„Алиса в огледалния свят” (2016) е нелошо кинозабавление, без „излишно” философско задълбочаване и в надпревара с Време(то).
За всеки почитател на Тим Бъртън е неловко да признае, че негов продуцентски проект е по-добър от режисьорски филм. Неприятно, но факт, макар че ситуацията не е толкова проста. „Алиса в страната на чудесата” (2010) беше не просто дългоочаквана киноекранизация из философско-енигматичния свят на Луис Карол, но и обещаваше фантасмагорично смахнат екскурзовод в лицето на Тим Бъртън. Затова крахът на надеждите се оказа доста болезнен. „Алиса в огледалния свят” (2016) е поверена на телевизионния режисьор Джеймс Бобин, който до момента се е забърквал само с Мъпетите, и следователно филмът му не предвещаваше изтънчено преживяване за киноманите. Не, и дума не може да става, че продължението е реабилитирало мрачната изобретателност, отсъстваща в първа част, но освободено от задълженията на запазената марка „Бъртън”, то просто носи вихър от детинско забавление, в ритъма на неудържимата фантазия.
„Алиса” на Луис Карол е странна приказка за възрастни деца, в която главната героиня е малко момиченце и ако всичко, което се случва впоследствие, е плод на въображението й, небивалиците са съвсем в реда на нещата. „Алиса” на Walt Disney е филмова приказка за деца, в която 18-годишната (а впоследствие и малко по-голяма) героиня има съвсем реалистични проблеми, от които се опитва да избяга чрез един сън от детството. Той я отвежда в друго измерение, където живеят леко изперкали, но логични в ирационалността си персонажи, водени от чисто човешки мотиви като тъга, лукавство, желание за власт и отмъщение, по стъпките на една стандартна приказка.
Трудно е да се пренесат на екрана налудничавото звучене и философският подтекст на историите, в които Луис Карол увлича малката Алиса. Ако някой кинаджия имаше потенциала да го направи, това трябваше да е Тим Бъртън, таткото на Джак Скелингтън и Едуард Ножиците, режисьорът на „Бийтълджус” и „Голяма риба”. Уви, цялата Бъртънова енергия е отишла във визуалното оживяване на литературните герои, и интригата, която крепи филма „Алиса в страната на чудесата”, е неузнаваемо похоливудчена и значително „обезкостена” от всякакви изискващи размисъл ситуации и послания. Отговорността за това „престъпление” със сигурност пада върху компанията Walt Disney, която започна дори „Карибски пирати” като „семеен” филм… Но кому е нужно все пак да се злоупотребява с толкова нестандартни персонажи като Алиса, Шапкаря, Белия заек, Кралицата на сърцата и т.н., за да се разкаже за пореден път приказката за Добрия и Злия владетел, които си оспорват едно и също кралство?!
Филмовата приказка на Тим Бъртън от 2010 г. е живописен филм, който отделя доста време да ни представи познатите персонажи от причудливия свят на литературната основа (и паралелните им превъплъщения в „реалния живот” на порасналата Алиса), преди да ги потопи в „реновираната” им фабула. Героите все така предизвикват любопитство и възхищение на въображението, а сюжетът, който обитават – не.
През 2016 г. Джеймс Бобин поема щафетата с вече добилите филмова плътност действащи лица и при още по-формално съобразяване с литературното продължение „Алиса в огледалния свят”. Британският режисьор има пълната възможност да развихри приключенски екшън с фантасмагорични елементи и един много силен коз в ръката си – новият герой Време, в изпълнението на Саша Барон Коен. Можете да забравите всички „простотии”, които е натворил „Барона” (забавни или противни), защото Време е най-добрата роля в кариерата му – едновременно странен, свиреп, комичен, драматичен, малко зъл и много ефикасен персонаж, единствената достойна конкуренция на Шапкаря във втората част на екранизацията (след като Кралицата на сърцата в изпълнението на Хелена Бонъм Картър започва да „зацикля”).
За да не се разочаровате излишно, най-добре забравете, че това е „Алиса в огледалния свят” на Луис Карол, и се отдайте на лудешкото приключение (за разлика от предишния път тук динамиката на филмовото преживяване е удържана от начало до край), в което Алиса трябва да спаси семейството на Шапкаря. За целта тя прониква във владенията на Време и задига хроносферата, с която може да се движи напред назад през годините. И докато поуките в реалния живот на Алиса са все така плоско назидателни, то идеите за въздействието върху Историята и невъзможността да промениш миналото се вписват добре в цялостната картина на всеобхватното време, което гради и разрушава интригата. Получава се нелошо кинозабавление, без „излишно” философско задълбочаване. Визията отново е на ниво и на места дори постига страховит размах, с възможност да затаиш дъх през „вълните” на времето и неочакваните темпорални пропадания. Сценарист е все същата Линда Улвъртън, но този път сякаш е имала по-голяма свобода на въображението, насищайки фабулата с различни драматични епизоди от миналото, в което Алиса се пробва да промени хода на Историята. Екшънът е повече, както и спецефектите, а това е добра предпоставка да забравим „Алиса”, която бихме искали да видим, и да се впуснем в надпревара с Време(то).
