0
1735

Забраната

марков09

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Един ден, когато честни исторически очи се обърнат към нашето време и се опитат да си обяснят цялата му дяволска сложност, те ще се стъписат пред дълбоко нелогични и странни явления, едно от които е безсмислената забрана на произведения.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век.

Става дума за забраната, която, външно погледнато, има чисто политически мотиви и се изразява в сваляне на пиеси, спиране на филми, спиране отпечатването на книги или изземването им, отменяне на телевизионни предавания, закриване на изложби или неразрешаването им и дори изхвърляне на циркови номера. От много години гражданите на нашата страна, както и гражданите от всички страни с тоталитарни режими — все едно леви или десни — живеят с тази забрана, която е станала нещо като „добър ден“. Особено при нашите родни условия, ако нещо не се забранява, снема или изхвърля, изглежда, че животът губи своя нормален вид и нещата не са в ред. Ако сянката на забраната случайно е изчезнала, то сякаш се губи сладостта на събитието. Колко пъти ние сме чували: „Бързай да видиш това и това, че ще го спрат!“ Колко пъти сме гледали или чели произведения на изкуството, които никой никога не е имал намерение да забранява и които се продават с умишлено разпространяваните слухове за предстояща забрана.

Много пъти съм си мислил, че един ден, когато честни исторически очи се обърнат към нашето време и се опитат да си обяснят цялата му дяволска сложност, те ще се стъписат пред дълбоко нелогични и странни явления, едно от които е безсмислената забрана на произведения. Нямам намерение да правя списък на всичко онова, което под разни форми бе забранявано у нас, защото ще бъде твърде дълъг, но ще се спра на известни произведения, които илюстрират много добре онова, което искам да кажа.

По принцип забраната е продукт на така наречената революционна бдителност. Тя цели да спре разпространението на произведения, които малко или много са вън от идеологичната линия и които, пряко или косвено, не служат на целите на партията. Първият проблем възниква с определянето на кое е ВРЕДНО произведение. И вторият проблем пък незабавно идва с въпроса КОЙ определя това.

Първият проблем — кое произведение е вредно — е особено усложнен от често променящата се, съобразно изискванията на момента, партийна идеологична линия. Ние вече сме свидетели на множество противоречиви промени, които пък от своя страна съвсем не отразяват действуващи сили в границите на страната, а такива, които определено идват отвън. Ако през 1949 година някой дръзнеше да оспори култа към личността — отиваше по дяволите, ако десет години по-късно някой се опиташе да го възкресява — пак отиваше по дяволите, ако още десет години по-късно някой не припише всички грехове на този култ — го очаква същото. Или да вземем друга линия — патриотизма. Ако през 1949 г. някой дръзнеше да заяви, че е българин и че се гордее с миналото на България, много лоши работи щяха да му се случат. Ако 20 години по-късно някой заяви, че не е българин и се срамува от някои български работи — още по-лошо ще му се случи. Или трета тема: ако пак през 1949 г. някой пишеше за строителството на комунизма, очакваха го най-големи награди и поощрения. Ако десет години по-късно пишеше за строителството на комунизма, щяха да го посрещнат с недоумение; а ако сега рече да пише за строителството на комунизма, направо ще му кажат да смени темата. Човек би могъл да намери още десетки примери от този род. При някои от случаите промените имат кръгова графика, т.е. нещата се връщат там, където са били. Например, повикът за критика след Априлския пленум, повикът за честно и открито отношение към партийните проблеми постепенно заглъхна, за да се върнем отново при сталинския принцип за прикриване и размазване на истините.

Всеки човек на изкуството, всеки творец може да се сбърка пред тази вечно променяща се идеологическа обстановка, което пък дава възможност на бдителните — и особено на ония, на които им се плаща, за да бдят — да се престарават където трябва и където не трябва. Отчасти поради тази бъркотия настъпи дълъг период на истинско бягство на дейците на изкуството от действителността. Българското изкуство като че се съсредоточи в две полета — историята и разузнаването. Но дори хитрият избор на тематиката не е гаранция за избягване на подводните скали на бдителността.

Едва напоследък се забелязва тенденция за приближаване към живота, но тя е все още много первазна и много страхлива, за да нагази в сериозни области. Естествено има теми, които от партийна гледна точка са вечни. Но в замяна на това те са толкова непопулярни, че дори най-безочливите културни занаятчии не дръзват да ги разработват. Такава например е любовта към Съветския съюз или пък темата на „Партийо, води ме“.

Вторият проблем, предизвикан от забраната — а именно КОЙ определя какво е вредно, — е още по-сложен, тъй като, както видяхме, липсва точен отговор на въпроса КОЕ е вредно. От тази неразбория произтичат маса трагикомични решения, които в голямата си част едва ли отговарят на интересите и на партията, и на хората, колкото и противопоставени да са. Нека най-напред извадя вън от картината силния външен фактор, който взима решения. На няколко пъти навремето съм се опитвал да проследя кой е взел определено решение, следвайки посоката от долу нагоре. И достигнал върха, съм чувал да ми се казва, че „това не зависи от мене. Аз не съм решавал този въпрос. Никой не ме е питал, когато го е решавал“, което ме навежда на мисълта, че известни решения за забрана са взимани извън границите на страната. Но не за тези решения става дума, а за другите, в които участвуват всевъзможни институти и отделни лица у нас.

Никога не съм могъл да си обясня защо бяха спрени филмите „Партизани“, „Понеделник сутрин“, „Балонът“[1], „Подводничари“ и много други, защо бе разтурен някогашният Бургаски театър, защо бе разпилян наборът на поемите на Стефан Цанев „Поема за Съветския съюз“ и македонската му поема, защо не бяха разрешени изложби, като тази на Ваня Дечева по мое време, защо не се допускаха епиграмите и сатирите на Радой Ралин и Константин Павлов, спирам се само на най-популярните и очевидни примери. Защо? Защо? Защо?

Почти всички от посочените примери са образец на искрено и честно гражданско отношение, почти всичките, малко или много, са пропити с партиен дух, почти всичките имат известни художествени качества. Въпросът, който бъдещите историци вероятно биха си задали, ще бъде: „Ако тези произведения не бяха забранени, щяха ли те да причинят вреда на партията и държавата?“

Струва ми се, че ясният отговор ще бъде — НЕ. „Понеделник сутрин“ бе може би най-страстният апел за честност, появил се на български екран. Поемата за Съветския съюз на Стефан Цанев бе вдъхновяваща разплата със сталинизма. „Балонът“ бе внушителна народна алегория с чувство за хумор и самоосмиване, което само Алеко Константинов си бе позволил. „Партизани“ бе призив за вярност.

Пускането на тези и на много други истински творби на изкуството щеше да има само положително значение за българската култура и за повишаване както на идейни, така и на художествени равнища. Дори чисто експериментални художествени творби, спрени поради обвинения във формализъм, щяха да имат благотворно влияние за разчупването на остарели рамки и отхвърлянето на щампите, за преодоляването на това неприятно чувство за неинтелигентност и квадратност на социалистическото изкуство. Най-смелите, най-напредничавите, най-интересните произведения на изкуството в свободния свят са малко или много социалистически, комунистически, анархистически. Най-лошите произведения у нас и в страните като нашата са социалистическите и комунистическите. Излиза, че партийната идеология гони прогресивното изкуство със същата ожесточеност, с която го гонят разните религиозни или националистически идеологии по света.

Но как и защо се стигна до това да се забраняват и преследват творби, които явно имат своето място и значение дори от чисто партийни позиции? Тук стигаме до механизма на забраната. Кои са хората, които първи подават сигнала за действителна или мнима опасност на идеологическия фронт? Кои са хората, които първи бързат да покажат своята бдителност? Не, разбира се, служителите от идеологическото управление при Държавна сигурност. А граждани, които партията е назначила за писатели, художници, музиканти, режисьори, актьори и т.н. Граждани, които са носители на една твърде дълбока лична драма: писатели, които не могат да пишат, художници, които не могат да рисуват, актьори, които не могат да играят.

Няма по-жестоко нещо от съзнанието за некадърност. Почти винаги некадърността се съпровожда с амбиция, а това вече прави нещата трагични. Всеки път, когато в дадена област на изкуството се появи нещо ново, талантливо и интересно направено, то поражда чувството на горчива завист, която се превръща в озлобление, в омраза и кара въпросния гражданин да се опита да плюе върху тази творба. Не е много трудно във всяко произведение да откриете антипартийни загатвания, да посочите скрита умисъл, да дешифрирате антипартийни символи, да изтълкувате вражески алегории. Бил съм свидетел много пъти на дейци на културния фронт, които са се втурвали да обясняват на стъписани партийни работници или отговорни лица в разни институти колко ужасна, вражеска дейност се развива на една или друга сцена, чрез една или друга книга. Знам сцени, при които тези труженици на бездарието са пускали цялото си възможно красноречие, за да убедят отговорни фактори, че нещо трябва да се спре, нещо трябва да се предприеме, че така не могло. И като се прибави към картината изключително ниският естетически критерий на много отговорни лица, непознаването на изкуството и общата културна неграмотност, се вижда, че е лесно да им се пробута бълхата за слон и да се унищожат сериозни произведения. Много пъти съм си мислил колко много би спечелила българската култура, ако никой не се бъркаше в нея и ако всичките тия ангели пазители и хранители просто се занимаваха с нещо друго. Друг прийом, много пъти използуван, за да се накара партийно-държавният апарат да задействува срещу дадена творба, е твърде некрасивото подмятане, че авторът или режисьорът, или актьорите са си позволили да правят намеци по адрес на известни личности. Много леко се спечелва гневът на една властна личност, когато му се пошушне: „Вас ви имитират.“

Истинското творчество изисква свобода. То самоволно, без да пита някого, прекрачва известни приети или наложени граници. Онова, което великият съюз на бездарниците се опитва да направи, е да го върне обратно, да го затвори в същите граници, в които те се намират, като по този начин му отнемат свободата. Или, с други думи, насилствено да се изравнят конете с магаретата. В пространство от три метра конят и магарето бягат с почти една и съща скорост. Но при свободен простор работата е малко по-друга.

Не мога да не стигна до извода, че макар и извършени с официална благословия, много от забраните у нас по същество са частна инициатива на хора, които не могат да понесат други да правят нещо по-добре от тях. Във всяко общество съществуват подобни завистливци, но в свободния свят на тях рядко им обръщат внимание, докато у нас мнозина от тях притежават властта да действуват, или поне да им се чуе гласът. В много случаи тъкмо те представляват самия механизъм, чрез който партията ръководи изкуствата.

Трябва да кажа, че споделям напълно разбирането, че у нас би било далече по-добре за всеки творец, ако съществуваше официална цензура. Един истински обществен институт, чиято работа да се основава на известни на всички принципи и чиито представители да имат своите човешки лица. Тогава на мнозина би олекнало, защото би се знаело какво е разрешено да се прави и какво не е. Нещо повече — би се знаело кой отговаря за дадено решение. Човек би могъл да влезе в разговор и да изложи своите мотиви на другаря цензор или пък би могло да се стигне до някакъв компромис. При сегашното положение на нещата, колкото и да се опитвате, не можете да намерите човека, който отговаря. Много пъти дори генералният директор на съответното ведомство вдига рамена и казва: „Съгласен съм с тебе, прав си, но не зависи от мен.“ Той не казва от кого зависи и ако речете да търсите, става една чисто кафкианска история. Това пък от своя страна дава възможност на истинските подстрекатели да се прикрият и да не носят никаква отговорност за стореното. От трета страна, истинският творец е такова дълбоко чувствително същество, че не произвежда работите си на конвейер. Той вероятно влага себе си в само няколко неща. И когато те бъдат отхвърлени или погребани, това е решителен удар за него. Нека не припомням тъжните истории на някои наши поети и кинорежисьори, и театрални режисьори. В същото време бездарникът работи стахановски. Той произвежда ли, произвежда, защото приятелите му от издателства и ръководства печатат ли, печатат. И така стигаме до приказката за сивия поток и за тия, които се давят в него.

Мисля, че всяко общество на тази планета, което уважава себе си, печели извънредно много, когато неговите представители създават талантливи произведения на изкуството, и обратното — губи непоправимо, когато в угода на бездарни амбиции изтръгва цветята от нивата си, за да предостави повече пространство на бурените.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница кадър от филма „Понеделник сутрин“, реж. Ирина Акташева и Христо Писков, 1966 г.

 


[1] Авторът има предвид филма на Бинка Желязкова „Привързаният балон“, забранен почти веднага след премиерата му през декември 1967 г. Б. ред.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияКултура и качество на живот
Следваща статияБогословие на светлината