0
3878

Задейства се представата от филмите на ужасите

Даниел Келман, wikipedia

Писателят Даниел Келман, когото българската публика познава с романите „Аз и Камински“, „Измерването на света“, „Слава“, „Тил“, от няколко години живее в Ню Йорк, а изолацията прекарва в Монтаук. Интервюто с него е за австрийската телевизия ОРФ. 

Даниел, в какво състояние те намираме? Депресия или всичко е наред?

Малко съм депресиран, тъй като съм загрижен за бъдещето на човечеството, но иначе не се оплаквам, всичко ми е наред. Здрав съм, имам право да излизам на разходка, представете си само: мога да излизам от къщи, и то за колкото си време искам, мога и да пътувам, където си искам. Само че аз не искам никъде да пътувам. В магазините има всичко необходимо. А щом има тоалетна хартия, значи всичко е наред.

Но доколкото знаем, ти си избягал от центъра на града и се намираш на остров, където си малко по-добре защитен.

Да, направих това, което в момента е особено зле приемано, а именно, когато хората от града се преместят някъде на село. Всички мразят такива бегълци, в някои части на света дори е забранено. В особено авторитарни области, например чух за Мекленбург-Предна Померания, не можеш да отидеш в селската си къща…

И в Долна Австрия е така. Ако като виенчанин отидеш там в собствения си втори дом, си изложен на омразата на местните…

Значи това потвърждава предположенията ми. В този смисъл в момента аз съм от мразените, които са напуснали града.

Защото водиш живот, все едно си отишъл на почивка. Заобиколен си от плаж, море, вятър, можеш да ходиш бос по пясъка.

В най-общи линии е така, но за да не ме мразите чак толкова много, ще ви кажа, че тук е още много студено. Освен това синът ми има учебни занятия онлайн, което за мен означава, че трябва да внимавам и да го включвам и изключвам в учебните часове. Той може и сам да го прави, но ако не го контролирам, вместо училището си пуска „Нетфликс“.

След избора на Тръмп беше казал, че не знаеш как би продължил да пишеш. Можеш ли да пишеш сега при тази криза с КОВИД-19?

Да, мога, дори и само заради чистия въздух тук. Работя много по-концентрирано от преди. Проблемът е, че съм под натиска на детето вкъщи. Писателят така или иначе винаги е в състояние на „хоумофис“, но сега и при мен, както предполагам при много други, ситуацията се усложнява от скучаещото дете.

Детето ти винаги ли скучае?

Използва скуката като аргумент да му се купи плейстейшън и в крайна сметка го получи, защото не се издържаше повече на постоянното му мрънкане. Предстои да видим сега как това ще се отрази на скуката му.

Но ти, както може да се види и от последната ти книга „Тил“, се занимаваш и с фокусничество. Не правиш ли фокуси на сина си?

Да, когато беше на 4–5 години, ме имаше за особено важен фокусник. Но междувременно, след като многократно наблюдава триковете, пък и малко като поумня, почна да разбира как стават фокуси ми и изгуби интерес.

Нека да се върнем към ситуацията с вируса. Казват, че в Сентръл парк събират на купчини труповете. Така ли е?

Не точно. Има построен временен лазарет като възможност за приемане на болни, за които няма място в болниците. В момента още не е пълен. Що се отнася до купчините трупове, те не са в Сентръл парк, а се събират във временни хладилни зали, където да престоят, докато станат възможни погребенията. В момента близките на починалия няма как да се съберат заедно за погребение. Най-общо: в Ню Йорк положението е зле, що се отнася до многото болни и многото починали, но това съвсем не означава, че целият град е гробище. Напоследък получавам имейли от най-различни хора, дори такива, които не съм виждал от трийсет години, които ме питат дали градът загива и дали аз съм успял да се спася. Мисля, че се задейства някаква представа, която сме получили от филмите на ужасите или пък образи, които сме виждали в екшъните, в които Ню Йорк загива. Действителността е малко по-различна, Ню Йорк е станал много по-тих, изпълнил се с идилична тъга, по улиците хората вървят отделени, един по един, магазините са затворени, царят тишина и спокойствие.

Заведенията, в които предлагат омари, също ли са затворени?

Затворени са, да, но предлагат храна за вкъщи. Въпросът всъщност е много точен, защото тук омарите са едва ли не хранителна стока от първа необходимост. Представата за омара като някакъв лукс, който се консумира от хора в смокинг и монокъл в елегантни заведения, не важи за Ню Йорк. Омарът е нещо като вурстът за Германия и Австрия, така че ако го няма, ще бъде проблем за Ню Йорк.

Как би изглеждало според теб човечеството след тази криза? Времето на прегръдките отмина, обществото, което досега търсеше близост, се преобрази в дистанционно. Как си представяш живота след две години?

Убеден съм, че когато се намерят ваксина и лекарство, което да може ефективно да се прилага, всичко ще се върне обратно към познатото социално общуване. Може би само при ръкуването ще се спазват ограничения, но иначе човешкото поведение едва ли ще промени значително. Дотогава обаче какво ще стане? Много е трудно човек да си представи. Ситуацията е твърде унизителна, защото в следващите година – година и половина човекът ще е принуден да възприема ближния си не като духовно същество, не като обект на своите еротични желания, а като приносител на вируси. Освен това и на теб винаги ще ти се напомня, че също може да разпръскваш вируси и да си опасен за околните. Тази плюеща и кашляща опасност за мен е нещо, което принизява човешкото, и от нея е трудно да се измъкне литературно-поетическа стойност. Много се надявам скоро да има медицинско разрешение и да се приключи с това.

Последният ти роман „Тил“ е номиниран за международната награда „Ман Букър“. Поздравления!

Благодаря. В тази ситуация има и един детайл, който ме радва. В условията на наградата влиза всички номинирани да пътуват до Лондон и да присъстват при обявяването ѝ. И обикновено се получава така, че авторите седят там и се притесняват, след това един е щастлив, всички останали изпадат в депресия и си умират от яд, че са отишли. Тази година, разбира се, никой няма да пътува, така че за мен ще е облекчение да науча резултата у дома.

превод от немски Жанина Драгостинова

Даниел Келман е роден през 1975 г. в Мюнхен, в семейството на режисьора Михаел Келман и актрисата Дагмар Метлер. Израснал е във Виена, там е следвал философия и германистика. Международна известност му носи книгата „Аз и Камински“ (2003), две години по-късно издава романа „Измерването на света“. Фиктивната двойна биография на математика Карл Гаус и естественика пътешественик Александър фон Хумболд се превръща в едно от най-популярните немски заглавия от 1945 г. насам, от нея са продадени 2,3 милиона екземпляра. Последният му публикуван роман е „Тил“ (на български изд. Колибри, 2019), притча за Трийсетгодишната война, в която главен герой е Тил Ойленшпигел. Келман е и автор на пиеси. За своето творчество получава многобройни отличия, сред тях – наградите „Кандид“, „Пер Улув Енквист“, „Клайст“, „Томас Ман“, през 2018 г. е отличен с наградите „Франк Ширмахер“ и „Фридрих Хьолдерлин“. Живее в Ню Йорк и Берлин.