Има нещо иронично в това, че в „Заявлението“ си за прекратяване на евхаристийното общение с Вселенската патриаршия, Москва – въпреки обвиненията си, че Константинопол „посяга“ на „канонична територия на РПЦ“ в Украйна – все пак отваря врата за косвено признание, че случилото се в края на XVII век би могло да е представлявало и присвояване на Киевската митрополия.
Няма как иначе да се обясни мотива на РПЦ да изтъкне в „Заявлението“ няколко древни канона, забраняващи преразглеждането на установили се (независимо по какъв начин) църковни граници поради… изтекла давност на тяхното очертаване. В „Заявлението“ се казва буквално: „опитът на йерарсите на Константинополския патриархат с политически и користни цели да преразглеждат въпросното постановление (т. е. Γράμμα Ἐκδόσεως от 1686 г.), повече от 300 години след като то е произнесено, противоречи на духа на свещените канони на Православната църква, недопускащи възможността за преразглеждане на установили се и неоспорвани в продължение на дълго време църковни граници.[1] И след това се привежда 133 правило на Картагенския събор от 419 г., което, според РПЦ, забранява на епископ, който de facto е управлявал в продължение на 3 години територия, за която през това време никой не е предявил претенция, че е била или е всъщност негова, след това да бъдат предявявани подобни претенции. Привежда се също и 17-то правило на Четвъртия Вселенски събор от 451 г., което, пак според РПЦ е в подобен смисъл.
За самите канони ще кажа нещо след малко. Сега ще обърна внимание, че от посочване на правила, определящи срок, в който могат да се предявяват претенции за дадена църковна територия, Московската патриаршия не би трябвало да има нужда, ако тя действително бе убедена, че през 1686 г. Киевската митрополия наистина е била „предадена“ от Вселенската патриаршия „в състава на Московския патриархат“. Та нали в такъв случай тя, още от тази 1686 г. е канонична територия на РПЦ и няма никакво значение изтекла ли е каноничната давност за предявяване на претенции за нея или не. И след по-малко от три и след повече от триста години, подир 1686 г. Киевската митрополия вече не е част от Константинополската патриаршия, та да има право тя изобщо да претендира за нея, а РПЦ да ѝ посочва изтекла за подобни претенции давност. Напротив обаче: резон въпросните канони да бъдат изтъквани пред Вселенската патриаршия днес би имало само ако Москва все пак признава, че съдържащото се в „установилите се“ оттогава граници – а именно Киевската митрополия – е било не канонично предадено в състава на Московския патриархат, ами чисто и просто е било присвоено от този последния. Било е, казвам, но Константинопол вече няма възможност да претендира за „установилото се“, защото е изтекла предвидената в каноните давност за подобна претенция. Във всеки случай, едно от двете: или Киевската митрополия е била съвсем канонично предадена през 1686 г. „в състава на Московския патриархат“ и никакви канони, определящи срок за предявяване на претенции към нея от страна на Константинопол нямат тук място, или след 1686 г. Киевската митрополия неканонично е присвоена от Московската патриаршия, само че… вече е изтекъл предвидения от посочваните канони срок за оспорване на, така или иначе „установилото се“. Кое от двете всъщност твърди в своето „Заявление“ РПЦ? От въведителните пасажи в него се остава с впечатлението, че се твърди първото, от посочените по-нататък канони, фиксиращи „давност“ започва да изглежда, че се признава второто… Противоречието тук, следователно, е очевидно и – нека го кажа направо – издава нечистата съвест у съставителите му.
Съвсем отделен, но не без значение е въпросът, че и въобще приведените в „Заявлението“ канони са съвършено ирелевантни към спора за Църквата в Украйна. Първият от тях – 133-и канон на Картагенския събор се отнася – както всеки, който разгърне сборника с правила на Православната църква може да види[2] – до реалности, имали място в епохата на този събор и в земите на Картагенската поместна църква, нямащи нищо общо, дори при най-разширено тълкуване, с казуса, по който се разсъждава днес. Най-общо, в приведеното правило става дума за земи, обхванати тогава от ереста на донатизма и които впоследствие определен епископ на съседна с тия земи епископия е обърнал наново към „католичното единение“ (т. е. към православието) като подир това ги е присъединил и към своята епископия. И ето: ако впоследствие – казва ни правилото – се окаже, че още по-рано, преди да бъдат обхванати от донатистката ерес, тия същите земи са се числели към друга православна епископия, различна от тази на присъединилия ги сега към своята епископ-изцелител, то епископът, към когото те по-рано са се числели има правото да ги поиска отново за себе си в продължение на (само) три години след обръщането им. Ако не го направи в този срок, те следва да останат в епископията на обърналия ги от донатистката ерес в „католичното единение“. Толкоз. Нищо общо, както се вижда, със спора за юрисдикцията над Киевската митрополия и църковните земи на Украйна (които и никога не са били обръщани в Православие от Москва) този канон няма. Още по-малко с него има нещо общо и посоченият в Московското „Заявление“ 17-и канон на Четвъртия Вселенски събор, който говори не за (цели) епархии, а само за… „селски и колибарски енории“ в състава на определена епископия. Сравни: „Във всяка епархия селските и колибарските енории да си останат неизменно под властта на ония епископи, които са ги имали, а най-вече, ако в продължение на 30 години те безспорно са ги имали под ведомството си и са ги управлявали. Ако ли преди изтичането на 30 години е бил или бъде предявен спор за тях, тогава да се позволи на тези (епископи – б. м.), които се смятат за онеправдани да се отнесат към областния събор…“ и т. н. [3] Кой корифей на каноничното право е посъветвал авторите на „Заявлението“ да се позоват на този (абсолютно ирелевантен към случая) канон в разправията си с Константинопол, за мен е загадка.
Остава още един последен въпрос. И все пак – питат задаващите го – защо Вселенската патриаршия не е реагирала на нарушаването (както твърдим) на условията в Γράμμα Ἐκδόσεως още тогава, а и през всичките тези над 300 години до днес, когато неочаквано обявява, че възстановява управлението над собствено никога не „предавана“ на Москва своя църковна територия в Украйна? Та нали, както показахме, тя тутакси след завоюването на западно-руските земи от Московията и подир постигнатото в Адрианопол през 1686 г. е била своеволно поставена под управлението на РПЦ, а условията, поставени в документа са били напълно забравени. Да не би защото самата Вселенска патриаршия е разбирала до днес смисъла на документа от края на XVII век така както (и) днес го разбира Москва, а сега – именно предвид промяната в политическата и църковната ситуация в Украйна (а може би и по вдъхновение от САЩ) е решила да започне да го тълкува другояче?
Аз вече се опитах да покажа обаче, че документът от 1686 г. просто няма как да бъде разбиран по друг начин, освен по този, по който го тълкува днес Константинопол; няма как, повтарям, той да бъде разбиран като „предаване на Киевската митрополия в състава на Московската патриаршия“ и цялото ми изложение в предишните два текста бе посветено на обосноваването на това твърдение. Но ето защо дори ако до 11 октомври т. г. (нека за момент да приемем тази хипотеза) самият Константинополски патриархат се е намирал във фатално заблуждение по отношение на извършилото се през 1686 г. и затова именно без протести и последствия е оставил Киевската митрополия под управлението на Московския патриархат, от това не следва, че днес той не може (няма право), като се освободи от това свое „заблуждение“ и предвид осъзнаването на случилото се тогава, „да отмени действието“ на документа от Адрианопол.
Ние обаче съвсем не сме принудени да прибягваме до подобна – наистина „насилена“ хипотеза за обясняване на над тривековното мълчание на Константинопол за извършеното от Москва над Киевската (му) митрополия. Защото макар наистина да е факт, че Вселенската патриаршия не е реагирала през изтеклите три века пряко срещу Москва, за това могат да се посочат достатъчно много и по-прости причини.
На първо място: ние ще трябва да си спомним, че практически от началото на XVIII век (времето от което Москва започва да управлява „синодално“, а по същество – цезаро-папистки църквите в Украйна) започват и сериозните войни на Руската империя с Османската, имащи за основен деклариран мотив именно защитата (и освобождаването) на балканските православни християни от иноверната власт. Да влезе тъкмо през това време в „дипломатическа война“ с Руската църква би било крайно неподходящо от страна на Константинопол, още повече, че през същия този XVIII век (а и до средата на XIX век) Вселенската патриаршия е въобще в дълбока криза и силно зависи, буквално за оцеляването си от Русия. Онова следователно, за което можем днес да я обвиним със задна дата е най-много за конюнктурността на тогавашното ѝ „замълчаване“ на вършеното от Русия в украинските църковни земи. Бурите, съпътствали създаването на балканските национални държави и борбата им за църковно обособяване от Патриаршията, както и драматичното преобразуване на разпадналата се Османска империя в еднонационална Турска република, в които Константинополският престол често е бил в рисково положение и които изпълват цялата последна четвърт на XIX и първото десетилетие на ХХ век, също не са времето, в което е можело да се влезе в конфронтация с Москва по украинския въпрос. Още по-малко пък това би било оправдано след 1917 г., когато самата Руска църква е подложена на безпрецедентно гонение от страна на болшевишкия режим, продължило с променлива сила чак до края на Съветския съюз. Но ето защо, значи, толкова време Константинопол е „заскобявал“ пред РПЦ въпроса за митрополията (си) в Украйна. Ето защо също, когато днес ситуацията е напълно променена и Московската патриаршия е в същинска „симфония“ с авторитарната и неоимперска власт в Русия; когато съвестта на милиони православни в Украйна бе поставена на същинско изпитание от оставането под управлението на една църковна върхушка, неприкрито подкрепяща агресията на руската държава в техните земи, моментът за припомнянето на църковната „анексия“ от края на седемнадесети век от само себе си дойде на дневен ред. Още повече, че инициатор за това стана не самият Константинопол, а търсещите разрешение за ситуацията си украинци. Та нека помислим: нима едно продължаващо мълчание на Вселенската патриаршия в отговор на украинския зов не би се приело днес много по-определено като признаване на станалото след 1686 г. присвояване на Киевската митрополия от Москва, отколкото изтъкваното от някои над тристагодишно негово „неотбелязване“?
Дали обаче наистина това, както се опитах да покажа, разбираемо отсъствие на директна конфронтация с РПЦ означава, че през целия този, да, внушителен период от време Вселенската патриаршия е приемала отнемането на Киевската митрополия като свършен факт и едва днес – „с политически и користни цели“, както се твърди в руското „Заявление“ – е променила своето отношение?
Ще трябва да припомня тук на „прокурорски“ заораторствалите срещу Константинопол един важен факт от по-новата църковна история, който с несъмненост свидетелства, че, без да влиза в открит конфликт, Константинополският патриархат никога не е преставал да се отнася към древната Киевска митрополия като към принадлежаща му по право. Защото известно е, че през не тъй отдалечената от нашите дни 1924 г. Вселенската патриаршия издава „томос“ за автокефалия на православните църкви в земите на Полша. Защо, нека попитам, го прави и защо го прави именно тя – Вселенската патриаршия? Разбира се, защото тези земи открай време се числят към каноничната територия на Киевската митрополия, обхващала през вековете, както показах в предишните статии, далеч не просто земите на съвременната държава Украйна. Напротив, както бе казано, тази митрополия, създадена от Вселенския патриархат за „цяла Русия“ („Всея Руси“) е включвала в началото в каноничните си предели всички територии на север от Черно море. И ето: в края на XIV век земите на въпросната „Всерусийска“ митрополия започват да се числят към две отделни политически образувания – Полско-Литовското кралство (включващо първоначалните западно-руски територии) и „Московията“. Подир даването на автокефалия и патриаршески статут на Църквата в Москва, Киевската митрополия продължава да има под своята юрисдикция всички православни, живеещи в Полско-Литовското кралство, а след неговото разделяне и разпадане – всички православни, живеещи в отделилите се от него Украйна, Литва и Полша (а също и част от живеещите в присъединената към Московското царство Белорусия). Та ето: на онези православни, които към 1924 г. живеят в Полша, Вселенската патриаршия с „томос“ предоставя автокефалия и го прави именно на основание на това, че територията на Полша в църковно отношение е част от Киевската митрополия. Не означава ли това, че през 1924 г. Вселенската патриаршия ни най-малко не е „забравила“, че Киевската митрополия въпреки „анексията“ на източната ѝ част, все пак е нейна канонична територия, в която тя я е в правото си да извършва „томии“ и да предоставя различен от дотогавашния църковен статут? Да, извършеното от Вселенската патриаршия през 1924 г. предоставяне на автокефален статут на Православната църква в Полша означава, че тя съвсем не е приела, че още от 1686 г. била „предала“ Киевската (си) митрополия „в състава на Московския патриархат“. Та нали ако това бе така, тя не би си позволила безпроблемно да извърши „томия“ на част именно от тази, вече непринадлежаща на юрисдикцията й митрополия, към която се числят земите на Полша.
Най-интересното в този случай обаче е това, че изглежда тогава, през 1924 г. и РПЦ не е била на мнението, на което е днес, а именно – че от 1686 г. тя има територията на цялата Киевска митрополия „в състава“ на своя патриархат. Защото е факт, че тя не е обвинила тогава Константинопол в „посегателство“ към канонична територия на РПЦ. Задоволила се е само с това да не признае дадената от Вселенския престол автокефалия на Църквата в Полша (която ѝ дава и от себе си едва през 1949 г.).
Особено важно е и нещо друго. През тази 1924 г. дадената от Вселенската патриаршия автокефалия на Църквата в полските земи признават и всички останали канонични (към онова време) православни църкви. Което ipso facto означава, че всички те (с изключение на РПЦ) са признали тогава и правото на Вселенската патриаршия да се разпорежда като със своя с древната Киевска митрополия (част от която, повтарям, от край време са и полските земи). Нещо повече – ipso facto те всички са признали и принадлежността на Киевската митрополия към Вселенския патриаршески престол.
Този прецедент от 1924 г. не подсказва ли обаче какво би следвало да е и днес отношението на православните църкви към разгорялия се конфликт на Москва с Константинопол? Та как биха могли да се съгласят те днес с обвиненията на РПЦ, че с възстановяването на Ставропигията си в Киев Вселенската патриаршия е извършила „посегателство“ върху канонична територия на Москва, след като през 1924 г., признавайки акта на Константинопол по отношение на Православната църква в полските земи, те са засвидетелствали, че имат съзнание за правомощията на Вселенската патриаршия над Киевската митрополия като цяло? Дава ли си сметка днес Москва, какво би постигнала с един евентуален, искан от нея Всеправославен събор за Украйна, ако на него (поне) по-старите автокефални православни църкви биха били последователни и верни на историческото си поведение от последния век?
Накрая, нека да обясня нещо и във връзка с разпространяваната в някои среди (и абсолютно църковно необоснована) теза, че православните църкви са задължени днес, във връзка с конфликта на РПЦ с Вселенската патриаршия, на всяка цена да вземат страната на едната или на другата от тях. С две думи: твърди се, че ако РПЦ обявява, че прекратява евхаристийното си общение с „архиереите, йереите и мирянството“ на Константинополската патриаршия, то или същото трябвало да стоят, заедно с РПЦ и останалите църкви или, ако решат да бъдат в общение с Константинопол, трябва да скъсат връзките си с РПЦ. Това, нека е ясно, е абсурдна теза. Конфликтът на Москва с Константинопол не нарежда нито една от двете църкви в реда на „схизматичните“ (каквато би станала само църква, самоволно отделила се от вселенското единство на Православието), та да бъдат длъжни и останалите да прекратят връзките си с нея. Да, те биха могли да се солидаризират с тезите на едната или на другата (макар че, повтарям, поне онези от тях, които през 1924 г. са признали дадената от Константинопол автокефалия, дадена на Църквата в Полша и значи, ipso facto, юрисдикционните му права над Киевската митрополия, би следвало да се солидаризират и днес с Константинополския патриархат). Не могат обаче да бъдат задължавани да се солидаризират и с последствията, извличани от претенциите на Москва. Само за сведение ще напомня, че дори в настоящия момент ние имаме в православния свят ситуация, аналогична на създадената днес от РПЦ. Така, заради неразрешен спор за юрисдикцията над православните в арабската държава Катар, Антиохийската патриаршия не поддържа евхаристийно общение с Йерусалимската. Само че нито една друга автокефална църква не е прекратявала поради това евхаристийното си общение нито с Йерусалимската, нито с Антиохийската църква. Ще припомня още, че дори в далечните времена на Средновековието, когато е започвала „Великата схизма“ между православния Изток и католическия Запад, тя не се е извършила от Изтока като цяло със Запада като цяло. Днешният конфликт на Москва с Константинопол далеч няма нито догматическите, нито каноническите измерения на тогавашния, та да има някакво основание апокалиптичната закана на РПЦ, че сегашната ѝ крамола с Вселенския патриархат щяла да предизвика схизма в Православието не по-малка от онази през Средновековието. Онова, което действително може да се случи, ако Москва продължи да настоява за свикването на Всеправославен събор за претенциите ѝ към Църквата в Украйна ще бъде единствено самоизолирането на РПЦ от по-голямата част от православния свят. Защото още от сега е видно, че (поне) подавляващото мнозинство от автокефалните църкви не са склонни да се отзоват на призивите за някакъв (доста закъснял след Критския, от който Москва се отклони) събор за обсъждането на Украинската „крамола“. Още по-малко пък да прекратят заедно РПЦ евхаристийното си общение с Вселенската патриаршия.
Аз горещо се надявам, че и БПЦ, която в този случай взе предпазливо решение, ще продължи да поддържа разумно поведение и няма да последва РПЦ в стъпките ѝ към изолиране от единството на Православието – от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква.
_________________________
[1] “Заявление Священного Синода Русской Православной Церкви в связи с посягательством Константинопольского Патриархата на каноническую территорию Русской Церкви / Официальные документы / Патриархия.ru.” Патриархия.ru, 2018, http://www.patriarchia.ru/db/text/5283708.html.
[2] Правила на Св. Православна Църква, София, 1936, с. 320-321
[3] Пак там, с. 148.
