0
1785

Законоподобни франкенщайновски инициативи (ЗФИ)

Американската посланичка Херо Мустафа поздрави Вежди Рашидов „за амбицията България да има закон за киното, който ще осигури нови възможности за българското филмопроизводство и за киноиндустрията“

Поредните промени в Закона за филмовата индустрия, също ЗФИ, имат всички шансове да се превърнат в сюжет за сериал. Мафиотски или сапунен – изберете сами! За него са подходящи един куп заглавия: „Под прикритие“, „Седем часа разлика“, „Откраднат живот“. Лошото е, че всички те вече са заети. Иначе, в историята на подготовката и последните перипетии на законовите промени има доста двойни агенти и герои под прикритие. В същото време ситуацията в българското кино за последните двадесет години наистина е откраднат половин живот творчество на много талантливи хора, принудени да се гърчат под диктата на лобита, произволни решения и липса на политика в областта на киното. А седем часа или по-скоро единадесет е часовата разлика с офисите, от които се дърпат конците за основната част от афишираните промени, и на които козируват местните управляващи. 

За хората, които отдавна следят процесите, е очевидно, че до никакво увеличение на финансирането за български национални филми нямаше да се стигне, ако шефът на правителството не беше решил да даде около 25 милиона лева за поощряване на чуждестранните продукции, които осъществяват дейност на територията на нашата страна. Чужди филми се снимат още от първите дни след ноември 1989 г., но след приватизацията на Киноцентър „Бояна“, апетитите към държавна помощ за тази дейност нараснаха неимоверно. Повече от десет години настоящите собственици на филмова студия „Ню Бояна Филм Стюдиос“ се опитаха да минат през всички „задни врати“, да доведат кого ли не, за да се снима с „когото“ трябва, за да получат тази подкрепа от бюджета. Това стана възможно едва след като Той реши, че тяхното подпомагане ще бъде обвързано с увеличение на финансирането за националните български филми, създавани по процедурите на Националния филмов център. 

За по-безпроблемно протичане на законотворческия процес бяха създадени две несвързани помежду си работни групи, всяка от които, без да знае какво прави другата, пише отделна част от закона – за финансирането на българските филм и за финансирането на чуждите, които се снимат в България. Това като че ли е стандартна практика за писане на българските закони. Те се създават не от компетентни независими експерти, способни да предложат концепции за устойчиво развитие на стопански сектор или отделна индустрия, а от заинтересовани лица, които после ще се облагодетелстват от създадената законова рамка. Сигурно нещо ще трябва да се отдели и за Онзи, който ги е допуснал до разпределението на „баницата“, както е по-популярното и по-вярно название на държавния бюджет. 

Именно затова достъпът до работните групи, съставящи закона, е толкова строг и всичко е толкова секретно. Тук трябва да направим една скоба и да отбележим, че по някаква странна логика държавата вече три десетилетия смята, че проблемите на българското кино засягат единствено тези, които го правят. Тя счита, че там няма други компетентни освен тези, които се облагодетелстват от финансирането. Всички други – киноразпространители, киносалони, кинозрители – са длъжни само да ги харесват и да им се подчиняват. Не е важно дали ще гледат филмите им, важно е да не им се пречкат при определяне на правилата за разпределение на финансирането и при самото раздаване. 

С времето обаче се появиха нови мощни играчи, които дълго търпяха този диктат, използван от държавата за настройване на едни групи създатели на филми срещу други. Своите претенции за участие в разпределението заявиха продуцентите, които създават филмово телевизионно съдържание – колко е филмово и колко е съдържание, е въпрос на друго обсъждане. Те обаче не бяха допуснати с мълчаливото съгласие на Министерството на културата до изработването на законовите промени. Не бяха приети и създателите на български филми, която работят без държавно финансиране. А именно такива през 2019 г. са половината от националните заглавия в кината и те са реализирали почти 80 % от приходите им. За държавно финансираната филмова общност от времето на социалистическия реализъм е валидна догмата, че нещо, което е успешно сред публиката, със сигурност няма художествени качества. 

Само че според действащите принципи на филмовата политика на Европейската комисия, записани в нейното Съобщение относно държавната помощ за филми и други аудиовизуални произведения, е записано друго: там в глава 4.1. „Обхват на дейностите“, т. 21, е записано: „Целта за защита и насърчаване на европейското културно многообразие чрез аудиовизуални произведения може да бъде постигната единствено, ако публиката гледа тези произведения.“ 

В т. 22 присъства текстът: „Помощта за киносалоните насърчава културата, тъй като тяхната основна цел е да бъде прожектиран културен продукт, какъвто са филмите“. Показателно е, че тук не се прави никакво разграничение между различни типове филм – комерсиални или високохудожествени, а всеки филм се възприема без уговорки като „културен продукт“. 

В подглава 4.2. „Културен критерий“, т. 25 е заложена една абсолютно революционна формулировка относно публичното финансиране на европейски филми: „В съответствие с Конвенцията на ЮНЕСКО от 2005 г. (2) за опазване и насърчаване на многообразието от форми на културно изразяване, Комисията отбелязва, че фактът, че един филм е комерсиален, не му пречи да бъде и културен“.

Т.е. държавната политика трябва да е ориентирана не към сепариране на филмовата продукция и подпомагането само на една част от нея. Държавата трябва да създаде условия, които позволяват филмите, ориентирани към публиката, да бъдат включени в регламентите за подпомагане, а филмите, подкрепяни с държавни средства, да бъдат гледани от националната публика. Нищо от това не присъства в първоначалния вариант на законопроекта, приет на първо четене. А какво ще стане на второ четене – кой знае?

В другата част на закона, посветен на т.нар. „данъчни стимули“ за чужди филмови продукции, снимани в България, властват съвсем други принципи. Там никой не се интересува от културния ефект, независимо от формалния тест на ниво сценарий, чиито критерии са разтегателни като латекса, използван за фалшивите рани на героите от този тип филми, снимани у нас. Популярен мит е, че подобна схема за държавна помощ съществува във всички страни от ЕС и ние страшно сме закъснели. Това не е съвсем вярно – в Дания например няма такава система. Дали този факт има връзка с това, че корупцията там е една от най-ниските? В Полша, където е въведен най-модерният подобен закон, през първата година от неговото действие – 2019-а – са възстановени разходи само на европейски проекти, главно германски продукции. Вариантите за подобно подпомагане в повечето страни поставят таван на средствата, които може да получи една-единствена фирма, докато в нашия проектозакон такова ограничение засега няма. А то е задължително, защото никъде другаде в Европа тази филмова дейност не е обсебена от единствен потенциален бенефициент, какъвто у нас е „Ню Бояна/Ню Имидж“. Още по-тревожното е, че нейните шефове са се снабдили с директни канали за влияние върху най-високото ниво на изпълнителната власт.

Изведнъж обаче в навечерието на изборите телевизионните продуценти решиха да изпробват силата си и обещавайки медиен комфорт чрез телевизиите, с които си партнират, успяха да прокарат през Комисията за култура и медии на Народното събрание значителен пакет поправки, по-скоро добавки, във вече приетия на първо четене законопроект. Очевидният лобистки напън личи в писаните буквално „на коляно“ текстове. Не мога да не споделя някои бисери, достойни за комедийно предаване: 

Схемата за държавна помощ е предназначена за производство на телевизионни сериали, заснети по кинематографичен способ. Сякаш самият способ (технологичен и организационен) е гаранция за художествена стойност. 

След определението за филм е добавено: включително и телевизионен филм, и телевизионен сериал. Т.е. телевизионният сериал също е филм. Само че в следващото изречение пише, че според времетраенето си филмите са късометражни и пълнометражни. А сериалите? Кои от тях са „късометражни“ и кои „пълнометражни“?

Истински бисер е определението за „труден сериал“, което е много важно, за да може така категоризираните продукции да получават подпомагане в размер до 80 % от бюджета си. А то гласи: „Труден сериал“ е сериал, за който се прилага поне едно от изброените: заснет е преимуществено на труднодостъпна или отдалечена локация; характеризира се със специфика на драматургията или режисурата, които водят до увеличаване на снимачните дни и съответно намаляване на телевизионното време; наличие на специални или компютърни ефекти или каскади, които заемат над 5 % от всеки един от епизодите или агрегирано за целия сериал; наличие на характерна епоха, изискваща наличието на специални костюми, грим, декори, компютърни ефекти. Детайлният анализ на това определение, изпълнено с „остроумни“ хрумвания заслужава да му се посвети специален фейлетон. 

Очевидно многобройните допълнения без особена връзка с нищо от първоначално зададения обхват на закона, който и без това е достатъчно противоречив, имат някаква особена цел. А тя е – да се отвлече вниманието от не по-малко скандалните, но много по-важни за вносителя (Министерството на културата), изпълняващ правителствена поръчка – текстове, отнасящи се до схемата за подпомагане на чуждите продукции. Т.е. поправките, отнасящи се до телевизионното филмово производство, са като известното „жълто куче“ от вица за художника по времето на комунизма. Рисуваш едно жълто куче на картината, която няма да „мине“, а когато те попитат: „Какво прави това куче тук?“ – махаш „кучето“ и картината минава.

Съвсем елементарно немалка част от първоначалните радетели на закона-изрод с две „глави“ – за подпомагане на националното кино и на чуждите продукции, снимани у нас – веднага се хванаха за „жълтото куче“ и съвсем забравиха за грозния лобизъм, който налага със средства от бюджета да се подпомага бизнесът на една-единствена компания. 

И така след поредица операции по изваждане и прибавяне към законовото „тяло“ на членове и органи се получи един чудовищен Франкенщайн, който лежи на операционната маса и очаква да бъде зареден с живителния вот на депутатските гласове. Дали преди това неговата трета телевизионна „глава“ ще бъде отстранена, засега не е ясно. Депутатите очакват да им бъде спуснато окончателното Негово решение. Важното е, че около споровете за кое, какво и колко в проекта за промени на ЗФИ, се отвориха стари рани и нови фронтове на борба и враждебност между „кинаджии“ и „телевизионери“, между продуценти и киносалони, между радетели за повече пари и онези, които искат повече морал. Стари и нови номенклатурни творци се боричкат за държавни средства, които се отделят иначе за 10–12 километра магистрала или се хвърлят за 5 минути през прозореца на джипката марка „Тойота Секвоя“. 

Александър Донев е филмов експерт и преподавател, доктор по кинознание, киноизкуство и телевизия. Сценарист, режисьор и продуцент на документални, игрални и анимационни филми. Автор на книгите „Помощ от публиката. Българските филми и техните зрители в началото на ХХI век“ (2018) и „Независимите в киното. От Едисон до Нетфликс“ (2019).