0
700

Задочен разговор между Чехов и Горки

в спектаклите „Вуйчо Ваньо“ (театър „Възраждане“) и „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности. Чудаци“ (Народен театър)

„Вуйчо Ваньо“, театър „Възраждане“, реж. Григор Антонов, фотография архив на театъра

Представете си един такъв диалог.
Астров: У човека всичко трябва да бъде прекрасно: и лицето, и дрехите, и душата, и мислите.
Мастаков: Харесва ми да показвам на хората светлото, доброто в живота, у човека… Казвам ви: в живота прекрасното го има и то расте – дайте любовно да помогнем на човечността да расте, на нашата! Човечността е наша, от нас създадена… да!
Вокул: Няма да ви повярват… Русинът не обича да вярва, вярата задължава. На русина му дай да се води според обстоятелствата – той е лентяй. Ние все повтаряме: нищо не може да се направи, срещу ръжен не се рита… живеем шест месеца в годината… а през останалата половин година лежим на печката и мечтаем за хубави дни… за бъдещето, което няма да дойде за нас…
Астров: А и животът сам по себе си е скучен, глупав, мръсен… Буксува животът. Около теб само чудаци, нищо друго освен чудаци; като поживееш с тях година-две лека-полека и ти, без да разбереш как, се превръщаш в чудак. Неизбежна участ.

Чаровно лято с неизбежните му там неприятности. Чудаци“, Народен театър, реж. Красимир Спасов, фотограф Божидар Марков

Участниците в този диалог са персонажи от различни пиеси – Астров от „Вуйчо Ваньо“ на Чехов и Мастаков и Вокул Потехин от „Чудаци“ на Горки – но авторът сякаш е един и същи. Горки пише „Чудаци“ (1910), силно повлиян от творчеството и личността на Чехов. С тази пиеса той сякаш се надига на пръсти, за да се изравни със своя кумир, заимствайки теми, типажи и ситуации от неговата драматургия. В „Чудаци“ също има знаменит писател, разглезен от славата и вниманието на дамите, който постоянно се нуждае от вдъхновение и го търси във връзките си с жените (като Тригорин в „Чайка“). И тук има лекар, влюбен в жена, чийто съпруг не я заслужава (като Лвов от „Иванов“). И тук този лекар изпробва острието на своята язвителност върху всички, които все още наивно вярват в някакви идеали (като Астров във „Вуйчо Ваньо“ и Дорн от „Чайка“). И тук писателят ще започне флирт с младо момиче, от който очевидно няма да излезе нищо повече от „сюжет за малък разказ“ (като между Тригорин и Нина Заречная в „Чайка“).

Героите в пиесата на Горки също като при Чехов непрекъснато говорят – за живота, за човека изобщо, за Русия, за изкуство и литература, за политика: все големи думи и уж напредничави идеи, от които обаче нищо не произлиза.
Но въпреки сюжетните прилики и сходните персонажи пиесата на Горки си остава епигонски напън, далече от образците, на които подражава. Ако Чехов рисува своите сцени от селския живот (както определя жанра на „Вуйчо Ваньо“) с фини акварелни нюанси, в „Чудаци“ Алексей Пешков (истинското име на Горки) сякаш драска с клечка върху пясък.

Същото важи и за режисьорската работа в спектаклите по тези две пиеси – „Вуйчо Ваньо“ (театър „Възраждане“, реж. Григор Антонов) и „Чаровно лято с неизбежните му там неприятности. Чудаци“ (Народен театър, реж. Красимир Спасов, първа премиера за сезон 2017/18). И двете представления са в камерно пространство. Действието се развива буквално на педя от зрителя, така че няма място за „театралничене“. Скъсената дистанция изисква максимална искреност, психологическо разчепкване на текста дословно до буква, много фина актьорска настройка, прецизност в детайлите. В това отношение работата на Григор Антонов е забележителна. Един пример: след като Войницки (плътна, богата на нюанси и полутонове игра на Свежен Младенов) прави два неуспешни опита да застреля Серебряков (изключително органичен Роберт Янакиев) и опасността е вече отминала, професорът се свлича на един стол и започва трескаво да тъпче хляб в устата си. Точно прицелен жест, който разказва цели томове за персонажа без нито една дума. Или пък финалният монолог на Соня (много премерено, пастелно изпълнение на Жана Рашева) – той би звучал недостоверно, декларативно патетично в интимното камерно пространство, ако не беше изречен приглушено, копнежно на трепкащата светлина на една единствена свещ.

„Вуйчо Ваньо“, театър „Възраждане“, фотография архив на театъра

Финалът в „Чудаци“ на Красимир Спасов не само не е по пиеса, но стои като кръпка върху иначе лековатото и пусто живеене на описаните в нея персонажи. Тези хора не са способни на радикални жестове, какъвто е „пришитото“ самоубийство на Николай Потехин (като това на Трепльов в „Чайка“; и тук се чува изстрел от пушка, някой казва „Докторът се самоуби“.) Друг е въпросът, че анемичната игра на Пламен Димов изобщо не уплътнява психологически подобно решение.

За разлика от тази режисьорска кръпка сценографията на „Чудаци“ (Красимир Вълканов) внушава лежерна, летовническа атмосфера с всички произтичащи от това занимания: краткотрайни флиртове, сплетни, чай и водка, игра на карти. С други думи безвремие. Дори смъртта на един млад човек не може да раздвижи застоялите води на такъв живот. Останалите живи продължават да флиртуват, да сплетничат и да се възползват от земните радости. Дори когато си тръгнат от дачите, животът им (подразбира се) ще продължи по лятному. Писателят Константин Мастаков предпочита да гледа на света през розови очила. За него смъртта е „скучна тема“, той очаква от живота само радост и лекота, пише и завързва романи и в удоволствието от флирта и леглото открива необходимия оптимизъм, за да вещае в творенията си светло бъдеще. Ролята идеално пасва на Дарин Ангелов – той е вечното дете, което иска да е център на внимание, обгрижвано и боготворено, но със своята инфантилност и безотговорност ранява околните. Една комична сцена в края на четвърто действие чудесно обобщава това: след като е изневерил на жена си със съседката по дача, а на нея – с младо момиче и съпругата му е разбрала и за двете авантюри, писателят се явява пред нея в драматична поза с превързана ръка и „прещипани пръстчета“ да моли за ласка и утеха.

„Чаровно лято с неизбежните му там неприятности. Чудаци“, Народен театър, фотограф Божидар Марков

Проф. Серебряков във „Вуйчо Ваньо“ е същото капризно и егоистично непораснало дете, което нехае за чувствата на другите. Вечният му хленч, претенциите, а накрая и решението да продаде семейното имение на Войницки предизвикват трескава суетня, гнусливо съжаление, гняв. А съпругата му Елена Андреевна (Виттория Николова) е по-скоро негова майка и болногледачка, отколкото любовница и спътник в живота.

Елена, съпругата на Мастаков от „Чудаци“, има сходна съдба с героинята на Чехов (за разлика от нея обаче не флиртува опасно с мъжете, дори отхвърля ухажването на доктора). Тя е едновременно бавачка, мениджър и литературен критик на мъжа си. Той цени мнението ѝ, разчита на нейните грижи, но не я обича. Елена на Илиана Коджабашева е сведена до каменна маска, лишена от емоции. Дори словесните схватки със съперницата Олга (убедителна в превъплъщението си Параскева Джукелова) са проведени хладно и методично, без изблик на чувства. Отчаяната ѝ решимост въпреки всичко да остане със съпруга си е по-скоро вид самозащита, отколкото сляпа любов – без него тя не би имала стойност в очите на другите, нито в собствените си очи.

Жените са тези, върху чиито плещи пада бремето на реалния живот и вземането на решенията. В тези пиеси на Горки и Чехов мъжете са чудаците, фантазьорите, мечтателите и романтиците. Те бистрят въпросите на мирозданието, те преливат от пусто в празно, те са децата в семейството, те разклащат основите на дома.

Жените говорят само за главното – за живота и за любовта; те са прагматичните и реалистите; в центъра на техния свят е ТОЙ; те са родителят в семейството, те връщат равновесието в дома.

И в двете пиеси няма категорично обособен централен образ, персонажите са до голяма степен равнопоставени, но във всеки от спектаклите има по един актьор, който успява да превърне „поддържащата“ роля в главна. С всяка своя поява Марин Янев (Вокул Потехин в „Чудаци“) овладява центробежните сили у другите актьори, осигурява им опора и център. Излъчваните от него благост и житейска мъдрост придават мека печал на персонажа. Горки го описва като самотник, който при всеки удобен случай мъсти на околните за това, а зад маската му на шут се крие старческо равнодушие към хората. Марин Янев прекроява образа по себе си и излиза с чест от схематичната драматургия и небрежната режисура.

„Вуйчо Ваньо“, театър „Възраждане“, фотография архив на театъра

Йордан Ръсин е актьор хамелеон. В зависимост от персонажа е способен веднъж да внуши детска беззащитност и ведра наивност, друг път – усещане за някаква невидима заплаха, за скрито острие, готово всеки момент да влезе в действие. Във „Вуйчо Ваньо“ той е Телегин, по прякор Вафлата (Аскеер 2017 за поддържаща роля) – храненик в дома на Войницки, ощетен от живота човек, който обаче приема съдбата си без комплекса на жертва и страдалец. В изпълнението на Ръсин това е едно голямо дете, което гледа света с радостно ококорени очи. Неговата наивна чистосърдечност, предадена завладяващо от актьора, превръща образа в ярък контрапункт на неудовлетвореността, страданието, усещането за несъстоял се живот у останалите персонажи.