Зимата започна със силни ветрове. Едни се спуснаха от Стара планина, други излязоха с бесен бяг от горите на Странджа, срещнаха се върху зеления гръб на Черно море, забориха се с него, докато една нощ го оковаха в лед.
Бургаското пристанище се затвори, пристанищните работници изпълниха опушените кафенета и кръчми, зачакаха с навъсени лица Коледата.
Работникът Киро седеше до загасналата печка и гледаше нечистия под на кръчмата. За трети път кръчмарят го подкани:
– Киро, да ти донеса ли чаша вино?
Той дигна глава, разтърси снага от студ и продума с хремав глас:
– Не ми се пие днес.
– Винцето ми е отлично. Една чашка на този студ няма да бъде зле – ще те затопли вътрешно.
– Не искам, нямам пари.
– В кръчма без пари не се влиза. Ами как ще посрещнеш Коледата, като нямаш пари?
– Кога е Коледа?
– Утре. Довечера е Бъдни вечер.
Киро се изправи, без да беше пил, залюля се и за да не падне, залови се за тръбите на печката. Ръката му се затопли и той не я махна от тръбата, загледа се през прозореца навън. Минувачи бързаха из улиците, прибираха се по домовете си с малки и големи вързопи в ръце. От срещната кръчма излязоха няколко души пияни работници, минаха на другия плочник и забелязаха Киро. Нахълтаха в кръчмата и го заобиколиха, като оставиха вратата незатворена.
– Киро, тебе търсим. Добре че те намерихме!
– Киро, утре е Коледа. Тази вечер ще се напием.
Киро се отдели от тях, затвори вратата, след това отиде и седна в едни ъгъл. Другарите му дойдоха при него, поръчаха вино и се запиха.
– Киро, ти защо не пиеш. ти поне си млад, пий! Изпий си чашата, докато не съм я разлял в шията ти!
Киро взе чашата, долепи я до устните си и бавно я изпи. Заспала, студена тръпка се събуди и погали снагата му. Очите му се раздвижиха, запалиха сини пламъчета и той се усмихна на другарите си. Един от работниците сложи ръка на рамото му:
– Ха тъй, развесели се и ти! А че морето било замръзнало, това не е болка за умиране. Ти гледай, че дойде Коледа. За мене Коледата е голям празник. Ей, родил съм се на връх Коледа, заедно с Исус Христос. Ние двамата с Него в една нощ сме се родили!…
Работниците наново дигнаха чаши. Киро изпи втората си чаша с жажда. Усмивката му стана по-широка. Загледа се в прозорчето и трепна, като видя, че прелитат снежинки на улицата. Снежинките събудиха далечен спомен и той тръгна след него. Върна се в село, мина пред бащиния си двор, влезе в къщата, подири майка си и не я намери. Излезе на двора, бели звездички полепнаха по клепачите му и той през тънка мрежа видя старата си майка да стои до плета и да разговаря с Ангелина…
– Дай едно кило вино и от мене! – поръча неочаквано за всички Киро.
– Имаш ли пари да го платиш? – попита кръчмарят.
– Нямам, но имам златен пръстен на ръката си! – и Киро протегна дясната си ръка, показа пръстена.
Изпи още няколко чаши вино и пак се замисли. Загони спомените си, като врабчета из снега. Миналото му се търкулна из полето, превърна се на снежна лавина и се разби в гърдите му. Той едва пое дъх и с мъка си представи последната среща с Ангелина… На Бъдни вечер той води коледарска чета из селото. Коледарите отиват у Ангелинини. Той сяда срещу бъдника и запява. Ангелина донася пита Боговица, но него не поглежда, все на Стоян се усмихва. Ядосва се, прекъсва песента и напуща четата. Връща се вкъщи, претърсва старата ракла, намира няколко жълтици, взема ги и без да се обади на майка си, дохожда в града, изпива парите и от срам не се връща на село, пропада…
Киро изпъшка като подлегнат от желязна греда и поръча още вино. По едно време пред очите му заиграха бели, широки кръгове и той с жадност поиска да ги настигне и да изчезне в тях. През такъв един кръг се показа загриженото лице на майка му. Стори му се, че тя е с угаснали очи. Помисли си, че може да е умряла, изтръпна и удари глава в стената. Лека болка го зашемети, събори го върху масата. Раменете му се затресоха от мъка.
– Киро, утре е Коледа, не плачи! – изфефелка един пиян работник.
– Киро, не ти прилича да плачеш! С плач Коледа се не среща! – обади се друг работник и затананика коледна песен:
„Изтекла ми ясна зора
низ под рида в нова града.
Не ми била ясна зора
но ми била малка мома…“
Тази песен падна върху Кира като черен облак. Той се дигна от масата, извади златния пръстен от ръката си, хвърли го на кръчмаря и се заклати към вратата. Излезе на улицата и тръгна по плочника, като залиташе. Мина през сред града и излезе на края. Черният път беше побелял и виеше през лозята, губеше се в леката мрежа на снежинките. На Киро му се искаше да се заплете в тази мрежа и да изчезне в равнината. Студът избистри мислите му и той почувства, че градът му е чужд. Обърна се, изгледа дрипавите къщурки на бедните и сякаш се уплаши, тъй забърза из пътя.
Навлезе в лозята и вместо да обикаля, отби се от пътя и се насочи към далечната снежна мъгла. Искаше му се с един скок да се намери на край село… Ще спре до плетищата и ще погледне покривите, градините. А ако завари жива майка си, ще скрие лице в престилката й и докато не се изплаче, няма да дигне глава от скута й… Задвижи се още по-бърже. Струваше му се, че селото е много близо, в полите на снега. След като вървя повече от час, Киро спря до едно дърво и огледа равнината. сега забеляза, че полето бе се стеснило и изглеждаше на малък, заснежен двор. Небето бе съвсем посивяло, а снегът валеше на едри парцали. Очите му повече не можеха да гледат селските баири и той тръгна напосоки. Минаваше от едно лозе в друго, движеше се по изкопите, затъваше в снега и се губеше из снежната мъгла. Краката му се умориха и той почувства нужда да си почине. Избра място до дънера на стара череша и седна. Приятна леност се разля по снагата му и той опря гръб на черешата, замисли се.
Погледът му се избистри, загони снежни видения. Той видя като на длан лошия си живот в града и поиска да го скрие като дрипа под пресния сняг. Простря ръка, за да разрови снега, но тя толкова бе омаляла, че едва се помръдна. Пристигна ветровита вълна и се блъсна в лицето му. Помисли си, че майка му го удари с шепа лед и той се просълзи. – Тя има право да го бие. Той огорчи старините й, погуби младостта си. Веднъж да стигне в село, ще хвърли в огнището товар дърва, ще се облече в селските си дрехи и ще отиде при коледарите… Поиска да застане начело на четата, но лека, студена умора падна върху очите му и ги затвори. Не му се искаше да стане и да тръгне на път… В далечината той вижда кола, тя минава през лозята и се насочва към него. В колата седи стара жена, на полата си държи мъжко детенце. Тази стара жена не е ли майка му? Иска да я види, но снежна виелица замрежва лицето й. Опитва се да й извика, но гласът му отслабва, губи се. След малко колата излиза от виелицата и минава край него. Подир колата върви боса Ангелина и простира ръце, моли се на майка му да й даде тя да носи детето. На кого е това дете? Колата спира, майка му слиза и понася детето из снежната равнина. Ангелина затъва до кръста в снега и не може да върви. Той ясно чува как тя плаче за детето. Дига се като леко облаче, настига майка си и посяга да вземе детето. Ръцете му увисват, нямат сили да се докоснат до детето. Нататък накъдето гледа детето всичко е ясно и чисто. Светла звезда разгонва виелицата и дава път на равнината. Майка му се обръща към него и му казва: „Синко, поноси и ти малко детето!“. Той изненадано я пита: „Мамо, над това дете грее звезда“. Тя му отговаря с глас, преситен от мъка: „Над всяко дете грее звездата на Исуса Христа. Твоята угасна, когато ме ограби и напусна…“
Киро се изплаши от тия думи, поиска да отвори очи и да се събуди, но някой сложи лед на челото му и той едва има сили да измънка.
– Мммаммо!…
Сърдита виелица се промъкна през лозята, развилня се наоколо и го затрупа. Киро не можа да поноси детето със звездата, угасна под снега.
Сп. „Християнка“, книжка 1, 1935 г.
