0
649

Западното левичарство – илюзии и действителност (II)

Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикувано е в „Ненаписаната българска харта“, Есета, част 2 (Фондация „Комунитас“).

Дотук направих обща характеристика на съвременното западно левичарство, като изтъкнах, че една от най-ярките тенденции в него е категоричното различаване от съветския вид комунизъм. Но според мен тази тенденция, очевидно наложена от политическата непопулярност на съветската идеология, наивно не държи сметка, че съветският и особено източноевропейският опит е ценен от историческа гледна точка. Отбелязах, че ако западното левичарство може да се охарактеризира като състезание по задаване на въпроси, то Източна Европа безспорно представлява някакъв сериозен отговор, за мен самия — достоверен отговор. Западните левичари могат да теоретизират колкото си искат от тяхното островче в някое парижко кафене, могат да проповядват каквито си искат идеи за социализъм и комунизъм, за това как хората щели да се променят и отношенията в човешкото общество щели да се балансират, но когато нещата опрат до практиката на революцията, до практиката на диктатурата на пролетариата, на класовата борба, до практиката на новата аристокрация, аз предпочитам да не им вярвам, а да дам пълна вяра на истинската история на източноевропейския комунизъм от Октомври 1917 година до днес. Точно това имах предвид, когато казах, че всеки гражданин, дошъл от Източна Европа и попаднал сред вълните на западното левичарство, се чувствува ни повече, ни по-малко като оцелял след жестоки корабокрушения стар морски вълк, който слуша ученически блянове за морски пътешествия, красиви подвизи и хавайски хлебни дървета. Но на този въпрос ще се спра подробно по-късно, когато говоря за реалното и нереалното в целия спектър на западното левичарство.

Миналия път аз направих съвсем условното разделяне на западните левичари на идеалисти, професионалисти и модисти. Сега ще се спра поотделно върху физиономията на всяка от групите, без значение какви партии или фракции тя отразява. Може би защото аз вярвам повече на пряката връзка човек-идеал, отколкото на връзката чрез разни посредници — клубове, кръгове, партийни организации, т.е. интересува ме голото отношение на човека спрямо идеала му.

Искам да започна най-напред с групата на тези, които нарекох МОДИСТИ.

Неотдавна гледах един съвременен филм, предназначен за телевизията, в който съвсем ни в клин, ни в ръкав се издигаха „антибуржоазни, антикапиталистически“ лозунги и се въздъхваше дълбоко за съдбата на работника. Когато забелязах на режисьора, че всичко това стои вън от действието и идеята на филма и е просто ненужна гарнитура, той отвърна:

„Мода, приятелю! Сега е модно да си ляв и ти грешиш, ако не си!“

„Но ти — казах аз — не вярваш в тия работи!“

„Разбира се, че не! — отвърна той. — Но това е опаковката! Трябва да увиваш стоката в този вид хартия!“

И наистина в този гъмжащ от идеи свят, ако вие сте млад, богат и добре образован, просто безвкусно е да нямате идеали. Естествено десничарските, националистическите и традиционните идеали са малко нещо демодирани. Романтиката на бягството от цивилизацията, или красотата на подвига за родината, или арогантната кариера на съвременен милиардер, или фанатичната вяра в църковното спасение на душата са идеали вън от времето. Пък и съгласете се, че е толкова удобно и приятно да изглеждаш загрижен за съдбата на бедните и онеправданите и да отекваш на революционни призиви. Една богата тукашна дама отива веднъж в месеца и със собствените си ръце почиства в местната болница. Един чудесен жест, ако не се знае фактът, че с една малка част от богатството си въпросната дама би построила идеална нова болница. Присъствувал съм на пищна вечеря, където сърцераздирателно се е говорило за глада в Бангладеш, без на някои от преяждащите на трапезата да му стане неудобно. Една световноизвестна актриса, която прекарва зимата в Рим, понеже е топло, а лятото в Лондон, понеже е хладно, в паузите се появява, нарамила голям лозунг сред някоя троцкистка манифестация, на който пише било „Смърт на капитализма“, било „Да живее работническото революционно движение“. Някога разочарованите от любовта милионерски дъщери временно са ставали монахини. Сега същите временно стават червени революционерки. Абстрактното служене на абстрактния Бог се заменя с абстрактното служене на абстрактна революция!

Движейки се сред обществото тук, на Запад, човек непрекъснато чува прочувствени социалистически, комунистически или анархистически декларации, които трябва да ви убедят колко дълбоко прогресивен, отзивчив и съвременен е този, който ги произнася. Но ако се вгледате по-внимателно в живота на модния ляв апостол, вие неизбежно откривате, че неговата личност няма нищо общо с красивите леви фрази. Огромен брой хора, предимно интелектуалци, скандират колко важно е да дадеш една от двете си ризи на ближния, който няма риза. Демагогията идва от това, че те не дават дори най-износената от петдесетте си ризи, защото превъзходно знаят, че ближният си има достатъчно ризи. В свят, където бедното работничество има по две леки коли в семейството си и отдавна е изхвърлило черно-бялата телевизия, където е създадена вече традиция да се ходи всяка година на далечен морски курорт, лозунгите за още по-голямо материално равенство са може би най-евтиният ляв флирт. Интересно е да се добави към тази характеристика на модистите, че те са леви дотолкова, доколкото това не засяга самите тях, техния живот и техните удобства. Познавам една професорка, която избухва по вестниците и книгите си с най-комунистически изявления, но която в своята катедра и в своите отношения със студентите си е абсолютен консерватор и дори реакционер. Или да вземем друг пример — с млад, блестящ бизнесмен, който изповяда крайно социалистически идеи, но трупа пари по доста несоциалистически път. Виждал съм момче от висшата класа, което се напъва да говори с жаргона на работниците, само и само да изглежда народен. В литературата, в драмата, в киното левичарският модизъм е развит до най-голяма степен. Много страници от съвременната западна литература направо ме връщат било към натурализма на Емил Зола, било към руското народнячество. Никога не съм срещал повече произведения, сълзливо скимтящи над съдбата на бедния човек или работника. В англо-американската литература вървят цели серии за работнически улици и герои, които са жертви на световната неправда, нещастници, потиснати от капитализма. Бих казал, че модистите са най-много виновни за социалистическия сантиментализъм, който се опитва да превърне живота на една перачка в символ на епохата.

Огромната част от всички тия млади хора, които искрено или неискрено прокламират, че са за промяна на съществуващия свят, за истинска революция, за разрушаване на старото семейство, за демократизиране на училищата, за свобода на жената и така нататък — само няколко години по-късно започват да изтрезняват. Макар че лявата мода продължава, макар че левите фрази по инерция продължават, реалният живот ги тласка по утъпкания път на татковците и дядовците. Модата, модното увлечение е надживяно и човек често може да чуе хора от средното поколение да казват: „Когато бях комунист“, или: „По времето, когато се бях увлякъл в анархизма“, и други. Фактически модистите можем да разделим на искрени модни увлечения и неискрени.

Колко пъти съм срещал разни интелектуалци да заявяват на всеослушание, че те са анархисти или маоисти, с което смайват дамската компания около себе си. От такива леви флиртаджии съм чул най-катастрофалните фрази като тази: „Човешката личност изигра своята роля и сега трябва да се разтвори в масите.“ В Париж дори има цяло такова литературно течение на „личности, които щели да се разтворят в масите“. Само че аз не знам кога ще сторят това. Най-честото явление днес на Запад в лявата мода е да бъдете марксист. Марксизмът изведнъж излезе на мода, но не ще ви струва голямо усилие да разберете, че въпросният марксист въобще не е чел Маркс. Просто — въпрос на модна вратовръзка или на носене на каскет. Бедата е, че комбинацията фрак с каскет не върви.

Модисткото левичарство на Запад е помпозно, напарфюмирано и фризирано. Вие ще трябва да преглътнете претенциозни диалози с цитати било от Кропоткин и Прудон, било от Маркс и Сартр, било от Хегел и Ленин.

Интересен е въпросът — какво става с модистите при една успяла комунистическа диктатура като тази в България. Мисля, че те автоматически се превръщат в приспособленци и са главното ядро на ония, които помагат за фантастичното набъбване на една партия от 10 хиляди на 500 хиляди членове. Модистите левичари рядко стават левичари ПРОФЕСИОНАЛИСТИ, които са втората група, върху която бегло ще се спра. Това е групата на всевъзможни профсъюзни, младежки, обществени и партийни функционери, дейци от всякакви рангове — от махленски партиен организатор до министър. Хора, които или са на власт, или чакат да дойдат на власт. Професионалистите левичари неизбежно са свързани с функционирането на своите организации, чийто смисъл е идването им на власт или задържането им на власт. В тази група аз не включвам членовете на разни фанатизирани крайни леви терористични организации, които, макар и професионализирани, повече принадлежат към идеалистите екстремисти. Нека веднага направя уговорката, че между професионалистите също има немалък брой идеалисти, но поради простия факт, че те се изхранват чрез идеала си, не могат да бъдат смятани за чисти идеалисти. При професионалистите идеалът следователно е оформен и изразен в съответната партийна платформа или програма. За разлика от другите политически организации левичарите от тази група са свързани с работническата класа, доколкото същата все още съществува, и с широките слоеве на средната класа. Левичарството, залегнало в програмите им, се изразява в по-остри или по-меки тенденции към внасяне на социална справедливост, изкуствено приравняване на приходите, създаване на широка мрежа от обществено социално обслужване, национализация, гарантирани пенсии (което малко или много е в програмата на партиите, които не търсят властта по революционен път) и т.н. В момента аз не се спирам върху съдържанието на идеологиите, а просто върху хората, които ги проповядват.

Сигурно има доста професионалисти левичари, които съзнателно, упорито и талантливо работят за осъществяването на идеалите, в които вярват — макар че звучи винаги странно съществуването на професионални социалисти или комунисти, или даже професионални революционери. Между някои от най-левите професионалисти — а именно комунистическите партии, издържани от Москва, както и разните професионални революционни групи — идеалът е кървава революция, събаряне със сила на съществуващия обществен строй и унищожаване на враговете на революцията. Може би, за щастие на западния свят, последната група левичари е незначително мнозинство.

Разглеждайки групата като цяло, не мога да избягна чувството, че истинските подбуди на много професионални левичари, без значение на партийната им принадлежност, са просто амбициите да бъдат на власт, или нека го наречем „властнически комплекс на отделната личност“. Има хора, които изпитват най-жизнена нужда да ръководят, да играят роля в живота на страната си, в историята на света. Лявата идеология в случая е повече добрият претекст да се заслонят собствените властнически амбиции. Почти същият нагон, който в Източна Европа изведе по върховете на комунистическите партии хора, които нямат нищо общо с комунистическия идеал. Така например днес в Италия огромен брой комунисти живеят отдавна с вече разпределени бъдещи постове. Професионални португалски комунисти емигранти веднага се завърнаха в страната си след преврата и поеха ръководни постове в апарата на партията. Професионални левичари владеят най-силни и скъпо платени постове в профсъюзите на всички западни държави или заемат различни платени служби в апаратите на своите организации. Така че главният белег, който отличава професионалистите левичари от идеалистите, не е толкова организирането, колкото заплащането. Има огромен брой хора на Запад, които с идеите на социализма и комунизма си докарват доста добри приходи.

От тази група може би най-смешни са онези, които са платени от чужбина — било от Съветския съюз, било от друга комунистическа страна, — или пък получават големи облаги от там. Има цяло съсловие на пътуващи, т.н. представителни комунисти. Например такъв един английски комунист непрестанно участва в разни събирания из света и особено из Източна Европа, където го обсипват с подаръци, които пък той след това продава на пазара в Лондон. Той е от ония, които присъстват на всеки вид комунистическо събрание в чужбина, където трябва да бъде представена страната му. Ако е конгрес на ловците и рибарите, той се явява като представител на английските ловци и рибари и изразява международната солидарност. В друг случай това са железничарите, в трети случай той приветства конгреса на жената. За каквото ви дотрябва чужд представител в София, той е на разположение и е готов да ви приветства. Към тази група също принадлежат издателите на множество неизвестни вестници и вестничета, които пледират каузата на работническата солидарност и борбата срещу капитализма. Струва ми се, че в неофициалните среди на левичарите професионалисти тече доста мътен поток от съмнителни чужди пари. Нерядко с тях се купуват освен съвест и важни държавни тайни.

Но връщайки се към официалното лице на професионалистите левичари, трябва да кажа, че те са силно организирани, разполагат с мощни средства, масова подкрепа и следвайки определена идеология, са важен фактор в живота на Запад. От гледна точка на реалността те, изглежда, са най-близо до нея. Имам предвид главните социалистически и комунистически партии. Абсурдните идейни бленувания на идеалистите или пък евтините флиртове на модистите не са присъщи на професионалистите. Те са най-тясно свързани с живота и политиката, те са най-гъвкавите, най-компромисните, разполагат с елитен състав от специалисти, имат своя елитна интелигенция, която оказва голямо влияние върху масите, има свой вътрешен живот и безспорно се стреми към осъществяване на социализма или комунизма в собствената си страна.

Не ми е възможно да се спра на цялото многообразие в състава на левичарите професионалисти, но нека отбележа, че почти всички те живеят и действат свободно, непреследвани от никого в омразния им западен капиталистически свят, който те съзнателно искат да разрушат.

(Следва продължение)

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияПилци, есен
Следваща статияАх, тези автомобили