Начало Книги Изборът Замалек
Изборът

Замалек

Деян Тиаго-Станкович
25.11.2023
1826
Деян Тиаго-Станкович, фотография Уикипедия

Романът на Деян Тиаго-Станкович носи името на изискан квартал в Кайро. Там, в сърцето на египетската столица, от десетилетия съществува магазин за ценни антики. Той е управляван от антикваря Коста, известен египтолог, и от изкуствоведката Арна, разказвачката. Редом с близките, приятелите и клиентите на магазина, редом с колоритните местни жители, герои на романа са и вездесъщият пясък, неимоверната жега, странноцветните води на Нил и всеобщото убеждение, че нищо не става както е речено, а както е писано. Животът в този арабски мегаполис тече безпроблемно… докато не се намесва съдбата.

Деян Тиаго-Станкович (1965–2022), писател и преводач, е роден в Белград. През 1996 г. се премества в Лисабон. Негово дело са първите преводи на Жозе Сарамаго на сръбски и на Иво Андрич на португалски. За „Ещорил“ (2015), високо оценен от историци, критика, читатели и медии, получава отличието Бранко Чопич на Сръбската академия на науките и изкуствата, Британската награда за най-добър исторически роман (2018) и номинация за Международната дъблинска литературна награда. Тиаго-Станкович умело преплита разнолики съдби, тежнения и амбиции, истории за изгнаничеството, лоялността, риска, страха и оцеляването. В неговите книги мирно съжителстват сериозното и комичното, голямата световна история и малките човешки светове.

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма Творческа Европа на Европейската комисия.

„Замалек“, Деян Тиаго-Станкович, превод Ася Тихинова-Йованович, корица Капка Кънева, Елена Димитрова, издателство „Колибри“, 2023 г.

НОЩТА БЕ ГОРЕЩА

Бях на 34 години, когато през една гореща лятна нощ на 1972 г. съдбата ме отведе в Египет.
По онова време Институтът за тропически болести препоръчваше на хората преди да пътуват за Египет да си поставят нужните ваксини, защото все пак това е Африка. Преди заминаването приятелите ни подариха книги за Древния Египет, за историята и изкуствата, и една брошура с инструкции за начина на живот, който е добре да водим.
Всички, до които се допитахме, ни предупреждаваха да се пазим от зарази, да си мием ръцете, да не пием непреварена вода, за нищо на света да не се къпем в Нил, защото е отвратителна, мръсна река, да се пазим от топлинен и слънчев удар, защото от това се умира, да прескачаме локвите по улиците, защото застоялата вода е огнище на инфекции, да не влизаме в гробници и подземни канали, защото там дебнат праисторически микроорганизми, смъртоносни бактерии и гъбички, и достатъчно е само човек, при това западняк, да вдъхне малко от непроветрения от антични времена въздух, за да пострада. При това не спираха да повтарят, че всичко е по-различно, отколкото на останалите места. Но колкото и да ме бяха предупреждавали, през онази нощ ме изненада горещината, която ни лъхна от мрака при излизането от самолета. Слизах по стълбиците заедно с трите ми момиченца, а поривите на сухия, по-горещ и от кръвта вятър се опитваха да свалят шала от раменете ми и да разчорлят косата ми.

Алекс беше дошъл преди мен, на разузнаване, и след като се убеди, че всичко е наред, тръгнахме и ние, четирите – трите ни дъщери и аз. Посрещна ни на пистата, изобщо не бях очаквала да го видя там. До него стоеше мустакат мъж, облечен в униформа. Докато аз се поздравявах с Алекс, не се бяхме виждали няколко месеца, мъжът със сериозно изражение на лицето и пистолет на колана отмести погледа си встрани, сякаш се срамуваше да бъде свидетел на толкова страстни прегръдки и целувки. Алекс го представи: еди-кой си полицейски инспектор.

Вятърът се вихреше по откритото пространство и разстилаше купчини прах по земята. Инспекторът ни отведе до терминала, помогна ни да минем паспортния контрол, без да чакаме, крачеше пред нас, докато прекосявахме летищната сграда, и подчертавайки театрално колко добре си върши работата, разблъска шумната и възбудена тълпа, в която всеки се буташе и си пробиваше път с лакти, преди да ни изпрати до американската лимузина, очакваща ни пред терминала за пристигащи. Ангажира носачи да ни помогнат с багажа и накрая, след като провери дали всичко е наред, затвори багажника и даде бакшиш на всекиго от тях. На раздяла Алекс пъхна една банкнота в ръката му, той провери с поглед какво е получил, усмихна се под мустак и доволен от сумата, отдаде чест. Алекс забеляза любопитството ми.

Няма защо да се чудиш, това не е корупция, а бакшиш – човекът ми направи услуга и си заслужи наградата. Така се прави тук, ще се научиш: лекция номер едно в Кайро – добрият бакшиш отваря много врати.

Пътят от летището до града минаваше през пустинята. Още сънливи след няколкочасовия полет, момиченцата, развълнувани от пътя и от срещата с баща си, бяха непослушни и бъбриви, и ние двамата не можехме да разговаряме, докато те не се успокоиха. Влязохме в града, пътят минаваше край неугледни, грозни сгради с цвят на пустиня и прахоляк. Почувствах страха на Алекс от това, че не ми харесва, и побързах да го попитам:
И!? Как ти се струва тук?
Не знам какво да ти кажа. Чудновата страна. Не можеш да останеш равнодушен. Досега не съм се чувствал лошо, а посвикнем ли, иншаллах, ще бъде още по-добре.
Неговото „иншаллах“ ме разсмя, тогава го чух за първи път.

ИНШАЛЛАХ
إن شاء الله
Независимо от вярата, образованието или кастата, при всяко споменаване на бъдещето египтянинът винаги добавя по едно иншаллах. Ако даде Бог. И за мюсюлманите, и за християните Аллах на арабски значи Бог и повтаряйки името Му при всяка удала им се възможност, те напомнят на себе си и едни  на други това, което не бива да се забравя, а именно че сме безсилни пред съдбата и много често не става както е речено, а както е писано. Защото думата Му винаги е последна.
Отбий се следобед.
Иншаллах, ще го сторя, ако звездите не са разположени другояче.
Ще отидем ли на опера в петък?
Иншаллах, ще отидете, ако съдбата не реши другояче.
Трябваше ми много време, за да разбера, че иншаллах всъщност значи „да“, но с една почти незначителна уговорка, нещо като – Аз съм за и що се отнася до мен, отговорът е да, трябва само да видим какво ще бъде окончателното решение на Бог по този въпрос. Дори с цената на мъчение не можете да изтръгнете от египтянина по-силно и по-убедително обещание от иншаллах.
Ще дойдат ли днес да поправят асансьора?
Съобщено е за повредата, ще дойдат, иншаллах.
Но вътре има една жена.
Ще я спасят майсторите, иншаллах.

ОАЗИС
واحة

Бедуините казват Пясъчен океан, защото добре знаят как стоят нещата
в Сахара и колко необятна е пустинята.
Пътуването до оазиса трае часове, колата е самотна като ладия в морето, най-сигурно е да се пътува в колона и макар да се бои от корабокрушение, пясъчни бури и пирати, пътникът има достатъчно време за спокоен размисъл.
Какъв ли е оазисът? Дали е островче в безбрежната шир на сухия океан, или наподобява населена планета във всемирната пустош?
Шофьорът ни каза:
Ще видите, оазисът е раят на земята.
Така и изглеждаше, когато още отдалече съзряхме пред себе си, насред пустинята, маслинови дървета, насаждения от фурми, нарове, смокини – истински земен рай. Впрочем след петнайсет часа пътуване през лунни пейзажи, без стръкче трева, без дори корона дърво да хвърли сянка, и една-единствена палма би изглеждала като рай на земята, а какво остава за цял един оазис, когато го съзреш от някоя височинка.
Но видян отблизо и отвътре, оазисът в пустинята далеч не е оазисът на нашите мечти, това са само няколко кладенеца в подножието на някаква депресия и малко вода на дъното на дупка насред нищото. Тук няма нито зелени поляни, нито ромон на поток, нито водопади, а само вода, дъждовна вода от някои други геологични времена, съхранявана хиляди години в подземните резервоари, застояла, често пъти топла и воняща.
Оазисът е символ на живота само защото животът в него съществува в обкръжение, в което е невъзможен. Всъщност оазисът не е приятно място за живот, нещо повече, там климатът е също толкова суров, колкото и в пустинята около него, денем е жежко, нощем ледено, във въздуха няма и капчица влага и животът се поддържа само от водата, която блика от земята.
В оазиса впрочем има живот само за неговите най-издръжливи и най-корави форми – камили, пустинни лисици, торни бръмбари, гущери, които поглъщат стоножки и скорпиони, дребни мравки, бързащи след песъчинките като след капки живак, рояци мухи във въздуха и разбира се, човекът, а с него добитъкът и птиците, които зависят от него.
През оазиса минава прашен път от червеникава пръст, с нанизани край него колиби със същия пустинен цвят. В края на пътя, близо до извор с термална сярна вода, има локва, в калта до нея магаре бръсти острата трева, мига с гурелясали очи и маха с опашка, за да пропъди мухите; деца пляскат с ръце по водата на извора и плуват с пластмасови бутилки, завързани с канап на гърба им, за да не потънат.
Щом като вече споменаваме дечицата, да кажем, че в началото на живота си родените в оазиса момиченца се радват на пълна свобода, играят си с момчетата до първия знак, че са станали жени, след това се прибират в домовете си, покриват се с хиджаб, открито остава само лицето им, а когато се омъжат, което се случва много рано, на тринайсет или четиринайсет години, се забулват с никаб и бурка, стават невидими и гледат света през цепката на черната материя.
Шофьорът ни каза, че бурките имат и добрата си страна, защото защитават от пясъка и мухите, а пясък и досадни мухи във въздуха на оазиса има много.
Ако изключим малкото на брой точковидни оазиси, разхвърляни из Сахара, и тесните населени крайморски зони, то можем да кажем, че целият Египет е разположен по наподобяващия лента оазис на долината на Нил, дълъг няколко хиляди и широк по няколко километра от двете страни на реката, но само дотам, докъдето стига водата и нито милиметър повече.
Всичко живо, което не може без вода, което се ражда в Египет, расте и дава плод, всяка тръстика и всяка билка, всички хора, животни, дървета, гъби и плесени, всички водорасли, амеби и бактерии, мишки, прилепи и скакалци, всичко до последната муха се намира в този оазис и никъде извън него, защото отвъд нищо не може да съществува.
Красотата на пустинята е в това, че някъде в нея се крие бунар, казал един пилот, докато прелитал над Сахара. Но пилотът имал поетична душа.

Деян Тиаго-Станкович
25.11.2023

Свързани статии