0
1726

Западното левичарство – илюзии и действителност (I)

Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век, публикувано е в „Ненаписаната българска харта“, Есета, част 2 (Фондация „Комунитас“).

Разбираемо е силното впечатление, което всевъзможните леви движения на Запад — от най-умерените социалдемократи до най-крайните маоисти — правят на всеки като мен, дошъл от комунистическа страна. Изненадата е толкова голяма, защото кипежът на идеи, най-активната и остра борба и силата на цели течения не съответстват ни най-малко на етикетите, залепени от нашата собствена пропаганда върху всяка западна страна. Изтърканите докрай плочи на комунистическия печат дълги години повтаряха, че Западна Германия не е нищо друго освен страна на заклети реваншисти, Англия — страна на експлоататорски капитализъм, а Съединените щати — на световния империализъм. Това съвсем примитивно опростителско отношение, разбира се, не беше резултат толкова на неосведоменост, колкото на идеологическо удобство. Безспорните социални постижения в свободния свят не могат да бъдат обяснени от марксическите и особено от ленинските теории, те представляват опасно противоречие с диктаторските концепции, владеещи комунистическия свят. Нашата пропаганда също никога не е могла да обясни (и не се е старала даже да стори това) съществуването на това невероятно богатство от идеи и идейни течения в западните страни. Всяко сравнение неволно води до неизбежното заключение, че докато на Запад човешкият дух продължава вечния си живот на борба, на търсене, на отричане, на самоотричане, на непрестанно творчество и разрушение, на Изток той е мъртъв. И това е най-очевидно в света на младите. Ако влезете в кое да е западно училище или университет, сред сто студенти вие ще откриете двеста идейни течения — от всякакви цветове и от всякаква крайност. Докато в комунистическото училище или университет вие не ще намерите нищо от този кипеж. Може би затова почти всички западни младежи, посетили комунистическите страни, намират своите връстници там за непоносимо скучни. Една английска студентка, посетила неотдавна някакво младежко събиране в Източна Германия, каза:

„Ние нямаме за какво да си говорим! Та те се интересуват само от леки коли и разни лъскави западни вещи!“

Сигурно е, че има някакво много незначително малцинство, което не се интересува от леки коли и западни вещи, но то не може да внесе цветове в безцветната картина.

Така че първата причина за моята изненада, при срещата ми с това западно многоцветие, беше неосведомеността ми — резултат на дългогодишното слушане или неслушане на изтърканата плоча. Втората причина беше чувството, че въпреки тази неосведоменост попадам в познат свят. Нека веднага поясня: ако приемем цялото западно идейно движение, и особено левичарската му част, като царство на въпросите, то мъртвото идейно съществуване на Изтока представлява ОТГОВОР на тези въпроси, или нека бъда по-оптимистичен — един от отговорите, вероятно за нашата епоха — най-важният.

И тъй като с времето въпросите ставаха все по-ясни за мен и отговорът придоби все по-заплашителна валидност, ще се опитам непретенциозно да хвърля поглед върху илюзиите и действителността в днешното западно левичарство.

Наистина има нещо безкрайно красиво и смислено в цялата тази младеж, която навлиза в своята зрелост с мечтите, идеалите, желанията да промени съществуващия свят, да го направи по-добър, по-достоен, по-красив. Това някак вродено, спонтанно желание да се помогне на по-слабите, да се даде на по-бедните, да се отнеме от по-силните и по-богатите като че е една от най-обаятелните и неумиращи черти на човешкия дух. Класовият произход, социалното положение, образованието са елиминирани тук, защото „социалистическото чувство“, нека го наречем така, не прави разлика между децата на дворците и децата на колибите. Първите го получават по линия на съвестта, вторите — по линия на необходимостта.

Някога Бърнард Шоу бе казал в своя каламбурен стил: „Вие нямате сърце, ако на 20 години не сте социалист. Но вие нямате ум, ако на 40 години все още сте социалист.“

Вероятно Бърнард Шоу се е опитвал да защити себе си, забравяйки, че младежта не обича съвети, защото иска сама да изпита всичко.

В последните два века Европа е била люлката на силно левичарство. Нека си спестя времето да припомням всеизвестни исторически факти и отбележа само огромния тласък в развитието на левите идеи, а именно идеите, проповядващи всички форми на комунизъм или социализъм, който тласък настъпи след Втората световна война и очевидно е свързан с огромния и всестранен процес на демократизиране на обществения живот, настъпил в Западна Европа. Нещо повече — левите идеи спечелиха решително срещу десничарските течения, и особено срещу националистическите, след интернационализирането на западния свят, част от което е създаването на Европейската икономическа общност.

Особено силни са корените на левичарството сред западната интелигенция — и млада, и стара. Още при първото ми сблъскване със западната атмосфера, особено в Италия и Франция, бях изненадан да открия, че ако не демонстрирате някакъв род леви разбирания, сте вън от модата. Цели национални институти от най-важен характер не крият своите открити социалистически симпатии. Всеки писател, който би дръзнал да изрази предпочитанията си към уютното буржоазно минало, рискува да загуби читателите си. Дори най-абстрактните естетически търсения, дори естетическата перверзност на суперинтелектуалните кръгове придоби ляв характер. Най-големите светила на световната култура са малко или много левичари. Ако ме попитате за едно десничарско име, аз бих се затруднил да го намеря, докато списъкът на левичарите е безкраен. Да не говорим за Жан-Пол Сартр или Пикасо, да не споменаваме Луис Бунюел или младия италиански режисьор Бертолучи, да не се спираме на Гюнтер Грас и Хайнрих Бьол — ние ще открием във всички посоки хиляди имена, които изповядат, или поне твърдят, че изповядат, социалистически, комунистически, маоистки, троцкистки или анархистически идеи. Човек не може да избегне впечатлението, че курсът на съвременната човешка култура е ляв.

Но нека незабавно и много силно подчертая, че между понятието „ляво“ в страните с комунистическа диктатура и понятието „ляво“ в свободния свят има огромна разлика, макар това да означава една и съща посока. Понятието „ляво“ има различно значение и между различните леви течения на Запад, някои от които са по-наляво, а други най-наляво, така че, следвайки законите на геометрията, тия, които са най-наляво, почти се доближават до ония, които са най-надясно.

Целият този ляв интелектуален потенциал на Западна Европа естествено оказва огромно влияние върху самия живот, доведе до структурни изменения в обществото, до провеждането и осъществяването на множество социални мероприятия, някои от които са чисто социалистически. Вземете например факта, че в Англия абсолютно всеки гражданин, без оглед на трудов стаж и осигурителни вноски, щом навърши 60 години, получава пенсия за старост, чийто размер го гарантира срещу мизерия. Или абсолютно безплатното медицинско обслужване. Вземете разширяването на правата на работниците в Западна Германия или Швеция, както и огромната сила на профсъюзите в Англия, Франция и Италия, и вие ще намерите цялата картина на капиталистическото общество, нарисувана от Енгелс през 1845 г. и пророкувана от Маркс като неизменима — днес неузнаваемо променена, което пък от само себе си поставя под съмнение необходимостта от революция. Разбира се, това не пречи ни най-малко на източноевропейската пропагандна машина да игнорира действителността, поне на думи, като по този начин тя се изравнява с всевъзможните крайни леви групи на троцкисти и маоисти. Оказа се, че светът може да се движи към по-голяма относителна справедливост и към по-добър живот и без кървави революции. Нещо повече, оказа се, че кървавите революции, поне досега, не дадоха нищо по-справедливо или по-достойно в живота на народите, които имаха нещастието да ги правят.

Някога Ленин саркастично нарече западното левичарство „детската болест на комунизма“. Бих искал Ленин да е жив, за да види, че неговият комунизъм се превърна в преждевременната смърт на социализма. Или по израза на Солженицин — „Рак“.

Естествено, западното левичарство вън от партийните организации обикновено има спонтанен, поривен характер, носи всички цветове на спектъра, умира и се ражда непрекъснато. За мнозина от западните левичари социализмът не е нищо повече от честното прилагане на християнския принцип за двете ризи. Сред тях вие ще срещнете различни религиозни или философски влияния, но преди всичко едно дълбоко желание човек да бъде в почтени отношения със света около него.

Без да имам някакви претенции, ще си позволя да класифицирам с известна приблизителност онова, което виждам, като няма да се позова на баналното разделяне на левичарите на организирани и неорганизирани. Дори партийната принадлежност при моята класификация няма особено значение. Това е класификация, основана на отношението спрямо идеята.

Първата група, безспорно най-първичната, е тази на идеалистите. Ако ние на Изток отдавна сме загубили понятието „идеализъм“, защото нямаме идеали, то на Запад като че никога не е имало по-спонтанно, по-бурно изригване на идеалистични движения.

Втората група е групата на професионалистите. Аз не употребявам думата реалисти, тъй като реалисти има и между идеалистите. Главната разлика между идеалистите и професионалистите левичари е, че докато първите са левичари, за да дадат нещо на другите, то вторите са левичари, за да получат нещо от другите. Това е огромна разлика, която обуславя два съвсем различни леви свята.

И третата група, огромна по брой, е групата на модистите. Нека ми бъде позволено да нарека така всички онези, за които е модно да принадлежат към левицата, както е модно да се носят отново панталони с маншети. Може би групата на модистите няма такова значение, както първите две, но тях ще ги срещнете и в двете групи — било като интелектуални сноби, за които е признак на благородство да са в крак с времето, било като партийни членове, за които притежаването на членската книжка е вид перверзия. Това са онези, които кичат себе си с най-чудновати и красиви етикети, като „анархо-индивидуалисти“ или „специални комунисти“, и така правят впечатление на някоя неспокойна госпожица.

Преди да се спра подробно на характера на трите групи левичари, нека само припомня, че една от най-обединяващите ги черти, може би най-общата между всички, които принадлежат към тях, е неприкритото и често пъти ярко декларирано разграничение, което те правят между своите идеи за комунизъм или социализъм и съветското разбиране за тях. Почти няма ден, в който по-видни или по-популярни членове на някоя от големите западни комунистически партии да не прави изявления, с които да се разграничи от Съветския съюз и източноевропейския комунизъм. Последният пример беше генералният секретар на Италианската комунистическа партия Берлингуер. Това непременно и на всяка цена разграничение от Съветския съюз показва колко непопулярна е съветската партийна идеология на Запад, че всеки опит на западен левичар да се отъждестви с нея сигурно би му струвало загуба на популярност.

Това е огромна разлика между днешното западно левичарство и западното левичарство на двадесетте и тридесетте години, когато влиянието на Съветския съюз бе огромно и когато западната интелигенция, начело с такива видни представители като Андре Жид, Бърнард Шоу, Бертран Ръсел и много други, виждаше световното спасение в съветската идеология. Нещо повече — тогавашната западна лява интелигенция оказа морална подкрепа на Сталин в зверската му разправа с милиони хора. Сигурно на съвестта на не един и двама западни интелектуалци лежи някакво изявление в оправдание на касапницата в Русия през 1937 година.

Днес дори най-корумпираните функционери на западни комунистически партии, ония, които все още получават значителна съветска материална помощ, са наясно, че Съветският съюз доведе нещата доникъде. Преди повече от четвърт век Джордж Оруел писа, че никой не е нанесъл по-голяма вреда на делото на международния социализъм от Съветския съюз. Мнозина не са далеч от идеята да смятат, че Октомврийската революция в Русия всъщност е предотвратила избухването и успеха на истинска европейска социалистическа революция, защото Русия не е имала нито духовния, нито материалния потенциал за подобно гигантско дело. Последното схващане не е далеч от разбирането на самия Маркс.

(Следва продължение)

На главната страница: Лидерът на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер на стачка на работниците във „Фиат“, 1980 г.

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияОбект на желание и страдание
Следваща статияМастилото на антисемитизма и обратната страна на комплекса за малоценност