може повече съчувствия и съдействия. И служат на чужди интереси не тия, които искат да държат открити пътищата на нашия народ за връзка с всички, а ония, които искат да ги задръстят. Какъв странен, какъв чудовищен национализъм да иска да обрече народа си на колкото може по-голяма изолация!

6. Вие оправдавате законопроекта срещу евреите с необходимостта да се отстранят всички влияния и се защити българската самобитност. Но в такъв случай защо си затваряте очите:

І. За 650 000 турци, които като цяло владеят много по-голямо притежание от евреите, които със своя консерватизъм спъват стопанския прогрес на страната и които са обект на чуждестранна пропаганда?

ІІ. За 70 000 румъни, обект на енергична чужда пропаганда?

III. За безбройните чужди училища в България, където хиляди българчета са подложени в най-крехката им възраст на чужди влияния и пропаганда?

Не препоръчвам гонитбата на турци и румъни, но питам: защо виждате сламката, а оставате слепи за гредите?

7. В една земя като нашата, която жадува за стопанска инициатива и експанзия, за да бъдат извлечена скритите в недрата й богатства и възможности, вие започвате поход срещу едно инициативно малцинство като еврейското, което е родено, което живее, което мре и оставя придобитото в земята ни, и го поставяте морално под циганите, които са два пъти по-многобройни от него и които водят един чисто паразитен живот върху снагата на нашето национално стопанство. Благоденствието на страната ли изисква това наказание за стопанската активност и тая привилегия за паразита?

8. Тия и редица други факти не ви ли показват какво странно лицемерие се крие зад борбата с чуждите влияния? Кого ще заблудите, че борбата срещу евреи и масони, които не играят никаква роля в нашия обществен живот, не е плод на чуждо влияние?

Вие имате само едно средство да държите в заблуда народа по тия и редица други въпроси: цензурата и камшика. На тях днес председателят на Академията на науките е поверил грижата да пазят престижа на истината. Но истината въпреки всичко ще възкръсне и в нейната светлина светът ще види, учуден, че председателят на Българската академия на науките вместо с факел се е оказал с камшик в ръката.

 


[1] Не е излишно тук да се напомни, че VІІ състав на Народния съд е използван като аргумент в полза на България още на преговорите в Париж през 1947 г. В Меморандума на Световния еврейски конгрес до конференцията на външните министри по сключване на мирния договор в Париж от 1947 г. изрично се подчертава, че в България антисемитизмът вече е спрян и антисемитите са наказани със специален състав на Народния съд, поради което не е необходимо в предстоящия мирен договор с България да се предвижда специална клауза за защита на евреите. Вж. сборника Борбата на българския народ за защита на евреите в България през Втората световна война. Документи и материали. София, Изд. на БАН, 1978, с. 288–291, док. № 181.
[2]
Митев, Петър-Емил. Българи и евреи – съседи и граждани, сп. Демократически преглед, 2002, кн. 49, с. 13–14.
[3]
За различията сред партийните кадри по провежданата политика на БКП преди и след 9.ІХ.1944 г. и за вътрешнопартийните критики и чистки, вж. Ангелов, Върбан. Неизвестни страници от миналото 1919–1923–1925–1944–1956–1968. София, 1993, с. 57, 114–122, 123–131, 140–146, 147–163.
[4]
За различните виждания и сблъсъци в партийните среди по повод и по време на процесите, както и за това, че след своето приключване Народният съд бързо е поставен в пълна забрава, загатва и писаният още на 3 юли 1945 г. „Доклад на Георги Петров, бивш главен народен обвинител, до ЦК но БРП(к), относно работата, трудностите и значението на Народния съд в България.” Оценката на Трайчо Костов за работата на Народния съд, произнесена на заседанието на ЦК на БРП(к) на 23 юли 1945 г., също не е еднозначна и е изпълнена с остри критики за „мекушавост” на главните народни обвинители по първите два състава. Дали става въпрос за мекушавост, или по-скоро за застъпване и отстояване на различни виждания и становища за характера, целите и функциите на съда, говори и фактът, че въпреки оказания натиск отгоре в полза на „народното възмездие”, в процеса срещу депутатите (ІІ състав на Народния съд) прокурорите, т.е. народните обвинители, пледират за максимум петнайсетина смъртни присъди, част от които задочни, докато съдиите присъждат 67.
[5]
Цитат по: Семерджиев, Петър. Народният съд в България 1944–1945 г. Кому и защо е бил необходим. С., 1998, с. 454–455.

Портал Култура
04.03.2013

Свързани статии