Начало Идеи Гледна точка Завещанието на Градинаря
Гледна точка

Завещанието на Градинаря

5938

В късния следобед поемам нагоре по „Свети Наум“ към някогашния Курубаглар, както навремето са наричали „Лозенец“. На самия ъгъл на хотел „Хемус“ някакъв музикант е разтегнал акордеона си, за да припечели някой лев. Небето е лазурно, леко подухва и всичко сякаш предразполага към песен. Пускам монета в чинийката му, докато звуците около мен се леят на произвол; той благодари, аз му кимам с глава, поемайки по стръмната улица с надеждата да имам късмет. Музикантът е „раздавач на бъдеще“, докато търсачът на истории е „раздавач на минало“. А в момента съм поел по стъпките на една заличена съдба.  

Бях сред занемялата публика на премиерата на документалния филм „Отскубнати до корен“ (автори Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов, VIP Media, 2023) в кино „Одеон“. При положение че съм общо-взето наясно със съдбата на проф. Димитър Атанасов и на неговото семейство. Познавах дъщеря му Елена, която се спомина през 2017 г., дори казвам няколко думи за нея във филма. Ала след разтърсващия ефект от киноразказа на „Отскубнати до корен“ – с всички семейни свидетелства и донесенията на ДС – реших, че трябва да извървя отново пътя на тази съдба. Тъй като политиката на тоталитарната държава непрестанно ни изправя пред финалните въпроси, които поставя и трагедията: Кой е виновен? И за какво?

От докладите на ДС непрекъснато изникваше един и същи адрес – улица „Йоан Екзарх“ 49. Възприех го като покана за връщане на „мястото на събитията“. Така паметта „адресира“ онова, което историята утаява.

Докато внимавах да не пропусна отбивката по „Св. Теодосий Търновски“, си припомних как навлязох в тази „софийска история“. В края на 1999 г. някой ми спомена за интересна изложба на „Шипка“ 6. Авторката, българо-холандка, бе изрисувала себе си в центъра на една композиция в стил Енсор, а на едно табло бе залепила не само факсимилета от студентските си книжки, но и справка от МВР, че произхожда от семейството на „бивши хора“, изселено между 1948 до 1954 г. Така се запознах с Елена Атанасова, която с гордост ми съобщи, че е дъщеря на проф. Димитър Атанасов, бащата на българската фитопатология. Разменихме контакти и пет години по-късно тя ме покани на премиерата на книгата си „Когато вече не мълчим“. Годините не бяха я променили, бе все така решителна и всеотдайна в „битката за паметта“. Прочетох книгата и бях разтърсен. Направих опит един-два пъти да се свържа с нея по телефона, но без успех. И ето че сега, след като гледах „Отскубнати до корен“, всичко това оживя в съзнанието ми. Една история, налагаща разрив в наложеното мълчание.

Вече съм на улица „Йоан Екзарх“. От донесенията за проф. Атанасов (оперативна разработка „Градинаря“) става ясен адресът му, но никъде във филма не видях снимки на неговия дом. Вдигам телефона и звъня на Антоанета Бачурова, но тя не вдига. След номер 20 улицата неусетно се стеснява и преминава в нещо като алея, над която, на хълма, е израснал двайсетинаетажен социалистически мастодонт. Решавам, че „соцепохата“ е възтържествувала. Почти съм склонен да преустановя търсенето си, когато забелязвам няколко стъпала. И след кратко изкатерване, леко запъхтян, се озовавам сред Славейковите дъбове в Лозенец – приказно и обвито в зеленина място, над което тегнеха алчни апетити, но за щастие вековните дървета имат своята непоклатима защита. Тук Пенчо Славейков пише знаменития си „Псалом на поета“, посветен на спътницата му Мара Белчева:

Там на високий хълм, където с теб, с другари
обичах да седя в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там де мълчанието пей дивната си песен.

Което означава, че всъщност съм на прав път. Спомням си как Елена Атанасова с вълнение разказваше за родния си дом и детската стая на втория етаж, за чудно красивите цветя и гледката към един Пенчов дъб. Но кой от всичките?

Първоначално залагам на този до каменната плоча за градината на „Славейкови“, но той граничи с улица „Презвитер Козма“. Сетне виждам друго исполинско дърво с паметна табелка, но то пък отвежда към улица „Света Гора“. Едва накрая забелязвам трети столетен дъб, чиито клони като разперени пръсти сочат в определена посока. Отправям се натам и скоро виждам по надписа на един блок, че тук улица „Йоан Екзарх“ продължава. Сега съм на номер 45, тъй че до заветния номер 49 би трябвало да е съвсем близко. Но протяжните пететажни кооперации не оставят никакви шансове за „оцеляла палет“. Изведнъж периферно със зрението си мярвам черна мраморна плоча: „На това място между 1927 и 1979 г. е бил домът на световноизвестния учен фитопатолог проф. Димитър Атанасов“. Лаконичен надпис, който ни казва тъй малко за драмата на тази човешка съдба.

В началото на ХХ в. един млад агроном, родом от Грамада, Видинско, дръзва да поеме по пътя на голямата световна наука. Отначало Димитър Атанасов следва агрономство в Лайпциг, сетне получава стипендия за Уисконсинския университет. Защитава там докторат и е първият български агроном, получил образование в Съединените щати. Неговият учител проф. Луис Ралф Джонс му предрича голямо бъдеще, настоява българинът да стане негов асистент. За да получи щатна преподавателска работа обаче, е било необходимо американско гражданство.

По онова време Холандия има проблеми с тежки вируси по картофите и лалетата и младият български фитопатолог ненадейно получава покана за работа и място в лабораторията във Вагенинген. Там среща младата ботаничка Сиберта Хрунефелд, между тях пламва любов. По Нова година сключват брак в общината. Сиберта също е даровит учен, рожба на стар нидерландски род с родословно дърво от 1545 г.  След година се ражда първородната им дъщеря Емма, а д-р Атанасов е в колебания къде да се установи. Има напълно обзаведен дом в Медисън, който го чака, но нещо го тегли да остане в Европа, по-близо до България.

Тогава пристига цяла българска научна делегация, която го моли да се върне в родината, където се създава Агрономически факултет. А времето е размирно, в България се води гражданска война. Скоро почвоведът проф. Странски му праща писмо, в което споделя в какво крайно угнетение са посрещнали този Великден: Атентатът в „Св. Неделя“ е върхът на комунистическото безумие и заслепление. Всеки от нас чувстваше и сега чувства като че ли е изгубил нещо голямо и скъпо след тези събития. Никой не е допускал, че ще се стигне толкова далеч в човеконенавистничеството… Съветва го да изчака със завръщането – все пак има жена чужденка и дете.

Семейство Атанасови обаче решават да се установят в България, където биха били най-полезни. Пристигат в София с бебе на ръце. А страната е в огромна политическа и стопанска криза. Едвам намират къде да се настанят. Временно са наематели на етаж в къщата на проф. Цонев на днешната улица „Елин Пелин“. От запазени писма става ясно колко патриотизмът е бил  „материално неподплатен“. Заплатата на Димитър Атанасов е 5000 лв., от които той плаща 3000 лв. наем. Решава да изтегли заем и да построи свой дом в най-високата част на Лозенец. Оттам ще му е близо до работата, а семейството му ще живее сред зеленина и чист въздух.

Оказва се, че няма пари и за строежа на Агрономическия факултет. Отпуснатите 44 млн. лв. не са достатъчни, а през 1925 г. в бюджета не са заделени средства. Тогава проф. Атанасов запретва ръкави и започва кореспонденция с фондацията „Рокфелер“. За 5–6 месеца намира финансиране и осигурява 16 млн. златни лв. за строежа на сградата, емблематична и до днес с красивите си червени тухлички. Проектът е прецизен, обмислен от край до край: 400 000 лв. за оранжерия, 500 000 лв. за лаборатории, 1 млн. лева за научни издания, 2 млн. лв. за специализации в чужбина. Закупени са първите микроскопи „Цайс“, които се използват и в наши дни. През 1928–1929 г. сградата на днешния Биологически факултет е открита.

Истинско чудо проф. Атанасов сътворява и в Горни Лозенец. Около дома му има зелени простори – чак до вековните Славейкови дъбове. Той лично засажда редки цветя и дървета. Огромна плачеща върба скрива беседката в двора. Над балкона е надвиснала огромна асма, край оградата има жасминови храсти.

Оглеждам внимателно тази част на улица „Йоан Екзарх“. Само високите дървета в детската площадка подсказват нещо за духа на стария „Лозенец“. А по спомените на семейство Атанасови този свръхпрестижен квартал някога е бил истински рай. По Гергьовден край Славейковите дъбове са се установявали каракачани със стадата си. Зимно време децата се спускали от високото със саморъчно направени шейни надолу по бул. „Св. Наум“, тогава е имало толкова малко коли.

През 1934 г. проф. Атанасов разширява стопанството си – купува земя за опитно поле в с. Мрамор, днес част от район „Връбница“. Сдобива се с голям поземлен участък и изгражда две къщички. Една за живеене, другата за кабинет, където прибира огромната си научна библиотека. Мечтата му е да въведе в България лалето. Насажда 16 декара със своя селекция от бели, червени и черни лалета, които предоставя безплатно за разсад на столичните паркове. И още 16 декара с плодни дървета и редки сортове растения.

Не го отминава и „горчивата чаша“ на властта. За една година (1935–1936) се съгласява да стане министър на земеделието в правителството на Георги Кьосеиванов. През тази една година прокарва първия „Закон за защита на природата“, обнародван в Държавен вестник, брой 59, 16 март 1936 г. По силата на този закон Витоша за първи път се обявява за „национален парк“. Забранява се сечта в планината, паленето на огън, безконтролното бране на цветя и билки. Приема се и закон, контролиращ употребата на химически средства в земеделието.

Ала научната дейност за него е по-важна от всичко и той подава оставка като министър. В този период проф. Атанасов прави нещо, което би трябвало да увековечи паметта за него – създава прочутия самоковски „компир“. При едно летуване из Рила вижда колко беден е този край и как изцяло е лишен от поминък. Издейства от холандското правителство един камион картофи „Бинте“, прави по-студеноустойчиви разсади и ги раздава в село Мала църква. Отначало хората гледат недоверчиво на начинанието. Но вкусът на картофите и търсенето на големия софийски пазар бързо променят нагласите. Така самоковският край намира препитанието си.

След 9 септември 1944 г. проф. Атанасов се чувства напълно спокоен и няма никакво намерение да напуска България. Той е „американофил“, има приятели сред некомунистическите дейци в ОФ, близък е с регента проф. Венелин Ганев. Чужди дипломати дискретно го съветват да замине за „известно време“ с жена си и децата на Запад. Той отказва.

На 9 февруари 1945 г. е уволнен от работа „в интерес на службата“. Скоро всичко в академичните среди се променя. В ботаниката и генетиката се насаждат псевдотеориите на Лисенко, Лепешинска и Мичурин. Настъпва ерата на „марксистко-ленинската наука“. Приканват проф. Атанасов да се „разоръжи класово“ и да се „покае“. Обвиняват го в „менделсизъм-морганизъм“ и че е враг на съветската наука. Инкриминират научните му публикации, забраняват на студентите да ги ползват.

Скоро в същия този дом той получава известие:

Съобщава ви се, г-н професоре, че по решение на Академичния съвет от 2 февруари т.г. ви се отнема кабинета при факултета завинаги!

София, 1945 г., декан Н. Недялков

Можем да си представим стъписването на един световен учен в разцвета на силите си, който на 50 години се оказва „заличен“. Изтръгнат от корен. Дъщеря му Елена разказва колко объркан е бил той, недоумява как така е обявен за „фашис“ (както е записано в досието му). Продължава да се надява, че „недоразумението“ ще се разсее, че ще го върнат на работа.

Рапорт от о.р. Димитър Иванов Тодоров

Лицето Димитър Атанасов Стригачев, бивш професор, се е проявил като проводник на фашистката идеология. Известен масон и националист. Брат му е съден задочно от Народния съд.

На 16 август 1948 г. семейство Атанасови са изселени. По член 6, буква 4б, със заповед на министъра на вътрешните работи им е отнето софийското жителство. Елена Атанасова през сълзи разказва в спомените си как преди да напуснат дома си баща ѝ старателно премита стълбите и двора. Когато смаяни го питат защо прави това, той им казва: „Искам тези, които дойдат да живеят тук след нас, да знаят, че това е бил домът на проф. Атанасов“. Когато след десетилетия за кратко се връщат у дома, е трябвало да чегъртат нечистотии… Всички дървета и храсти в градината са изсечени. В двора служител на МВР е гледал кокошки и прасета…   

Изселени са в Плевен, където не познават никого. С мъка намират подслон. Никой не иска „такива хора“. След множество застъпничества от колеги на баща им, им разрешават да се върнат в с. Мрамор.

За Великден 1951 г. арестуват проф. Атанасов. Семейството му дълго не знае къде е той. Търсят го из различни участъци в „Дома на слепите“. Без резултат.

Едва днес, когато досиетата са отворени, става ясна причината:

Видно от самопризнанията на Д. А. е, че той има доста връзки с американци и англичани и че е бил член на Ротари клуб до разтурянето му и негов председател, и, че съществува голяма вероятност да е бил вербуван от американо-английските шпиони, затова

Предлагам:

Д. А. да бъде поставен при Активен Разпит – непрекъснат и се окаже помощ, за да можем да разкрием действителността за неговата вражеска дейност.

Следствието продължава за изясняване на всичките му функции като бивш фашис и понастоящем такъв.

Дал справката:
Следовател Н. Желявски
София, 15. VI. 1951 г.

Става дума за продължителни изтезания с оглед и на т.нар. „холандски шпионски процес“, за който ще стане дума след малко.

А след няколко месеца в делото на проф. Атанасов се появява следното „донесение-заключение“:

Предлагам:

Проф. Д. А. да бъде освободен, като с това му се даде възможност да продължи работата си за процъфтяването на нашето селско стопанство, а също така за взимането му на активна разработка за установяване конкретно каква вражеска дейност развива, за което се предполага, че е в услуга на чуждото разузнаване, предвид връзките му с чужденци.

Мл. разузнавач Ст. Колев
Одобрявам: полковник В. Друмков
Съгласен кап. Чамполов
Началник отдел „Фашистки организации“, „Бивши хора“

Работата е там, че през лятото на 1951 г. в България пристига сестрата на Сиберта Хрунефелд. Визата ѝ е уредена от тогавашния холандски консул Андре Бринк. Срещата на двете сестри е полунелегална – на пейките в Борисовата градина. Холандската сестра едва разпознава българските си роднини. Не може да повярва на очите си. Двете сестри плачат дълго, след десетилетна раздяла. Обстоятелствата по „срещата“ са щателно зафиксирани от ДС.

Така се подготвя „холандският шпионски процес“. Консулът Андре Бринк е израснал в България, свободно говори български. Обвиняват го, че набира поверителна информация чрез срещите си с много хора. А истината е, че в онези гладни години той доставя храна на познати семейства. Експулсират го от страната, а Холандия до 1969 г. не поддържа дипломатически връзки с НРБ.

От филма „Изтръгнати до корен“ научих, че проф. Атанасов е бил жестоко инквизиран в Държавна сигурност. И докато се връщах към Славейковите дъбове, пред очите ми бяха кадрите от филма с разказите на неговата племенница – как са му забивали клечки под ноктите, а ходилата му били горени…

Дъщеря му Елена Атанасова описва неговото „освобождаване“ така:

Дойде един файтон, в който седеше баща ми. Отслабнал 40 кг, пребит. С файтонджията и майка ми успяхме да го свалим като чувал от файтона и да го сложим на един стол в градината. Толкова беше отслабнал, че приличаше на дете, сложило очилата и дрехите на баща си. Беше пълен с бълхи и въшки. Майка ми му свали и изгори дрехите навън, изкъпа го с много кофи вода и сапун. Преоблече го в чисти дрехи.

Никой от нас не говореше. Баща ми мълчеше, а ние не искахме да задаваме въпроси. Безкрайно болезнено беше да гледаш какво бяха направили от този високоуважаван горд човек.(„Когато вече не мълчим“, 2005)

С което перипетиите на семейство Атанасови не свършват.

През 1964 г. опитното поле („имение“ в очите на властимащите) в село Мрамор е „национализирано“ и минава към тамошното ТКЗС. Проф. Атанасов е отдавна „безработен“, пенсиониран е със седемдесет лева пенсия. Той посреща вестта стоически, но е ужасен от последвалата кореспонденция, от която става ясно, че делото на живота му ще бъде заличено.

Директорът на ТКЗС „Мрамор“ уведомява семейство Атанасови с нарочно писмо да си приберат засадените дървета, защото не били „нужни“. Инак щели да ги изтръгнат от корен и използват за огрев. Същото, с писмо от счетоводителя в ТКЗС-то, се отнася и до „научната библиотека“ във втората къщичка, която щяла да отиде за вторични суровини.

Жестока метафора на българската участ: всичко да започва все отново след поредното безумно унищожение. И докато се спусках от Славейковите дъбове към „Свети Наум“ си спомних, че Елена Атанасова бе споменала за „духовното завещание“, което нейният баща написал на гърба на някакъв стар жълт плик в заника на дните си, вероятно през 1978 г. Открих го като приложение във второто издание на „Когато вече не мълчим“:

Върви спокойно след шума и забързаността и си спомни какво успокоение може да има в тишината. Доколкото е възможно, без да се предаваш, бъди в добри отношения с всички. Изговаряй своята истина тихо и ясно; изслушвай другите, дори когато са скучни и невежи. Те също имат своя разказ… Ти си дете на вселената, също както дърветата и звездите. Ти имаш правото да си тук. Затова бъди в мир с Бога, каквото и да смяташ, че Той представлява. Каквито и да са твоите дела и стремежи в шумната бъркотия на живота, бъди в мир с душата си. С всички лъжи, предателства и разбити мечти, светът все пак е прекрасен.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора