0
407

Западните Балкани – приоритет или параван на Председателството?

Евроинтеграцията на Западните Балкани трябва да бъде осъзната като дългосрочен външнополитически приоритет, а не само шестмесечен дискурс по време на Председателството.

В последните месеци донякъде изненадващо се откроява един натрапчив лайтмотив в изказванията на българските политици за председателството на Съвета на ЕС, което страната ни поема от януари 2018 г. – този за евроинтеграцията на Западните Балкани. Независимо дали говори Екатерина Захариева пред западнобалкански лидер, президентът Радев пред Еманюел Макрон или пред Антониу Гутериш; или Лиляна Павлова пред местната публика, посланието е отчетливо – България ще работи усилено по време на своето първо председателство, за да катализира приобщаването на западнобалканските държави към ЕС. В този текст подхождам аналитично към въпроса, като първо щриховам местния и европейския контекст на процеса; след това очертавам какво (не) може да направи България като председател на Съвета; в заключение посочвам два възможни сценария на развитие.

Особености на обстоятелствата

След предоставянето на далечна перспектива за членство в ЕС на страните от Западните Балкани през 2000 г., процесът тече с различна динамика за всяка държава – Хърватия се присъедини през 2013 г., а Босна и Херцеговина например все още няма статут на кандидат. Поредицата кризи вътре в самия ЕС в началото на десетилетието изместиха разширяването от списъка с приоритетни политики на Съюза, а при встъпването си в длъжност настоящият председател на ЕК Жан-Клод Юнкер обяви, че до края на мандата му през 2019 г. ЕС няма да приема нови членове. Западнобалканските лидери с присъщите си авторитарни тенденции се възползваха от ситуацията, като прекратиха усилията за демократични реформи, изграждайки това, което анализатори определят като „стабилокрации“. Накратко, това са режими, които черпят легитимност и подкрепа от външни фактори с обещанието за вътрешна стабилност, докато се отдалечават от демократичните стандарти на ЕС и съответно преграждат пътя на страните си към членство. По абсурден начин това се оказва в интерес на елитите на тези държави, които биха желали съчетанието от предприсъединителна помощ и неоспорвана власт да продължи в един дълголетен евроинтеграционен процес.

Днес пропукванията се виждат с просто око. Гражданите на тези държави са все по-неудовлетворени от средата (както ясно показва Balkan Barometer 2016), като периодичните улични протести от Тирана до Белград са недвусмислен израз за това. Друг такъв е и фактът, че голяма част от населението на тези страни живее в чужбина, като тенденцията е най-осезаема в Албания и Босна и Херцеговина – 44%. Това не е изненада, предвид незавидните икономически показатели (БВП на Сърбия на глава от населението например е едва 73% от този на България, при годишен ръст от 1%). Освен това други играчи на международната сцена също се борят за влияние в региона. Кремъл цели да препятства членството на страните в НАТО и ЕС, подкрепяйки всяка реакционна политическа сила без идеологически предразсъдък, независимо дали това са националистите ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски в Македония или социалдемократите СНСД на Милорад Додик в Босна и Херцеговина. Турция на Ердоган укрепва позициите си сред мюсюлманското население, но най-притеснително е нарастващото влияние на силно консервативното движение в сунитския ислям уахабизъм, достигащо от Арабския полуостров чрез саудитски проводници, като обхватът му вече не се ограничава само в Босна и Херцеговина. Според доклад на Балканската мрежа за разследваща журналистика BIRN от 2016 г. стотици мюсюлмани от всички западнобалкански държави са се радикализирали, присъединявайки се към редиците на ИДИЛ в Сирия и Ирак.

Тези фактори, наред с мигрантската криза от 2015 г., в която маршрутът през Западните Балкани се оказа ключов, дават ясен сигнал, че застоят в евроинтеграцията на страните е съществен риск за сигурността на самия ЕС. В този контекст Германия, традиционно един от привържениците на разширяването, зае лидерска позиция, предприемайки дипломатическа инициатива за преодоляване на трудностите в евроинтеграцията на Западните Балкани, наречена Берлински процес. България, за разлика от Хърватия и Словения, не участва в нея. Потенциално по-важeн обаче е анонсът от юни т.г. за своеобразен инвестиционен „план Маршал за Балканите“, засега наречен „Берлин плюс“. Макар да не са известни конкретните му параметри, вероятно скоро след съставянето на нова управленска коалиция в Германия процесът ще се задвижи. Съдейки по външните белези, явно в Берлин надделява възгледът, че застоят в евроинтеграцията на западнобалканските държави и съпътстващата го нестабилност биха били по-скъпи от мащабна инвестиция в съживяването на икономиките в региона. Подобна рационална сметка бе обосновка и на присъединяването на България и Румъния, макар през миналото десетилетие да изоставаха значително от останалите страни от Централна и Източна Европа. Разбира се, разширяване дори със сегашните първенци Черна Гора и Сърбия скоро надали ще има, но завъртане на зъбците на процеса на разширяване е силно вероятно.

Междувременно България е затруднена в подготовката за първото си председателство на Съвета поради редица разнообразни фактори: от независещи от нея обстоятелства (Брекзит, съкратил сроковете за подготовка с половин година), през предвидими вътрешни кризи (смяната на три правителства ведно с основни фигури, работещи по подготовката), та до откровено нелепо безрасъдство (съмнителни обществени поръчки, скандалите около НДК, сайтът с достолепен дизайн от миналото десетилетие). Обяснимо, обявяването на приоритетите на Председателството се забави до юли, когато бяха сведени до „трите К“ (sic!) на „консенсус, конкурентоспособност и кохезия“. Във всеки от тях според министър Павлова има по няколко направления (дигитален пазар, сигурност, черноморски регион…), а когато разгънем изцяло това тристранно оригами се оказва, че списъкът с приоритети е твърде дълъг, за да бъде списък именно с приоритети. В този контекст изглежда логично българското правителство на думи да възприеме една приоритетна област, в която има достатъчно индикации за задвижване в първата половина на 2018 г., за да създаде впечатлението, че страната ни е лидер и че Председателството е било успешно.

Предели на въздействие

Настойчивото повторение на лайтмотива за Западните Балкани вероятно създава нереалистични очаквания относно ролята на председателството на Съвета – впрочем още по-свита след Лисабонския договор – за политиката на разширяване. Откроявам три основни направления, в които България ще може да влияе на процеса в първата половина на 2018 г. Преди всичко България, охотно или не, ще бъде лидер и като такъв ще може да държи въпроса в дневния ред на ЕС – както на институционално равнище, така и в публичното пространство. Тя ще може и да лансира законодателни инициативи, свързани с процеса на разширяване, като например намаляването на таксите за роуминг между ЕС и Западните Балкани. Подобни малки стъпки могат да се окажат и най-съществения принос на българското председателство. Второ, България ще изпълнява функцията на посредник в Съвета, а вероятно и при уреждането на спорове между кандидатите. Прокарването на евроинтеграционната линия ще бъде значително предизвикателство за българската дипломация при вероятните неразбирателства между страните членки и/или кандидатите. И трето, България ще бъде представител на Съвета при отношенията с кандидатите, изразявайки общите позиции на държавите-членки. Тази роля е важна и при потенциалните кризисни ситуации, които често насищат региона. Не подценявам тези правомощия, но те могат да имат единствено ограничено влияние върху процеса на разширяване. Към това добавям и факта, че важните решения за политиката на разширяване се вземат с единодушие от всички членове на ЕС, т.е. всяка държава има право на вето; а Председателството трае шест месеца. Добра новина е, че за Австрия, която поема щафетата през юли 2018, приобщаването на Западните Балкани е от стратегически интерес и съответно може да се очаква приемственост.

При все това България може и извън функциите си на ротационен председател на Съвета да работи за приобщаването на региона към ЕС и ефективно да влияе върху процеса. Преди всичко евроинтеграцията на Западните Балкани трябва да бъде осъзната като дългосрочен външнополитически приоритет, а не само шестмесечен дискурс по време на Председателството. В този ред на мисли подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество с Македония определено е голяма крачка напред спрямо конфронтационната линия със западните съседи, която бе лансирана от външния министър Николай Младенов през 2012 г. Предстои обаче неговата ратификация от Народното събрание и сформирането на двустранна комисия, която да уреди спорните исторически въпроси. Невъздържани емоции в пленарната зала или неразумни историци в състава на комисията могат да сгромолясат досегашните усилия. Тлеещи двустранни въпроси със Сърбия също могат да се окажат високо препятствие, били те правата на българското малцинство или екстрадицията на един бивш банкер. В крайна сметка, България трябва да повтори рационалната сметка на Германия и да осъзнае, че би спечелила много повече от евроинтеграцията на региона, отколкото от балкански номера на дребно.

Второ, България трябва да насърчава икономическите връзки със западнобалканските държави. Разбира се, би било добре мащабни инфраструктурни начинания като вековния блян за железница до Скопие да се осъществят (по прецедента на втория мост на Дунав); но не по-малко важни са и икономическите връзки, които няма да стигнат до заглавна страница, да кажем, в областта на високите технологии. Бърза справка разкрива, че за 2016 г. стокообменът със съседна Сърбия например е едва 770 млн. евро (съпоставен с 960 млн. евро с Чехия, 1380 с Унгария и 3880 с Румъния). Същината на европейската интеграция все пак е в това да направи враждебността между членовете на ЕС не просто етически укорима, а икономически неизгодна.

Трето, България може да предложи помощ и съвети във възприемането на нормите на ЕС в областите, в които самата тя го е извършила успешно. Не трябва да се отричат постиженията на България в предприсъединителния период в области като администативен капацитет и околна среда; в обсега на мониторинга на ЕК обаче трябва да се концентрираме върху решаването на собствените си проблеми. Вероятно за мнозина тезата, че България може да помогне на западнобалканските държави в борбата с корупцията и организираната престъпност звучи гротескно; ала за регионалния ъндърграунд вероятно е най-фина музика. Също така не трябва да забравяме, че нашият път към членство бе значително по-лек, тъй като за щастие в близкото минало не е трябвало да се изправим пред последиците от тежък военен конфликт.

Възможни сценарии

Динамиката на процеса на разширяване в крайна сметка зависи от договорката за бъдещето на Съюза, която ще достигнат групите държави около Германия като традиционен поддръжник на разширяването, и тези около Франция като негов скептик; както и от параметрите и приложението на плана „Берлин плюс“. Откроявам два основни възможни разклона в развитието на процеса.

В първия, членовете на ЕС достигат консенсус за катализиране на процеса на разширяване. Планът „Берлин плюс“, представен официално по време на българското председателство, е обвързан със строга и целенасочена условност, която да спомогне за същински реформи, възприемащи нормите на ЕС, отразени и формално чрез придвижването на страните през етапите към членство. Гражданите на западнобалканските държави възприемат ЕС като най-добрия възможен шанс за развитие на страните си, а махалото се залюлява на другата страна и авторитарните инстинкти на елитите са потиснати. Създава се позитивна конкуренция между кандидатите, като по-напредналите страни се присъединяват в рамките на 7-8 години.

Във втория вариант, консенсус има единствено за овладяване на ситуацията. Инвестициите не са обвързани с политически условия, а обещанията за реформи на западнобалканските лидери са просто мимикрия, която не заблуждава никого. По време на българското председателство все пак са направени няколко кухи формални стъпки – отворени са няколко преговорни глави със Сърбия, затворени са някои от по-маловажните с Черна гора, Босна и Херцеговина получава статут на кандидат – което кара българското правителство да си припише заслугите и да обяви първото председателство на страната за успех. След като траншът за крепене на стабилокрациите е изчерпан обаче, напрежението и несигурността нарастват, а регионът отново затъва в краен национализъм.

Не би трябвало да има съмнение за кой от двата сценария е нужно България да положи всяко усилие.

Велислав Иванов (р. 1988) е възпитаник на СУ „Св. Климент Охридски“ и Университета в Единбург, Великобритания. В академичните си публикации изследва евроинтеграцията на Западните Балкани. Автор е на сборника с разкази „Образи и отражения“ (ИК „Колибри“, 2017).
Предишна статияПредумишлено убийство
Следваща статияДа попречим на забравата