0
2653

Загадките на безумието

Родният град на Исмаил Кадаре Гирокастра, фотография wikipedia

Откъс от произведението, издадено от „Колибри“, в превод на Евгения Котова.

„Загадките на безумието“ (2004) разказва албанската действителност от началото на комунистическия режим през неразбиращия поглед на детето, каквото по същото време е самият автор. Това автоиронично произведение се явява пародия на предишните романи на Кадаре, сред които e и „Хроника от камък“, издаден през миналата година от „Колибри“.

Исмаил Кадаре

Исмаил Кадаре (р. 1936 г.) е завършил албанска литература в Университета в Тирана, автор на десетина стихосбирки и на близо петдесет произведения в проза. Бързо става популярен в родината си, където е удостоен с няколко награди. През 1982 г. обаче е обявен за враг от Съюза на албанските писатели. Обвинен е за прикрита критика на комунистическия режим, изпада в немилост и е принуден да публикува изключително в чужбина. През 1990 г. емигрира във Франция. Кадаре е носител на международната награда Чино дел Дука (1995), на първата международна награда Ман Букър (2005), на Наградата на принцесата на Астурия (2009) и на наградата „Ерусалим“ (2015). Многократно споменаван сред достойните за Нобелова награда за литература.

„Загадките на безумието“, Исмаил Кадаре, ИК „Колибри“, превод Евгения Котова, 2019 г.

Глава 5

ДОБАТИТЕ И КАДАРЕИТЕ. ЗАГАДКИТЕ НА БЕЗУМИЕТО

Тръгнах си от дядови угнетен. Баща ми, който рядко говореше с мен, един ден ми каза, че половината от Добатите са луди. Същото казваха и те за нас. Според тях дори не половината, а всички Кадареи били смахнати.

Когато влязох вкъщи, баба и леля Джемо, и двете дълги и прави като свещи, се разделяха, както обикновено, горе на стълбите. За леля Джемо се говореше, че е едно от доказателствата за лудостта в нашия род. Още от царско време беше набедена така заради твърдоглавието си. За разлика от много други неща, които изчезваха при новия режим, това нейно клеймо не изчезна. Тя може би беше единствената старица в Албания, която, заради твърдоглавието си беше обявена за назадничава, а на едно квартално събрание нарекли това непокорство даже и „белег на пренебрежение към колективността“. Друго свидетелство за лудостта беше братовчедът ни Ремзи Кадаре, който за една седмица проиграл на комар огромната си къща с двайсет и няколко стаи. Говореха, че е започнал от третия етаж, който загубил през нощта на понеделник срещу вторник. Втория етаж профукал в сряда. В четвъртък след полунощ пропилял първия етаж, но призори си го спечелил обратно, дори с половината от втория. Това, изглежда, му дало кураж, но в събота срещу неделя затънал съвсем. Видял сметката на първия етаж, след това поред на избите, хамбарите, щерната, двора и пристройката и се сетил да спре едва когато дошъл ред на голямата порта. Нея запазил и казал, че докато я има тази порта, Ремзи Кадаре ще се държи на крака. Поискал междувременно пистолета на братовчед си Черчиз Чочоли, да му го даде назаем, колкото да се самоубие, защото и сребърния си пистолет бил проиграл. Сега, останал гол като пушка и без жена, ходеше из града с дървени налъми и с едно италианско войнишко одеяло, с което се свираше нощем до портата си, та заради това го наричаха подигравателно „Високата порта“.

Горе на стълбите баба и леля Джемо все се канеха да се разделят и все не можеха. Сигурен бях, че някой ден ще им се завие свят и на двете и ще се изтърколят надолу по стъпалата.

Свих към моето царство – една отделна стаичка, полуодая, полусобичка между двата ката. Там заедно с Илир правехме каквото си искаме, без някой да ни пречи. Сега майсторехме дървения кон, онзи, дето беше изял главата на Троя. Навсякъде бяха разхвърляни дъски и гвоздеи, които бяхме намирали в мазето на къщата. Мислехме, че нашият кон, за разлика от онзи на гърците, изобщо нямаше да влезе в града, така че ние двамата с Илир трябваше да спасим Троя.

Чух външната порта да хлопва и се качих в голямата стая, където стоеше баба. До мангала бяха оставени филджаните за кафе и далекогледът, с който гледаха към планината и гробищата на Василикò.
– Бабо – попитах, – ние, Кадареите, луди ли сме?
Тя ме погледна с хубавите си светли очи и както винаги, така и сега не ми викна „Какви са тези приказки? Къде си ги чул тези глупости?“. Остана замислена, а след това продума тихо:
– Половината от Гирокастра казва така за другата половина. Но ти гледай да не мислиш за това.
Опитах се да не мисля, но не можах.
– А аз луд ли съм? – попитах след малко.
Тя се усмихна хладно и ме погали по главата.
– Ти си толкова луд, колкото трябва да е едно малко дете. Видя, че не съм доволен от отговора ѝ, и продължи да ме гали. – Този кон, дето го правиш, за да спасиш онази страна, забравих ѝ името, като го види онзи лакомник Муфит Торо, ще помисли, че е нещо глупаво. А на мен не ми изглежда така.
– А защо, бабо? Откъде знаеш?
– Знам – отвърна тя.
– Ти не знаеш какво е Троя. Как може да знаеш другите неща?
Тя се замисли за малко.
– Аз знам, че това, което ти правиш, е добро. Другите са си други.
Не исках да я занимавам повече, защото сигурно се беше изморила да говори дълго с леля Джемо, но въпреки това не се сдържах и я попитах откъде знае тя какво имам аз в главата си.

Хората обичат да казват „Знам какво мислиш“, но аз бях сигурен, че никой не може да знае какво има в главата на другия. Например веднъж по време на час, когато господин Йоргаки беше издул бузи, за да ни покаже какво е ураган, аз се правех, че слушам и че много ме интересува как ураганът в Уругвай вдига покриви на къщи, крави и кози и ги запраща над Дания например, а всъщност си мислех за други неща – за една пощенска марка от Швейцария, която Илир искаше да му дам, за един Съветски съюз или за черното петно под корема на Грациела Якоел, хубавата еврейка, което бях видял преди два дни през ключалката на женската тоалетна.

С тихия си особен глас, с който преди ме приспиваше, баба ми обясняваше сега, че знае какво имам в главата си, защото колкото повече наближавала смъртта ѝ, толкова по-ясно виждала нещата, които по-рано никак не различавала.

Попитах я дали в деня, когато ще трябва да умре, ще вижда всичко, и тя се усмихна тъжно. В мига, когато е сигурно, че вече всичко излиза от тъмнината, Господ заключва устата на човека, за да не може той да разкаже за това, което му се явява. И така хората си отиват от този свят един след друг и взимат със себе си големите тайни.

Вечерта, преди да заспя, си мислех за думите на баба и за хората, които си отиват, натоварени с тайни, за върволиците изгонени от Гърция чами, за малкия ми чичо, който искаше да се самоубива заради призрака на партията и заради един счупен зъб на Перо Лука.

Уморен от тези мисли, започнах да си представям онова, което най-много ми харесваше – как двамата с Илир влизаме в Троя, затворени в дървения кон, как излизаме през нощта, за да кажем на троянците, че там някъде наоколо са гърците, как търсим полицейското управление в град, в който никога преди това не сме били, където по улиците няма жив човек и сградите са съвсем тъмни, освен може би онази, в която спи хубавата Елена, черната четка на която сигурно е сто пъти по-голяма, отколкото на Грациела Якоел, щом за нея се е водила цялата тази страшновита война.

Не можех да заспя и си казах колко е добре, че за такива случаи имам Троя. Много пъти съм искал да знам как така умът се пълни с мисли, как се изпразва след това, за да има място за други мисли, и какви са празноглавите хора.

„Ех, на този свят всеки си е башка луд“, беше казала един ден леля Джемо. В някои нощи това ми се струваше страшно. Как е възможно да има толкова луди? Баща ми. Хитлер. Грациела. Циганите.

През нощта във всички тези умове влизаха безброй мисли и между тях сигурно се промъкваше предрешена и лудостта.

Хубаво е, че не съм луд, мислех си аз, докато заспивах. Трябва непременно да се пазя от това и да не стъпвам по „Сокака на обезумелите“. Там, вече бях сигурен в това, стоеше спотаено като змия опасното безумство.