0
5170

Загадките на Хераклея Синтика

Доц. д-р Вагалински при разкриването на едно от съоръженията на античния град, фотография archaeologia-bulgarica.com

За най-новите находки от античния град край Рупите, за иманярите, протестите, политиците и истанбулската „Св. София“. Разговор с археолога доц. д-р Людмил Вагалински (НАИМ-БАН). 

Ако допреди десетина години името Хераклея Синтика говореше малко, и то на най-посветените в археологията, то през последните лета това е обектът, който ражда едни от най-интересните новини. Античният град, разположен край петричкото село Рупите, е изкушение и за археолозите, и за местната общинска власт, и за любителите на древната история. Разкритата вече част е отворена за посетители, което не пречи на учените всяко лято да проучват нови терени от Хераклея Синтика, съществувал в продължение на цели 800 години (от IV в.пр.Хр. до IV в.сл.Хр.). На 27 юли завърши първият етап от тазгодишните разкопки – едва 19 работни дни, но увенчани с изключителни находки: красива статуя на жрица, част от малка скулптура, вероятно на богинята Артемида, мъжки торс, изобразявал бог Аполон или ефеб, коринтски капител с изящни релефи и отломки от мраморна колонада, декорирала преди векове градския площад. А за финал – надпис на латински, в който се споменава и името на града.

Когато археолозите започват работата си тук през 2007 г., пред тях са само хълмът Кожух и гола поляна. Те знаят от писмени извори, че тук е имало населено място, но нищо не им подсказва, че под земята се крият останките на голям и богат древен град. От професионализма на учените зависи да се ориентират и да започнат да копаят на точните места. Така постепенно разкриват част от крепостна стена и два жилищни квартала, а когато попадат на централния градски площад, се фокусират върху него. За новите находки разговаряме с ръководителя на екипа доц. д-р Людмил Вагалински от Националния археологически институт с музей (НАИМ) при БАН.

Доц. Вагалински, особено е това археологическо лято, най-малкото заради дългото чакане, наложено от COVID-19. Започнахте обаче ударно и ако съдим по новите находки от Хераклея Синтика, чакането не е било напразно…

Така е. Добре е да сме търпеливи, за да можем след това да си свършим работата. Работихме от 6 до 27 юли с финансиране, осигурено от Общинския съвет и от Димитър Бръчков, кмет на Петрич. И наистина имахме късмет да започнем ударно – от една страна, защото знаем какво търсим и къде трябва да работим, а от друга, защото шансът беше на наша страна. Но задачата ни това лято е не толкова да търсим артефакти (скулптури, накити, надписи и т.н.), а по-скоро да се опитаме да допълним плана на късноримския площад на Хераклея Синтика. Най-сетне имахме възможност да работим в западната половина на площада, след като парцелът беше купен от общината. Така след разкопките ще се премине към качествена социализация на обекта, за радост и на туристите, и на учените.

Все пак находките впечатляват най-много посетителите – какъв е коментарът ви за по-интересните от тях?

Доволен съм, че за 19-те работни дни успяхме в значителна степен да попълним западната част от плана на площада (форума) – ходови линии, помещения, включително двуетажни, портици, както и да изясним хронологията на събитията. Стана ясно, че след първото тежко земетресение тук в края на IV в.сл.Хр. оцелелите жителите на града не са били малко и са започнали да разграбват материал от стените на централния площад, за да поправят жилищата си. И са имали време да го направят, преди да дойде приливната вълна от река Струмешница, която покрива с жълта глина и пясък всички рушевини.

Колкото до находките, най-интересна е статуята. Намерихме я сред руините на площада, между две паднали колони, което вероятно я е спасило до наши дни. Разкрихме и мъжки мраморен торс, много добре изработен – дали е на бог Аполон, или на ефеб, тепърва трябва да уточним. Установихме, че и западният портик, също е имал колонада. Знаем го благодарение на красивия капител и частите от колони, които разкрихме на голяма дълбочина. Намерихме и бронзови монети, и скромни накити; попаднахме и на погребение от втората половина на V век, когато местните хора живеят пръснати на групи в рамките на разрушения град след двете земетресения в края на IV и във втората четвърт на V век. Тогава те са погребвали близките си директно на форума, без никакъв инвентар според раннохристиянския обред. След анализа на костите може би ще получим поредните доказателства за здравния статус на населението. Това, което знаем дотук за жителите на Хераклея Синтика през втората половина на V век, е, че са били недохранени и анемични, занимавали са се с тежък физически труд. Предполагам, че дори са продавали от дяланите камъни на съседни селища, защото раннохристиянската базилика от VI век в античния град Партикополис (под днешен Сандански) е била изградена с материали, взети именно от Хераклея Синтика.

В статия за сп. Archaeologia Bulgarica, на което сте основател и главен редактор, твърдите, че една от най-красивите находки от Хераклея Синтика – намерената през 2018 г. мраморна женска глава с оцветени коси, е на богиня. А сега по-скоро откривате белези на реална личност в новооткритата статуя – защо?

Статуята е сравнително ранна, от I-II в.сл.Хр., тепърва ще изясняваме точната ѝ датировка. Изпипана е детайлно, ще видим повече подробности след професионалното почистване от реставратор. Но това, което ми направи впечатление веднага, е нейното облекло. Тя носи три пласта дрехи – освен характерните за епохата хитон и химатион, има допълнителна дълга дреха без ръкав, която е или от кожа, или от груба вълнена материя. Това е знак за принадлежност към някакво култово общество. И понеже в региона по поречието на Средна Струма имаме и други подобни изображения на мъже и жени от същата епоха, подозирам, че става въпрос за жрица. Но ми трябва още малко време да се поровя в публикациите, да сравнявам… Иначе тази статуя е хубаво попълнение към богатата колекция на Историческия музей в Петрич – откакто проучваме обекта, ние оставяме там абсолютно всичко, намерено на Хераклея Синтика. В София, в лабораторията на НАИМ, само почистваме и реставрираме артефактите. Петричката община строи нова музейна сграда, в която ще видим подходящо представени всички тези богатства. Засега по-големите статуи са на самия обект, където има денонощна охрана, а посетителите могат да се убедят колко богат и красив е бил античният град.

Повече от 10 години проучвате този обект – защо е толкова важен той за българската наука?

Позволете ми първо да споделя добрата новина – тези дни излезе годишното класиране на Министерството на културата за финансиране на редовни разкопки и Хераклея Синтика е в първа група, където са най-важните обекти. Получаваме максималното възможно финансиране от 28 хил. лева, което приемам като оценка на работата ни от 2007 г. досега. С тези средства ще работим още три седмици през август.

А защо този обект е толкова важен за науката? Хераклея Синтика е единственият древен град във вътрешността на България, чийто живот през Античността (в случая ІV в. пр. Хр. – ІV в. сл. Хр.) се проследява ясно и без прекъсване. Останките от него са запазени много добре. Те носят богата историческа информация. Не са затиснати от съвременен жив град, което би ограничило тяхното разкриване и експониране. Като изключим гръцките колонии по черноморското ни крайбрежие, Хераклея дава отлична представа за античен град, свързан с класическата гръко-римска култура. Югозападният ъгъл на България (Петрич и Сандански) е колонизиран от древните македони още през IV в.пр.Хр. После попада рано в границите на Римската държава – още в средата на II в.пр.Хр., докато останалите земи от днешна България стават част от нея 200 години по-късно. И можем само да се радваме, че този красив кът на България пази следи от разнообразни етнокултури – на траки, македони, елини, римляни, келти и илири.

Градът е създаден от македоните – името предизвиква ли полюсни коментари тук и от другата страна на границата?

Да се противопоставя (а не сравнява) една култура на друга е първосигнално. Страната ни е разположена на географски кръстопът. Културното разнообразие е национално богатство, то е предимство, което трябва да използваме. Питат ме: „Къде са траките?“ или „Къде са следите от Първата българска държава?“. Отговаряме в нашата медийна платформа Archaeologia Bulgarica. Понякога се налага да реагираме на емоционалните изблици на хора и от двете страни на границата.

А промени ли се интерпретацията на обекта през годините?

Хераклея Синтика се оказа много по-богат и по-мащабен, отколкото очаквах. Но съдейки по размерите и украсата на централния площад, по богатия некропол, градът е бил важно селище от самото му основаване в средата на ІV в. пр.Хр. Късноримският форум например е бил почти четири декара. Изненада ме и консервативността на хераклейци. Те държат на своите гръко-македонски корени, независимо че живеят в преобладаващо тракийска среда. Тази особеност личи ясно в надписи и монетосечене. И може би в някакъв момент това се е превърнало в тяхна слабост. Смятам, че жителите на Хераклея Синтика не са се адаптирали добре през IV век и когато християнството започнало да става все по-силно, те са останали отявлени езичници. Именно това, а не само двете земетресения, вероятно е причината градът да не оцелее в следващата епоха. За разлика от Хераклея Синтика, съседният Партикополис очевидно се е адаптирал доста по-добре към новата ситуация и в VI век излиза на преден план.

Има ли въпрос за Хераклея Синтика, на който още търсите отговор?

Много ме вълнува къде е тракийското селище, съществувало в района. Защото името Хераклея Синтика означава градът на Херакъл (митичния прародител на древните македонски царе), основан на територията на племето синти. Интересува ме този преход между местните траки и появилата се нова македонска власт, но в проучванията ни досега няма и намек за това тракийско селище. Вероятно е някъде встрани от мястото, където работим.

Другият важен въпрос е къде е бил театърът на Хераклея Синтика. Бях сигурен, че ще го разпознаем със съвременните методи, които прилагаме, в някоя от гънките на хълма Кожух. Но засега и от него няма следа. А е сигурно, че и тук, както във всеки елинистически град, е имало театър. Да не говорим, че за него се споменава в надпис от II-I в.пр.Хр., разчетен от талантливия епиграф Николай Шаранков (СУ „Св. Климент Охридски“). Остава единствената възможност да е южно от площада, където имаме силно снижаване на древния терен. Но разкопките там ще са затруднени, защото има частни парцели. А така ми се иска вече да сме го намерили и с проект на общината да го реставрираме, да стане нещо като античния театър в Пловдив!

Иманярите актуалната тема ли са в този регион?

Те продължават да са много активни в България. В Хераклея разполагаме с денонощна охрана от 2015 г. насам. Преди това обаче си позволяваха да ровят на самия обект, след като си тръгнем. Лошото е, че иманярите продължават да съсипват некропола на Хераклея Синтика, а у нас липсва такъв богат античен градски некропол, използван без прекъсване цели осем века. Иманярите разграбиха и съсипаха изключително богати находки. Хубаво е, че колеги от Благоевград успяха да поработят през 80-те години на ХХ век върху част от некропола и разкриха 160-170 погребения. Поне тази информация е спасена, публикувана и пазена в местния музей. Но като цяло битката продължава, защото, както многократно съм казвал, липсва политическа воля за спиране или поне рязко намаляване на иманярството, тази разяждаща болест. Хващат от време на време дребни риби и ние разбираме пост фактум, примерно, че Канада ще ни върне 1000 предмета. Но това не е истински успех, а само показва колко сме слаби в овладяването на иманярската истерия. За да ги има тези 1000 предмета, изнесени незаконно от България, значи още поне 5000 други са изчезнали безвъзвратно и историческата информация за тях е изгубена завинаги.

Стигнахме съвсем естествено до сегашната ни реалност. България се тресе от политическа криза – конфликтът между институциите и протестите на улицата отразяват ли се върху работата на археолозите?

Ние, археолозите, сме част от това общество и дори като работим с миналото, няма как реалността да не рефлектира върху нас. Най-малкото е тъжно, че от 1989 г. досега политическите ни лидери не успяха да намерят разумния тон и компромис. Защото политиката е това – изкуството да правиш компромиси в някакви рамки, разбира се. Взаимните обвинения не правят страната ни преуспяваща. Често давам за пример Дания, тази държава, която е владеела и част от Англия, и всички скандинавски страни, от около 1000-ата година не преживява нито веднъж тежки вътрешни конфликти. Неслучайно тя е сред най-богатите европейски страни днес. Когато питам мои колеги датчани: „Как го правите бе, хора?“, те обикновено казват: „Ами нашите управници реагират на вътрешните кризи, като сядат около масата и разговарят, докато стигнат разумния компромис“. А ние сме много добри в това да рушим предишното, да отричаме, да сочим другия като виновен. И това правят не са само политиците, виждам го и на всякакви социални нива. Този манталитет трудно се изкоренява, затова ние си заслужаваме политиците. За сегашната криза ще добавя само, че има и негативи, и позитиви. Радва ме, че на улицата излизат млади хора, на които не им е все едно как ни управляват – дори да не са винаги прави, те изразяват активна гражданска позиция, която кара управниците да реагират. Иначе като цяло българинът е лесен за управление, ние сме страшно търпеливи хора и ни трябва малко справедливо отношение, за да дадем максимума от себе си. Но говорейки кой е по-отговорен за сегашната криза, това са политиците – независимо дали са на власт, или са в опозиция. Пожелавам им да спрат да сипят взаимни обвинения, а да подходят като държавници.

И ако се върнем отново към археологията – да, няма как кризата да не ни засегне. Но ние продължаваме да работим, защото сме малка дисциплинирана гилдия, а и сме разпознаваеми навън. Аз съм представител на българската археология (чрез НАИМ-БАН) в Европейския археологически съвет и знам колко рязко се подобри мнението за нас през последните години.

Тогава да ви попитам накрая и за нещо от чужбина – като учен как коментирате превръщането на истанбулската „Св. София“ от паметник на световното културно и християнско наследство в действаща джамия?

„Св. София“ в Истанбул е построена в VI век и до средата на ХV век е християнски храм – един от най-известните в света. Около 480 години е джамия, а през следващите малко повече от 80 – музей. Да, това е култова сграда на територията на днешна Република Турция, която взема решения според вътрешните си правила. Но все пак, защо сега? Дали се удря „вечният враг“, за да се сплоти обществото и да се спечелят изборите? Няма как да сме сигурни, но в по-далечна перспектива мисля, че това носи излишно напрежение в света, който и без това не е спокойно място.

Нали знаете, че НАИМ, на който два мандата бях директор, се намира в стара джамия, днес музей? Как биха реагирали нашите турски съседи, ако правителството ни в един момент наистина реши да превърне този музей в действаща християнска църква, каквито подобни призиви чуваме? Надявам се, че здравият разум ще надделее и няма да бъде направена такава крачка.


Археологическите открития от 2019 г., видео archaeologia-bulgarica.com

Доц. д-р Людмил Вагалински е роден на 8 ноември 1958 г. в София. Завършва история със специализация по археология в СУ „Св. Климент Охридски“. Защитава докторска дисертация на тема „Спортни състезания и гладиаторски игри в римска Тракия (І-ІV век)“ и през 1989 г. става научен сътрудник в секция „Антична археология“ на Националния археологически институт с музей към БАН. През 90-те години специализира при проф. д-р Ф. Бирбрауер в Мюнхен и при проф. В. Менгин в Берлин. През 2003–2007 г. ръководи секция „Антична археология“ в НАИМ, през 2008 г. става зам.-директор на института, а от 2010 до 2018 г. е негов директор в продължение на два мандата.
Доц. Вагалински ръководи археологическите екипи, проучващи античния град Хераклея Синтика край с. Рупите, римската колония Деултум край с. Дебелт, римския легионерски лагер Нове край Свищов, късноримския кастел Трансмариска (Тутракан) и др. Между 2015 и 2017 г. е и ръководител от българска страна на най-мащабния морски проект в света – Black Sea M.A.P., по който са изследвани и картирани над 1200 кв. км площ от българската акватория на Черно море и са проучени 61 корабокрушения от всички исторически епохи. Представител е на българските археолози в Европейския археологически съвет. Създател и главен редактор на специализираното издание Archaeologia Bulgarica. Заедно с журналистката Ирина Вагалинска и с археоложката Сирма Александрова основава и първата по рода си медийна платформа със същото име. Има много награди, сред които и Златен грифон с огърлие и грамота от Министерството на културата за цялостен принос в археологическата наука.