0
363

Закриването на „Родна реч“ е безумство

Втора част от разговора на Деян Енев с Любен Петков

0909

Младите писатели да не се боят от самотата, нито от бедността и злите езици. Да пазят българския език, да дълбаят и записват видяното в човешката бездна с вяра в доброто.

Ти не си първият и последният писател на тоя свят.

Запомни това.

Затова не забравяй старите писатели. Ако можеш. И те като теб са си вадили очите нощем, за да изтръгнат от небитието цели светове. Сега на гребена на вълната си ти, а те са напълно забравени. Болни. Живеят сред праха на книгите. Понякога прехвърлят старите награди и грамоти. И си викат – възможно ли е да съм живял напразно, а моите книги да са само прах и пепел.

Не е възможно.

(Деян Енев, „Старите писатели”)

 

Имате книга „Градът на истината“. Разкажете повече за онзи станал вече легендарен палатков лагер.

С една дума: романтика – светлина в очите и плаха надежда. Току-що се завръщах от поредното си гмуркане в Странджа. В село Богданово срещнах Иван Батакчиев, деветдесетгодишен здравеняк, стрико (чичо) на странджанската певица Янка Рупкина, (по баща Батакчиева). Заварих стрикото на Янка надвесен над Библията. Бутна настрани четивото и заразказва за патилата си – как убил един безсъвестен народен представител (с  ловната си пушка, от упор), защото го измамил и не му платил за свършена работа; как го осъдили на смърт. Но дошъл Девети септември 1944 г. и ликуващият народ разбил омразните железни врати. И престъпници, крадци и убийци били пуснати на свобода. Не му се вярвало на бай Иван Батакчиев, като се препъвал по бургаските улици с колеги от онова злокобно място.

Разказът на Иван Батакчиев ми напомни за брожението в палатковия лагер, сред който редом с обезумялото народонаселение в Града на истината (предимно от артистичния свят) от разчупените догми на видими и невидими вериги, в свободната зона под прозорците на Президентството, шетаха събратя от лудници и затвори – наркомани, психопати и какви ли не още от криминалния контингент. Така сред възторженото множество се появи и моят герой Томи-Томазо, върл поклонник на съименника си Томазо Кампанела от Града на слънцето, мой съученик от бургаската гимназия, арестуван една сутрин като вражески елемент и заедно с баща си въдворен в лагера „Слънчев бряг“ край Ловеч. В Града на истината изненадите не стихваха – философите държаха речи, свещеници съблюдаваха морала и анатемосваха събратята-сътрудници на спецслужбите, музикантите всяка вечер изнасяха концерти, композитори и поети съчиниха химн, а червените бабички пристъпяха на отсрещния тротоар и проклинаха обитателите на свободния град, достъпен за всяко живо същество. Неповторими дни и нощи; може ли с две думи?

Защо така драматично не успя този като че ли пръв и последен опит на писателите да се намесят в съдбините на България?

Видими и невидими сили имаха интерес, за наше щастие, да разрушат тоталитарната държава. Процесът отиде обаче в другата крайност. Бяха сринати двете колони, на които се крепи и без които не би просъществувала никоя държава – силовата и духовната колона. Войската и полицията се стопиха и станаха за посмешище, артистичният свят пък изживяваше случилото се в необуздан транс. А и някой, някъде да ни посочи сдружение или партия на интелектуалци? Нашият брат е индивидуалист, със свой свят, неподвластен на опитомяване. И понасяше (с възторг) последвалите (в хаоса) глад и унижение. Писателят бе афоресан като крепител на тоталитарния режим. (Председателят на Съюза Георги Джагаров веднъж след порядъчна почерпка изповяда, че „неговият“ Съюз е „черната рота сред художествено-творческата интелигенция”.) Новата власт нямаше нужда от писателя – писателят бе с прерязано гърло; властта имаше нужда от бандити. Ето един пример – бях председател на жури за националната награда за детска литература на името на Петко Р. Славейков. Журито отсъди наградата на Йордан Радичков, за което писателят получи диплом и парична награда от 80 лева (финансова  подкрепа за поемане на въздух и нова творба от лауреата). Годината е 1999. В същото време безбожно се пилее народна пара от безплодни правителства, от скопения Парламент, от безброй ялови държавни институции и какви ли не ракови образования.

Оглавихте издателство „Отечество“ почти веднага след промените. С какво ще запомните този период?

Със загубеното си време. Цели десет години. Като всеки глупак и наивник се мислех, че сме важна частица от обществения организъм. Само два примера – за да напомним на новоизлюпените политици, че и преди тях е имало политици, издадохме в „Отечество“-то любезно публицистиката на Стефан Стамболов и още седем тома от неговия безценен архив. Какво разочарование последва в екипа на редакцията – нито един депутат от новоизлюпените господа не прояви интерес към къртовското ни издателско дело. И колко още разочарования! Ще спомена и другия случай с публикуване в поредицата „Жива проза“ на една от най-емблематичните творби от ръката на български писател – книгата на Константин Константинов „Път през годините“. Отново никакъв интерес при наплодилите се 51 университета с десетки, стотици хиляди преподаватели и студенти, учители и ученици. Десет години мъки. Десет погребани години от моя писателски живот. И още три-четири години да издишам отровата, след като се освободих от издателското робство.

Бяхте в редколегията на сп. „Родна реч” заедно с проф. Димитър Аврамов, едно списание с половинвековна история, което скоропостижно бе закрито с подписа на образователния министър Сергей Игнатов преди няколко години. Защо властта прояви такова късогледство?

Родна реч, омайна, сладка! Върхът на безобразието в културния ни живот! Пресушено бе изворчето на подрастващите словописци. Нямам думи.

Кои български писатели от новата ни история са безспорни имена за вас?

Моят любим български писател е Софроний Врачански с неговото „Житие“, наред с Петко Рачов Славейков, Ботев, Каравелов, Вазов, Михайловски, Яворов и Пенчо Славейков, Йовков, Гео Милев, Разцветников, Владимир Василев, Рачо Стоянов, Вапцаров, Димитър Димов, Генчо Стоев; мога ли да изброя всички?

Какво е вашето обяснение, защо името на Генчо Стоев тъне в забрава?

Само творческото дело на Генчо Стоев ли?! Обществото ни е обезкървено, с напъни за обезбългаряване. Дано се излекуваме от тази чумна епидемия. Тогава, вярвам, ще прочетем и отново ще чуем посланията с гласа на Генчо Стоев.

Работил сте във всички прозаични жанрове. В кой жанр се чувствахте най-удобно?

Прескачал съм от едно писане в друго не само заради писателската ми нагласа, но и поради вътрешни, лични и външни неуредици и главоблъсканици. „Огън и мъгла” писах оздравително след като излязох от издателската работилница; да се потапяш в детския свят пък е изключително красиво и достойно творческо поприще, с душевна нагласа като моята (стига да си белязан с талант).

Коя ваша книга ви донесе най-голямо удовлетворение?

Първата (и не само първата), но тя е като първата любов. И последните – книгата с пътеписи „Отвътре и отвъд Обетованата земя“ и книгата с разкази „Недоказани убийства“ с посвещения на най-добрите ми приятели Биньо Иванов и Рашко Сугарев – светла им памет!

Как си обяснявате факта, че цялата литературна общност проспа първата поява на такъв роман като „ Калуня-каля” на Георги Божинов? Вие сте познавал Георги Божинов – какво ви е впечатлението от него – в житейски план и като творец?

Не само познавах Георги Божинов, но съм бил и редактор на великолепната му книга „Сивият скиталец” – за кучето герой на писателя. Непростено безразличие, умора, професионален егоизъм, завист, недоглеждане, неразбиране, слепота… Георги Божинов идваше в редакцията, съгласяваше се с незначителните редакторски бележки и си тръгваше. Защо да си губи времето, това долавях в приведените му очи с остри, бляскащи зеници, сякаш нарочно отклонявани, за да не прободат събеседника му. И в писателското кафене не се задържаше. Приключваше с деловите срещи и изчезваше. До следващата среща – със същото кожено яке, със същите пробождащи зеници на светлите му очи. Навярно и тази му отчужденост, пренебрежение и нескрита неприязън към тълпящото се писателско съсловие край Съюза допълнително го отдалечаваха от зорките очи над писателското слово. Към това като притурим и скандалния му пътепис, публикуван в сп. „Септември”, след което бе афоресан, уволнен от работа, захвърлен на произвола на съдбата. И тълпата му обърна гръб. Като на прокажен. Без сантименти – погребахме човека жив. Както се казва в такива случаи: „По-добре око да ти извадят, отколкото име да ти излезе!”

Наскоро издателство „ Прозорец” публикува ново издание на вашия роман „ Убийство”, чиято съдба като че ли повтаря в известна степен горчивата съдба на „Калуня-каля“. Как мислите, дали ако „ Убийство“ беше получил широка популярност на времето (1992), би могъл да изиграе и някаква санитарна, възпираща роля за срива на нравите и ценностите?

Блажени са вярващите…

И все пак какъв е отговорът ви?

„Убийство“ не е писано по каноните на криминалния жанр. По-скоро е психологическо изследване-анализ на човешкото поведение в най-нечовешката му страна. Защото човек убива човека, откакто се е пръкнал – с прашка, с лък и копие до днешните най-усъвършенствани средства за убиване на модерната ни цивилизация. На човека, казва Емилиян Станев, едното око е ангелско, другото – дяволско. Младежите, кривнали  от „правия път“, след чудовищното престъпление са осъдени на смърт. Но дали това назидание пред очите на обществото би възпряло човешката ръка от следващи убийства? Свидетели сме на разбесняла се бесовщина, която няма спиране. Разградената ни държава, хаосът, несигурността в утрешния ден изтласка най-нечовешките страсти на животинските ни инстинкти. Убиваме, крадем, унижаваме ближния си, а християнският морал проповядва да обичаме и враговете си, както обичаме ближния. Защото, проповядва апостол Павел в Посланието си до римляните: „Скръбта поражда търпение; търпението – мъдрост, а мъдростта – надежда“. Какво повече могат да кажат писателите? Какво повече и моето писание в „Убийство“? Тогава открих за сетен път, че „адът, това съм Аз“. И две-три години след преживяното в срещите с осъдените на смърт и срещите с близките на жертвата Йовка стъпвах като сомнамбул. Режисьорът Никола Корабов след прочитане на романа се запали да правим кино; сценарната комисия даде ход за филма, но финансите за кинопроизводство пресъхнаха. И намеренията за „страховития”, с морални послания филм останаха само мечта. Животът продължи да си тече, както бе текъл – без нашите писателски напъни да заприщим пороя от развихрилата се бесовщина.

Какво дава и какво отнема писателският занаят? Вие самият, ако имате такава възможност, как бихте построили днес писателската си кариера?

Дълбаенето в бездънната пропаст на човешката душа дава много знания за любознателния изследовател и анализатор, но отнема и доста от ограничената енергия в краткия ни живот тук, на Земята. Затова мнозина от хората на перото и изкуствата се пропиват, полудяват и се самоубиват. Като варненския поет и мой скъп приятел Богомил Тодоров. След първия и втория несполучлив опит се нагълта с отрова, преряза вените си и стисна оголените електрически жици.

Пролетен бяс ме разтърсва от корен до върше.

Боже, размръзвам се, Боже, разлиствам се цял.

Аз съм дърво, обгорено от долу до горе.

Нямаше милост, удари ме грозно гърмът.

Клонки и клони пищяха: кому да се моля?

Четете ли книгите на по-младите?

В конкурса за млади писатели на името на Рашко Сугарев вече осемнайста година като член на постоянното жури следя потока от творби на младите. Някои от тях споменах. Но какво бълбука сред най-младата генерация подир закриването на изворчето „Родна реч“ и за мен остава неизвестно. За това нека берат срама малоумните ликвидатори от Министерството на образованието.

Какво бихте искал да кажете на онези млади колеги, които сега разгръщат първата си отпечатана книга?

Да не се боят от самотата, която ще ги съпътства, нито от бедността и злите езици. Да пазят българския език, да дълбаят и записват видяното в човешката бездна с вяра в доброто.

Любен Петков е белетрист, автор на книги за възрастни и деца. Роден е на 3 юни 1939 г. в странджанското село Крушевец. Средното си образоване завършва във Варна (1957 г.), висшето – във Варненския икономически институт (1962 г.). Работи като журналист и редактор в списание “Младеж” (1969-1973 г.), издателство “Български писател”, списание “Съвременник”. От 1993 г. до 2000 г. е директор на издателство “Отечество”. Сред книгите му са: “Зелени кръстове”, “Порта с лъвче”, “Календар”, “Преображение Господне”, “Убийство”, “Градът на истината”, “Сватбата на Акакий”, “Сладкишът на доктор Сириус”, „Недоказани убийства”, „Огън и мъгла”, „Отвътре и отвъд Обетованата земя” и др. Носител е на престижни литературни награди. През 2000 г. получава голямата награда на в. „Труд” за къс разказ „Златен ланец”. През 2005 г. получава Голямата литературна награда на Бургаския регион “Златен Пегас” за цялостно литературно творчество. През 2009 г. става носител на наградата „Петко Славейков” за постижения в творчеството за деца и юноши. Почетен гражданин на Бургас. Книгите му са преведени на руски, сръбски, полски, унгарски, чешки, испански и други езици.