1
1471

Завръща ли се Стамболийски?

tnikolov

За да успокоя читателите, още в самото начало държа да подчертая следното: не вярвам в политическия вампиризъм. Така че, моля ви, не си представяйте завръщането, за което става дума в заглавието, като някакъв хорър в холивудски стил, в който „трибунът от Славовица” (Александър Стамболийски) изниква ненадейно пред очите ни с отрязаната си глава в ръце (по подобие на „Завръщането на върколаците” или „Мумията се завръща”). Уверявам ви, че не това имам предвид – с риск да изгубя по-младата публика. Първо, намирам подобна идея за проява на много лош вкус. А и самото убийство на земеделския вожд  (20-ти по ред премиер на България) е сред най-позорните епизоди в новата ни история.

Тогава за какво завръщане на Стамболийски иде реч? Става дума не за връщане на/към личността на покойния основател на БЗНС (мир на праха му!), а за матрицата Стамболийскимоделът на една определена политика, която с всеки изминал ден все по-ясно налага своя отпечатък върху българския обществен живот.  Как и защо, ще се опитам да покажа в следващите редове. Историческите препратки  могат да изглеждат малко пресилени, дори тенденциозни. Аз обаче заставам зад фактите. С убеждението, че историята не трябва да се възприема като попътен вятър, длъжен да издува платната на инак попарени национални въжделения или комплекси (за което вече писах по повод на Балканската война). А че тя е този сноп светлина, с чиято помощ  про-зираме в хаоса от днешни събития; само тогава историята бива о-смислена и престава да бъде канава от небивалици.

С други думи твърдя, че най-новата българска политика може да се разглежда като набор от няколко исторически матрици: за очаквания цар след продължителна празнота и пагубна намеса отвън (Фердинанд /Симеон Сакскобургготски ); за силния държавник, възправил се срещу „освободителката от Изток” и обърнал поглед към Запада (Стефан Стамболов/Иван Костов); за „радетелите на вечно братство с матушка Рус” (Драган Цанков и д-р Стоян Данев, Георги Димитров и Андрей Луканов). И най-накрая, ала съвсем не на последно място, за управниците от недрата на България, за истинските хора от народа, плът и кръв от народната свяст. Кои са те ли? Оставям на читателя правото сам да попълни имената им.

За да изчистя матрицата, веднага бързам да поясня, че тяхната поява се предшества от сериозна криза, която по дефиниция помита политическото статукво (като катастрофата след Първата световна война или световната финансова криза).

На този фон непреодолими дотогава различия бързо се снемат и заличават (между народняци и либерали; между русофоби и русофили; между бивши комунисти и антикомунисти). Откроява се идеята за силната фигура и изведнъж в рамката на българската политика застава родният битов държавник, такъв, какъвто е – от плът и кръв, с всичките му почесвания (както Достоевски определя един от своите герои).

Човек видим, осезаем, лесно разпознаваем от масите. Любим на народа. Най-вече поради факта, че е родом извън/около София (този Содом и Гомор, както я клейми Стамболийски).

Една такава фигура започва да концентрира в себе си огромни магически очаквания. Каквито в далечното Средновековие възлагат на свинепаса Ивайло, наричан още Бърдоква и станал даже български цар. И каквито, вече в по-новата ни история, витаят около фигурата на Александър Стамболийски, подменил крехката ни демокрация с термина народовластие.

Ето защо, без да затъвам в детайли, ще си позволя да очертая основните параметри на матрицата Стамболийски. А вече читателя, по свое усмотрение, е в правото си да провиди всякакви аналогии.

Режимът на Стамболийски става възможен не само заради предшестващата катастрофа. В основата на възцарилата се земеделска „дружбащина” лежи едно простичко откритие: че съсловието (определена група по интереси) може да подмени традиционните партии. Така Стамболийски бързо набира критично голяма маса от привърженици, съумявайки да обедини като противопоставя: селото на града, неуки на образовани, градски лумпени на оформили се елити. А формиралите се около него дружбаши гордо веят по улиците на градовете оранжеви знамена с оранжеви гербове и именуват себе си „оранжева гвардия”.

Необходимо е само едно – международно признание. И то не закъснява. След продължителната политическа изолация на България, в периода 1921-1922 г. Стамболийски предприема 100-дневната си обиколка из Европа. При неговото завръщане оранжевата гвардия, подредила се от двете страни на ул. „Мария Луиза”, го посреща с възгласите: „Новият Христос иде! Новият Христос иде!” . Страниците на в. „Земеделско знаме” изобилстват със следните възторзи:

Световната история не е отбелязвала по-поразителна действителност, по-силна предвидливост, по-възвишена доблест, по-безукоризнен и възвишен патриотизъм. Нека най-сетне и мрачната българска история блесне с величествената фигура на своя герой и гениален народен вожд.

А един още по-възторжен поклонник на вожда пише:

Велики апостоле, народни мъченико, велики са делата твои и народните погледи към тебе са обърнати. И още: Здравей втори след Христа спасителю, народни Александре. България, за която се жертвуваха Левски, Ботев, Караджата, е достойна днес за тебе.

Минали преувеличения, ще си кажете вие, отдавайки ги на реториката на епохата. Може и да сте прави. Ала как тогава да си обясним днешните порядки да се слагат настолни и стенни календари в офисите на държавната администрация с лика на лидер на политическа партия, бил той и настоящ министър-председател?  Или пък обяснението на столичния кмет г-жа Фандъкова, че не може да нареди тези календари да бъдат премахнати, защото това би означавало да свали иконите (!) от кабинета си, на които тя много държи?

Не ви ли се струва, че иконичността на една епоха неусетно се прелива в друга? А набитата, мускулеста фигура на вожда Стамболийски – такъв, какъвто е изваян пред Операта – все повече се запечатва в сърцата и умовете ни?

Ако искате, дори с ексцентризма в речта и поведението си. Как да не се върнем към някои особено сочни сравнения на Стамболийски. Например за това какво всъщност представляват съюзниците – само кръпка върху гащите на нашата политическа сила (реч в Царския манеж през 1920 г.). Или пък към прочутата теория на селския вожд защо светът в криза трябва да копира малка България. Защото след кървавия потоп на войната имало само два юрнека (сиреч модели): съветска Русия и земеделска България. И ако болшевишкият юрнек на управление щял да превземе всички индустриализирани държави, то нашият, роден юрнек, щял да се разпростре над цялото аграрно човечество.

Което му дава основание след Генуезката конференция да заяви пред българските вестници: От днес нататък в Европа ще се говори само за Стамболийски (Стампи – според световната преса), а не за разните там политици из Европа (колеги, демек!) – клемансончо и ленинчо

Само едно уточнение: независимо че според официалната биография на Стамболийски той е завършил агрономство в Хале, Германия, било е известно, че той не може да проведе сносен разговор на нито един европейски език (включително на руски). Един от първите му биографи разказва с умиление как веднъж в отсъствието на несменяемите си секретарки г-ца Лолова и г-ца Станчова, той е трябвало да разговаря с представител на една от Великите сили, който след като полага неимоверни усилия за комуникация, напуска провалилата се среща на четири очи с думите: „вероятно, имайки предвид телосложението на г-н министър-президента (и министър на външните работи!), щеше да е по-добре да му бях предложил да се поборим…”

Ала стига с критичните бележки, защото пак усещам как бдителни читатели по форумите ще се втурнат да ме упрекват в тенденциозност.

Истината е, че Стамболийски строи. И то не само обществени сгради и училища, ами пътища и проходи. Той строи за родината и дори въвежда трудовата повинност.

Тя влиза в сила на 14 юни 1920 г. след като по Ньойския договор българската армия е драстично ограничена, че и направо разоръжена. Реформата на Стамболийски предвижда определен брой дни безвъзмезден труд в полза на държавата. Така всъщност изниква добре познатият ни прототип на Строителни войски от времето на социализма.  През 1921 г. е  свикан първият трудов набор, състоящ се от 15 643 души. За около година трудоваците поправят 815 километра пътища, 34 километра железопътна мрежа, издигат десетки мостове, зидат т. нар. „трудовашки чешми”, засаждат стотици хиляди фиданки, изграждат четири разсадника и едно горско стопанство. С пари на фондацията „Рокфелер” (тогава още няма европейски проекти!) пресушават Бургаското блато, правят пристанището Василико.

Във вътрешно-политически план матрицата Стамболийски обаче е безкомпромисна. Назначенията в администрацията са изцяло „дружбашки”. А в отговор на всевъзможните парламентарни и извънпарламентарни питания, народният трибун винаги изтъква вината на буржоазните партии, съсипали и окрали България. И дори учредява Народен съд, с чиято помощ приютява част от опозицията в Шуменския затвор, след като преди това се е разправил с нея по време на т.нар. Търновски събор (септември 1922 г.), когато цвеклопроизводителите издевателстват и режат брадите на известни български политици.

Накратко, България е Стамболийски. И Стамболийски е България. Цялата негова неспирна мисъл, цялата му колосална физическа енергия, силите му, времето – всичко е посветено на нея. Лидерът не знае почивка. „Аз ще се налагам, но не с нечестни средства – казва той през 1919 на един земеделски конгрес. И пита: Какво не дадох аз на тоя народ. Аз зарязах и дом, и жена, и деца; аз съм му верен като еничарин; хапя, щом се опитат да го уязвят; аз живея без почивка. За мене няма сън и покой”.

Вождът успява, само защото е заобиколен от верни съратници, от най-обикновени хора, които привидно не разбират от нищо, но се справят с всичко.  Нещо като известният дядо Лако от Славовица, даван често за пример на неговите министри: „Гледайте го как разбира от медицина, защото някога е лекувал селяните в с. Славовица; как разбира от инженерство, защото сам си е строил къщата, как разбира от астрономия, защото познава съзвездието „Квачка”, „Вечерницата” и „Зорницата”, как разбира от политика и дипломация, защото…(реч през Конгреса на земеделците, 1922 г.)

С което, опирайки се на народния гений, Стамболийски очевидно е бил в състояние едновременно да проведе здравна, научна и всякакви други видове реформи. И да се отправи към апотеоза си. На 12 септември 1923 г. Стамболийски е щял да има имен ден – св. Александър – ден, който едновременно с това е трябвало да се отбележи с освещаването на катедралния храм „Св. Александър Невски”. Междувременно народният водач се е бил заел и да пише нова конституция на страната (не за да избегне някакви проблеми с Конституционния съд, а за да трансформира България от монархия в народовластна република, каквото и да е означава това). Очакваният са били героят на героите и светецът на светците да се превърне в истинският Христос на народа. Вместо това след 9 юни 1923 г. той се превръща в мъченик на мъчениците.

Историята, която никога не издува платната в единствено желаната посока,  неочаквано се обръща. И продължението е известно. То е кърваво и отвратително. Матрицата обаче остава. Матрицата Стамболийски си остава непокътната. Тя продължава да се възпроизвежда в народното съзнание с по-голям или по-малък успех и без кървавия финал. Въпросът е: докога?

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияКраят на бъдещето (I)
Следваща статияКакво значи „Църквата е
в епископа”

1 коментар