0
13327

Запалителна смес

Преди около два месеца нещо ме накара отново да препрочета „Бесове”. Сега много настойчиво се питам защо, откъде дойде онзи подтик точно в началото на лятото да посегна към трудния и мрачен, и потискащ, и оплетен, и на моменти почти неразбираем роман, толкова различен от всички останали романи на Достоевски. Не мога точно да назова какво беше – интуиция, предчувствие, предзнание? че бомбата на ковиднапрежението непременно ще избухне и ще разхвърля отровните си сачми, че ще бъдем поразени не само от вируса, но и от провала ни да се справим с духовните му предизвикателства. В това по някакъв нелогичен, почти мистичен начин бях сигурна.

Кои са бесовете в „Бесове”?

Спасителите на човечеството, търсещи истината и проповядващи заблуда. Онези изпълнителни „петорки”, образувани във всеки град, чиято цел е подготовката на Русия за новия и справедлив социален ред. Има мозъчен тръст на идеолози, който ръководи „петорките“. Чрез всяване на хаос, неуредици, размирици ще се нагнетява напрежение, ще се стига до екстремни ситуации, така че всички поданици да осъзнаят, че имат нужда от нещо ново, че  постарому повече не може. На места в този роман има цели абзаци, в които почти дословно е описана комунистическата идеология и система, все едно Достоевски е живял не през XIX, а през XX век, когато тя вече триумфира. Побиват те тръпки, докато четеш. Ще цитирам съвсем кратко:

– Чуйте, чуйте, почваме с размирици – продължаваше да се задъхва Верховенски, като постоянно дърпаше Ставрогин за левия ръкав. – Казах ви вече – ще проникнем в самия народ. Знаете ли, че ние и сега вече сме много силни? Знаете ли, че са наши не само тия, които колят и палят, не само тия, които действат с класическия пистолетен изстрел или дето хапят. Такива само ни пречат. Защото аз съм за дисциплина. Че аз не съм социалист, аз съм мошеник, ха-ха-ха. Чуйте, чуйте, направил съм им сметката, до един съм ги изброил: учителят, който заедно с децата осмива техния Бог и майчината им люлка, е вече наш. Адвокатът, който защитава образования убиец, изтъквайки, че бил по-развит от своите жертви и че за да се сдобиел с пари, не е могъл да не убие, е вече наш. Учениците, дето убиват мужика, за да изпитали силни усещания, са наши. Съдебните заседатели, които оневиняват престъпниците, са наши. Прокурорът, който трепери в съда, че не е достатъчно либерален, е наш, наш. Администратори, литератори, о, нашите са много, страшно много, макар самите те дори да не подозират! От друга страна, послушанието на учениците и глупците е стигнало до краен предел; наставниците се давят в собствената си жлъчка; тщеславието е взело невероятни размери, апетитите са зверски, нечувани… Знаете ли, представяте ли си колко много са тия, дето ще ни паднат в ръцете наготово? […] За тая цел и най-келявата „петорка“ ще ни влезе в работа! В тия „петорки“ аз такива мераклии ще ви намеря, дето майка си няма да пожалят, че и ще благодарят за честта. И ей го, ще почне размирното време! Такова друсане ще падне, дето светът не е виждал…

И още, и още много цитати на пророка-писател, които звучат и днес печално актуално.

Защото днес нашето общество като че ли се намира в един гигантски чопър, който ни друса, цепи, дели, разбърква, противопоставя – вече по всякакви поводи на все по-малки групички, на все по-малки парченца. На хора, които се страхуват от ковида и такива, които са или безсмъртни, или неуязвими от него. На такива, които спазват здравните ограничения, и които демонстративно ги погазват. На протестиращи и на хора, които не могат да се преборят с чувството си на отвращение да протестират под заканителния юмрук на президента Радев. И цялото това адово делене, съпроводено с разюздана омраза и агресия към другия, към онзи, който не мисли и не действа като теб. Ето в тази непоносимост един към друг, в която се озовахме след карантинните мерки, в тази неконтролируема мерзост, която се излива отвсякъде, и в която всеки прави дребните свои сметчици да извлече полза, да уреди положението си, намирам приликата ни с бесовете на Достоевски. Защото неговите бесове не стигат само до размирици, палежи, стигат до планирани  убийства на съвсем невинни хора. Да не дава Господ!

Достоевски е поставил за епиграф евангелската сцена с бесовете, които влезли в стадото свини и то се сурнало към бездната, а романът му е съвременният прочит на гадаринската трагедия. В романа няма положителни образи – всички са бесове, техни вдъхновители, помощници или жертви. Когато Иисус попитал беса как му е името, той отговорил: „легион ми е името, понеже ние сме много“. И по времето на Иисус, и по времето на Достоевски, и днес бесовете са винаги едни и същи, променя се само техният дрескод.

Тъкмо приключих четенето на романа и започнаха протестите. Смути ме как внезапно толкова хора се вдигнаха така организирано, моментално след призива на президента. От следващия ден започнаха дълги репортажи, безкрайни коментари, сблъсъци на мнения и непримиримост. Подкрепям общественото недоволство срещу безобразията в българската политическа и съдебна система, срещу задкулисните манипулации, срещу административния произвол, срещу корупцията и кражбите, срещу контрола над медиите. Но не мога да приема изразители на справедливия гняв на обществото да бъдат лица, формирали тази система. Виждам хилядите честни и чисти хора. Но виждам и манипулаторите. Едни до други. Това ме ужасява.

Необходимо е да бъде България Обединена с Една Цел, но аз нямам една цел с Радев, Нинова, Манолова, Божков, Слави, Копейкин и „Отровното трио”. Смущаващо, тревожещо и плашещо е, ако имаме единна цел с тях. Ако днес правим нов „отечествен фронт“, значи не сме си извадили никакви поуки от трагичната ни история. Няма кой вече да не подкрепя протестите – първи беше логистът от Дубай, който в същия ден позвъни на телефоните на Александър Паунов и на агент „Академик“: „Правиме Щаб на протеста“. Изкефил се бил „как се управлява тълпата по т’ва, по мрежите“. Присъединиха се всички с повдигнати обвинения. Не закъсня и Цветан Цветанов. Вотът на недоверие на БСП – как се случи и той точно навреме! Ако това са „добрите“, аз запазвам неутралитет, защото не виждам разлика от „лошите“. И тези, които са бъркали най-дълбоко в кацата с меда, и политически девствените – с общ противник, с общи лозунги, с общи цели, под един юмрук. Смущаващо и тревожно.

За да не бъдат протестите само клапан за изпускане на събраната енергия, тя трябва да се прелее и отрази в резултата от изборите, защото демокрацията се осъществява чрез избори. Протестите са част от системата на демокрацията, но нейният двигател са изборите. Протестите са чернова на бъдеща предизборна платформа. Ще бъдат полезни, ако доведат до узряване на обществото. Не свалянето на едно лошо правителство и заменянето му с друго подобно, а узряване, за да изберем на изборите по-добро. Именно това е най-трудно, защото имаме много пропуснати уроци. Защото лесно се ловим на думи, а не гледаме делата. Защото е хубаво да имаме мечти, но трябва да имаме и памет.

На протестите се скандира „Оставка!”, „Мутрите вън!” и „Мафията вън!” Боя се, че при по-конкретни искания ще настъпят взаимни обвинения в опит за присвояване, за пришиване. А конкретиката е неумолима – след сваляне на настоящото правителство се назначава служебно от президента. Дори само с тази първа стъпка исканията на честните протестиращи вече ще са подменени.

Всички са на едно мнение за оставката, а оттам нататък всеки е със свое – без фокус и визия. Партиите се правят на надпартийни, политиците на аполитични, за да се харесат на протестиращите, но докога ще бъде така и какво ще стане, ако продължава все така? Издигат се плакати с всевъзможни призиви, някои от тях резонни, други екзотични, трети налудничави, но за да се случи каквото и да било, то трябва да бъде превърнато в закон, а законът трябва да бъде приет от мнозинство в Народното събрание. Протестът не може да продължи безкрай, нито може да създава закони, нито може да ръководи държавата. Може само да доведе до узряване, но ако се уважават институциите. Демокрацията може да действа само чрез институции. Ако протестите не задвижат механизмите на институциите, задкулисието ще задвижи своите механизми.

Сложно е да се мисли няколко хода напред. До сега това го прави все задкулисната „дълбока държава“. Протестите само я захранват с енергия. Дано този път да не е така. Но ме смущава слоганът, който предложи дубайския вдъхновител: „Нема леви, нема десни, всички сме бесни“. А бесовете са винаги едни и същи, променя се само техният дрескод.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДа поискаш огъня
Следваща статияБез илюзии и самозабрави