0
9018

Зад фасадата
на Аншлуса

Времето на думите или „Дневният ред“ на Ерик Вюйар

 

Желанието да надзърнем зад кулисите на случващото се в политиката е старо като света. То ни дава историята: разказа за онова, което не само е, но и би могло да бъде. Представете си колко много неща дори днес си остават спотаени, зад „сенчестия екран“ на събитията. Не знаем какво са си говорили Доналд Тръмп и Ким Чен-ун в Сингапур по време на знаменитата разходка в градината; нито пък сме наясно какви са били реакциите в Белия дом, Пекин, Берлин или Париж след анексирането на Крим от „зелените човечета“ на Владимир Путин – какво е могло или не е могло да се случи. Въпросителната е нулевата степен на историята, а мемоарите, подхранващи въображението ни със задна дата – тухлите на нейното възможно самоизграждане.

Какви тогава са шансовете на литературата да пресътвори историческото, хвърляйки светлина над онова, което убягва в изследванията на историците? Оригинален отговор на това питане ни дава книгата „Дневният ред“ (1) на френския писател Ерик Вюйар, донесла му световна слава, тъй като той спечели без конкуренция престижната литературна награда „Гонкур“ за 2017 г. Забележете – с творба, която не е роман, а „повествование“, както категорично е отбелязано на обложката. Ала творбата се чете на един дъх. Става дума за документална проза (в англосаксонската традиция – „нон-фикшън“), написана със смайваща простота и убедителност, където на малък обем от 160 страници се пресъздават едни от най-драматичните, а и позорни моменти в европейската история, случили се точно преди 80 години: анексирането (Аншлусът) на Австрия от страна на нацистка Германия (12–13 март 1938 г.) и Мюнхенското съглашение (септември 1938 г.), с което Великите сили на практика подаряват Судетската област на Хитлер, откъсвайки я от Чехословакия.

Факти, познати от учебниците. Онова, което Ерик Вюйар се стреми да покаже в повествованието си, в „романа без герой“, където действащо лице е историята, е как „най-големите катастрофите напредват с малки стъпки“, но под „срамни дрипи“. Възможно ли е това чрез средствата на литературата? В свое интервю, след като получава „Гонкур“, той разяснява метода си и връзката история-литература така:„Илиадата“ е поема, но също е и историческа книга. Когато четем „Клетниците“, непрестанно се натъкваме на епизоди от колективния живот. Няма история без композиция, няма наука без разказ. А изкуството на писането, самият стил, е изкуството на сближаването.

Затова и писателят, подобно на историка, чете мемоари, архиви, вестници или протоколите на Нюрнбергския процес, ала онова, на което спира вниманието си, са малко познати „епизоди“ в които се оглежда цялостната картина. Епизоди, които правят картината „прозрачна“, придавайки плът и психология на персонажите в нея.

Инак „дневният ред“ на официалната история е по-скоро фризер за фактите. Както добре проличава от самото начало на „повествованието“: Слънцето е студена звезда. Сърцето му има ледени шипове, ала неговата светлина е безпощадна… Времето се вцепенява. Рано сутринта няма никакъв шум, нито птича песен. Минава автомобил, после друг, отекват стъпки, след тях силуети, които не можем да видим. Режисьорът е плеснал три пъти, но завесата не се вдига.

И все пак тя се вдига, щом наблюдателният поглед установи връзките между събитията. Така например, за да обясни Аншлуса на Австрия, всял страх в Европа и небивал ентусиазъм в Германския райх, Ерик Вюйар се връща към една често премълчавана среща, проведена пет години по-рано – на 20 февруари 1933 г. Според писателя не става дума за обикновена дата сред другите дати в историята, макар тя да оставя незабелязана. Тази въпросна вечер 24 силуета, подобно на 24 кадъра от филм за историята, слизат от лимузините си. Двадесет и четири пардесюта, двадесет и четири скъпи костюми. Сенките се издължават и проникват в обширния президентски дворец, близо до Райхстага. Ала скоро там няма вече да има нито президент, нито Райхстаг, от който ще останат само димящи развалини и една съчинена „българска връзка“.

За момента обаче говорим за 24 меки шапки, изпод които се подават добре подстригани бели коси. Двадесет и четири лица мълчешком изкачват мраморните стъпала до преддверието на втория етаж. Там двадесет и четиримата извършват една и съща маневра – свърват надясно, сетне наляво, където двукрилата врата е широко разтворена – чакат ги и ги въвеждат в салона.

„Литературата позволява всичко“ – настоява Ерик Вюйар. Сякаш в 3D проекция, тя може да забавя или забързва хода на героите си, да ги връща напред и назад, да ги кара да изкачват мраморните стъпала или да слизат по тях. Всъщност това е „ефектът на писането“ – „времето на думите: компактно или разлято, непроницаемо или избуяло, то вцепенява миговете или ги размеква. Персонажите са в двореца завинаги, като във вкаменен замък, а ние сме едновременно навсякъде във времето“.

Става дума за наистина съдбовна среща на двадесет и четиримата най-големи германски индустриалци, които по покана на Херман Гьоринг се срещат с Адолф Хитлер. И на тази среща ще се реши всичко: ако те решат да финансират начинанията на фюрера, Третият райх ще се превърне в реалност. Сред поканените откриваме добре познати имена като Круп, Тисен, Сименс, Опел и други. Пътят към анексиите е отворен.

Ново завъртване във времето. Този път сме в началото на 1938 г. С днешна дата всичко в хода на събитията може да ни изглежда напълно последователно или пропито с желязна логика. Ала не е било така навремето. Вюйар ни описва сцена (потвърдена документално), в която Йоахим фон Рибентроп си тръгва като пълномощен посланик в Лондон, за да заеме поста външен министър на Райха. Поканен е за последно на закуска от премиера Невил Чембърлейн. Внезапно Рибентроп, с присъщата си арогантност, започва настойчиво да пита: а как би действало правителството на Британската корона, ако Берлин анексира Судетите. Сър Невил Чембърлейн забавя отговора, сетне се усмихва. Той е притежател на три великолепни жилищни сгради в Лондон и по време на мандата си Рибентроп е наемал луксозен апартамент в една от тях. Чембърлейн шеговито го нарича „наемателя“. Решава, че не може да не му направи тази „услуга“, и „споделя“ – Великобритания не е „против“, но ако всичко мине „мирно и тихо“. Без усложнения. Британската политика на „умиротворяването“.

Хитлер получава „сигнал за действие“ от най-сигурен източник.

Друг епизод, предшестващ във времето. През ноември 1937 г. лорд Халифакс, който председателства Британската камара на лордовете, получава покана от райхсмаршал Херман Гьоринг да половува в именията му. Целта на германците е да създадат атмосфера за доверителен разговор. Много неща в облика на Гьоринг будят недоумение у стария лорд, включително огромния кинжал, затъкнат в пояса на кожената куртка. Ала постепенно лорд Халифакс се отпуска, следва среща с Хитлер, на която той, въпреки изричното предупреждение на бдителния външен министър Антъни Идън, също споделя: Австрия и Судетската област могат да бъдат анексирани, но „без война“, ако това постави основите на траен мир на Стария континент. А знаем какво следва след Мюнхенското съглашение. И какъв мир настъпва след „анексията“.

Хитлер започва да налага своя „дневен ред“ на Европа, като задейства „плана Ото“ – за присъединяването на Австрия, неотменна част от „германското землище“.

По негова заповед на австрийската граница започват гигантски военни маневри. Целта е да се всява паника, което е важна част от уловките на войната. Истинска театрална постановка: пикиращи бомбардировачи, мощен рев на танковите мотори, грохот на военни камиони. Австрия е на колене, а канцлерът Шушниг стига дотам в страха си, че на заседание на Министерския съвет лансира следната абсурдна идея: „Да не забравяме – казва той – че Адолф Хитлер е австриец, велик наш съотечественик. Предлагам да извършим извънреден жест, като подарим на фюрера неговия роден град Браунау на река Ин“.

Жест, който с нищо не променя картината, само я влошава. Хитлер следва своя „дневен ред“.

В нощта между 11 и 12 март 1938 г. германските войски преминават границата с Австрия. Но се случва нещо странно, което никой не забелязва навремето. Ерик Вюйар го открива в мемоарите на Чърчил, сетне намира съответните документи в архивите. Моторите на половината германски танкове засичат, образува се гигантска „тапа“ по пътищата на Австрия от цели танкови дивизии, които в продължение на часове не могат да стигнат до Виена, макар от ответната страна да не е произведен нито един изстрел. Случката е описана и в спомените на генерал Хайнц Гудериан, който е бил извън себе си от ярост.
Ала по онова време никой не узнава за това и Европа е в шок от германския танков „блицкриг“. Ако случилото се бе станало обществено достояние, може би и тонът към Хитлер на конференцията в Мюнхен би бил друг. Една от въпросителните в историята, която, уви, не допуска условности.

Книгата на Ерик Вюйар е интересна тъкмо с това, че при него „историята е друг начин да се погледне на настоящето“. Днешният свят, разбира се, е твърде различен от онзи в 30-те години на ХХ в. И все пак някои аналогии се натрапват. Отново имаме „анексия“, отново витае страх от „чужди танкове“, които всеки миг могат да нахлуят в пределите на стара Европа. Отново се обсъжда границата в дипломацията между разумните предупреждения и неразумните компромиси. Особено във време, когато нови популисти посягат към властта на много места в Европа.

А щом бъдещето е несигурно, една историческа яснота винаги е от полза.

_____________________________

(1) Éric Vuillard, L’Ordre du jour, récit, Éditions Actes Sud, 2017

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСветовен театър в София 2018
Следваща статияЦензурата по времето на комунизма