0
408

Запечатаният ангел

Nikolai_Leskov_1860
Николай Лесков, 1860, източник wikipedia

Откъс от сборника „Запечатаният ангел” (изд. Фондация Комунитас), който включва част от християнските произведения на Николай Лесков, преведени за пръв път на български.

РАЗКАЗВАЧЪТ ЛЕСКОВ И НЕГОВИТЕ „ЧУДАЦИ”

Предговор

„Времето на Лесков още не е дошло. Лесков е писател на бъдещето”, заявява Лев Толстой през 1895 г. при вестта за смъртта на писателя. Други негови съвременници не се колебаят да го нарекат дори „несъстоял се Достоевски” или пък „природен стилист” (А. В. Амфитеатров), чийто стремеж към „яркото, отчетливото, причудливото и рязкото често стига до прекомерност” (М. Меншиков). Едва в началото на ХХ в. прозата му започва да се възприема като „явление”, а него да смятат за „най-руския от руските писатели, който издълбоко и обширно е познал руския народ такъв, какъвто той е” (Д. П. Святополк-Мирски”).

angel-izbrano-razkazi1Ала кой е Николай Лесков и защо неговото творчество толкова трудно се вмества в готовите щампи и класификации?

В живота му няма нищо кой знае колко ярко или запомнящо се. Роден е през 1831 г. в село Горохово, Орловска губерния. Баща му, Семьон Лесков, е от семейството на духовници и без малко да стане семинарист, но избира държавната служба, постъпва в Орловската криминална палата и си спечелва име на проницателен и неподкупен следовател, с което пък си навлича гнева на губернатора. Майка му, Мария Петровна, е дъщеря на разорил се дворянин. Когато баща му, след поредния скандал с височайшето началство, е принуден да подаде оставка, семейство Лескови – бащата, майката, тримата синове и двете дъщери, се оттегля да живее на село, за да може да свърже двата края. От село Панино (Панин хутор), както споделя в едно писмо писателят, започва и „неговото познание на народа”. Следва завръщане в град Орел, където той учи в губернската гимназия, без да се откроява особено. През 1848 г. баща му умира от холера и седемнадесетгодишният юноша е принуден да започне работа като чиновник в същата Криминална палата, където дълги години е бил на служба и неговият баща. Там впечатлителният младеж се сблъсква с хорската мъка и болка, всеки ден се натъква на невероятни човешки съдби, води си бележки и немалко от тези случаи прерастват в галерия от персонажи в бъдещите му творби. Две години по-късно Лесков подава молба да бъде преместен в Киев, където живее неговият чичо С. П. Алфериев. Следващите години (1850-1857) са особено интензивни за младия Лесков. Без да напуска службата си, той се записва като свободен слушател в Киевския университет, учи полски, запалва се по иконописта, активно посещава дейността на студентския религиозно-философски кръжок, общува с поклонници, старообрядци и сектанти. Тъкмо тези години на религиозни търсения оформят светогледа на бъдещия писател. През 1857 г. Лесков напуска държавната служба и постъпва на работа в английската компания „Скот и Вилкенс”, в която един от съсобствениците е мъж на леля му. В продължение на три години кръстосва надлъж и нашир Русия, обикаля Сибир, изучава местните диалекти и обичаи. Първите статии, които излизат изпод перото му, са очерци за руската промишленост. Започва активно да сътрудничи в пресата, а през 1863 г. в „Библиотека для чтения” е публикувана и първата му белетристична творба – „Житието на една жена”, след което, до сетния си миг, се отдава на литературата.

Именно от странстванията си из дълбините на Русия Лесков черпи теми и сюжети, които пресъздава с литературен стил, смятан от критиката, а и от мнозина негови съвременници за твърде своеобразен, сиреч очерков и простонароден.

Творчеството на Лесков е буквално пронизано от необичайност в синтаксиса и лексиката, която не е самоцелна, доколкото тя е истинската среда, в която възникват неговите герои. Резултатът от този „художествен филологизъм”, както го определя Борис Ейхенбаум, е една особена мозаичност, чрез която Лесков слепва думите така, че постига пълна илюзия за живота на устната реч, за гласовете на персонажите и техните лица. „Постановката на гласа у писателя – пояснява Лесков – се съдържа в умението да овладее гласа и езика на своя герой (…) Моите свещеници говорят свещенически, нихилистите ми – нихилистично, мужиците – мужишки, юродивите – тресейки се и т.н.”

Лесков не е класически романист от XIX в.; той не е нито Толстой, нито Балзак, нито Дикенс, макар редица похвати и влияния от класическия европейски роман да се долавят в творбите му. Той е преди всичко разказвач, и то разказвач от голяма класа. Не друг, а Валтер Бенямин в размислите си над генезиса на модерния роман, посвещава отделно изследване върху поетиката на Лесков, ситуирайки я в онази точка на повествуванието, в която устното се разделя от писменото, доколкото класическият роман възниква индивидуално и в самота, тъй като не е предание, а е организиране на събитията в ритъма на историческото действие. Колкото и спорна да е тази дефиниция на Бенямин за модерния роман, интересното е, че той е избрал като неин контрапункт тъкмо творчеството на Николай Лесков. Според Бенямин Лесков е „голямото изключение”, защото се учи от древните и остава близък до забравените традиции на устното творчество („сказът”).

Лесков е продължител на големите разказвачи от миналото, паметта за които е съхранила безбрежната руска равнина. И той е някак естествено по-близък до „Историята” на Херодот, отколкото до романите на Балзак; връзката с тези далечни времена и пространства скрепява неговата православна вяра, защото Лесков е искрено религиозен човек, макар нееднократно и то доста рязко да е подлагал на критика йерархията на Руската църква. Накратко, Бенямин приема, че Лесков е „човек на преданието”, затова и създава „творби-легенди”, чиито главни герои са хора, прекарващи дните си в усилен труд, докато ненадейно животът не ги изправи пред изпитание. Например с глада, разразил се по Рождество („Празнодумци”), или пък когато сам Христос спохожда старовереца Тимофей Осипов („Христос на гости у мужика”). И всичко изведнъж се променя. Зейва пропаст във времето на разказвача, който вече не следва линеарното време на събитията, а библейската притча: мужикът Тимофей „устройва ясли в сърцето си за Христос” и посреща като скъп гост най-лютия си враг, своя чичо, разорил го, че и съсипал живота му. Без цитата от Римляни 12:20: „Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го; ако е жаден, напои го”, този Лесков разказ не би имал никакъв смисъл; и праведността на Тимофей би си останала чисто чудачество.

Каквото чудачество впрочем е и това на „умувача” Рижов, приел да бъде квартален полицай със символичната плата от десет рубли на месец, с която той наистина съумява да живее. И то заедно с жена си и детето си само защото е прочел Библията, макар с право губернаторът да отбелязва, че такива хора в Русия просто няма. Рижов обаче съществува, той е праведникът, принудил губернатора да стори поклон в църквата. Той не се бои от властите, които са „лениви, алчни и пред престола лукави”. Не се бои да казва истината, нито се бои, че ще го затворят („в затвора се яде по-сито”), нито че ще го заточат („Къде може да ме пратят, дето ще бъда по-зле и дето моят Бог ще ме остави? Той е с мен навсякъде, а освен от Него, от никого не ме е страх”). В социален план Рижов е чудак („чудак, чудак”, все повтаря губернаторът), но в плана на вярата той е праведник.

Праведникът е защитник на всяка твар, той е мост, съединяващ небесното и земното. Затова Лесков избягва традиционните жанрове, снизява ги и предпочита в края на дните си да пише апокрифи и легенди.

Повечето от историите му начеват с чутото или с бележка, появила се в някой вестник (оттук и този „журнализъм на формата”, за който особено го иронизират). Такива впрочем са и финалите на повечето му творби. Жанровата форма обикновено се размива с фразата „тук и би трябвало да завърши повествованието, но…”. И всичко започва наново, с нов финал, често отвеждащ в друга посока. Достоевски в „Дневник на писателя” (1873 г.) не може да прости на Лесков омаловажаването в самия край на шедьовър като „Запечатаният ангел” – как тъй слушателят ще твърди, че англичанката, побояла се да не разваля ангелския лик на иконата, направила печат върху хартийка, затуй печатът паднал и чудо комай няма… „Тук авторът не се е удържал и е завършил повестта по доста тромав начин”, негодува Достоевски. Навсякъде Лесков омаловажава литературността и то не заради някаква „срамежливост на формата”, а със съвсем ясната цел да даде път на „малките форми” – на „сказа” и нисшите жанрове. Прозата на Лесков е далеч от претенциите за „висока литература”, с нейните правила за единство на място и действие, с последователност във времето. Странните нелитературни и жанрови похвати връщат на читателя пълната свобода, превръщайки го не в обективен свидетел, а изправяйки го лице в лице с действието, което той има пълната свобода да приеме или отхвърли – „ако искате вярвайте, ако искате, не..”. Авторът сваля от себе си отговорността на формата и сякаш сам се превръща в един от слушателите на разказа, който начева далеч преди да е започнала историята, и тя със сигурност завършва не там, където ние очакваме да свърши. Лесков се дръпва от читателя, оставяйки го сам да върви по нишката на разказа, изплувал из недрата на колективната памет.

И тук като че ли е голямото предизвикателство как да се определи написаното от Лесков, доколкото в него има всичко: и народни приказки, минаващи от една в друга, и предания (сказове, легенди, апокрифи), криминални и битови истории, фейлетони, документални свидетелства и какво ли не още. Всичко, сплетено в едно, с някаква детинска непринуденост в сюжетната интрига. В писмо до В. М. Лавров от 24 ноември 1897 г. Лесков прави следното описание на разказа си „Грабеж”: „По жанр той е битов, по сюжет е весела бърканица, общо взето весело четиво и вярна битова картина на един крадлив град”.

Ала ако има нещо, което наистина откроява Лесков в литературата на модерното време, това са неговите герои. Те трудно биха могли да бъдат определени като „идеални герои”, на които някой ден ще се издигнат паметници или пък могат да бъдат обект на подражание от страна на читателите.

Нека си спомним и друго – Лесков е гледал на себе си преди всичко като на „иконописец” и едва по-сетне като на „повествувател”. Затова и неговите персонажи са по особен начин цветни, ала „безперспективни”, сякаш взети от друг свят, а не писани от натура.

Чудакът носи загадката на доброто. А разгадката не е в него самия, а другаде.

„Винаги съм имал предвид важността на Евангелието, в което, по мое убеждение, е скрит дълбинният смисъл на живота”, пише Лесков. Разгадката е сякаш в онзи кръг, в който авва Доротей (IV в.) поставя праведните люде. Едни са по-близо до Бога, други – по-отдалечени от Него. Съответно едни просияват с доброта непредставимо рано, други остават далеч от нея. Просияването е неразбираемо, ако не проумеем, че то свързва хората едни други и с Бога. Без тази връзка всичко би било чиста фантазия, да не кажем фантасмагория. Без тази връзка праведниците на Лесков биха си останали в литературната история като „чисти чудаци”.

Тъкмо в тази перспектива следва да се мисли и онова, което Валтер Бенямин ни казва за метода на Лесков: „Душата, окото и ръката са събрани едновременно. На нас тази практика вече не ни се отдава… Разказвачът е фигурата, в която праведникът среща сам себе си”.

Тони Николов

Николай Лесков, „Запечатаният ангел“ (Избрано), Фондация „Комунитас”, София, 2016, Тони Николов, съставител и автор на предговора, Таня Атанасова и Венета Домусчиева, превод, Людмил Димитров, редактор, Николай Киров художествено оформление

Запечатаният ангел

I

Това се случи по Коледните празници, в навечерието на Васильовден. Навън се беше развилняла безмилостна буря. Жестоката нискостелеща се виелица, от онези, с каквито се славят зимите на степното Заволжие, бе вкарала сумати хора в една странноприемница, стърчаща самотна сред гладката и необозрима степ. Тук се бяха оказали вкупом дворяни, търговци и селяни, руснаци, мордвини и чуваши. Да се спазва чин и ранг на такова място за нощуване, бе невъзможно: накъдето и да се обърне човек, навсякъде теснотия, едни се сушат, други се топлят, трети си търсят поне мъничко местенце да се приютят; в цялата тъмна, ниска, препълнена с народ къща е задушно и се вдига гъста пара от мокри дрехи. Свободно място не се вижда никъде: на високите нарове, върху зиданата печка, на пейките и дори върху мръсния глинен под – навсякъде лежат хора. Собственика, един суров мужик, не го радваха нито гостите, нито печалбата. Сърдито затръшнал портите след последната, добрала се до хана шейна, с която бяха пристигнали двама търговци, той заключи двора с катинар и като окачи ключа под иконостаса, твърдо рече:

– Е, сега и да си строши някой главата в портата, няма да отворя.

Но едва го бе изрекъл, сваляйки от гърба си широк овчи кожух, едва се бе прекръстил със старинния голям жест с два пръста[1] и се бе приготвил да се качи върху горещата печка, когато някой плахо почука по стъклото.

– Кой е там? – обади се с висок и недоволен глас стопанинът.

– Ние – се отвърна глухо иззад прозореца.

– Е, какво ви е притрябвало?

– Пусни ни, за Бога, сбъркахме пътя… измръзнахме.

– Много ли сте?

– Не сме много, не сме много, всичко осемнайсетина, осемнайсетина – казваше, заеквайки и тракайки със зъби зад прозореца, очевидно напълно премръзнал човек.

– Няма къде да ви пусна, цялата къща и без това е нагъчкана с народ.

– Пусни ни поне малко да се постоплим!

– Ама какви сте вие?

– Колари.

– Празни ли сте, или със стока?

– Със стока, драги, кожи караме.

– Кожи карали, а пък в къщата искат да нощуват. Ама че хора се пръкват в Русия! Махайте се да ви няма!

– Ами какво да правят? – попита един пътник, лежащ под меча шуба на горните нарове.

– Да свалят кожите и да спят под тях, ето какво да правят – отговори ханджията и като изруга отново хубавичко коларите, легна неподвижно на печката.

Изпод мечата шуба с тон на доста енергичен протест пътникът мъмреше собственика за жестокостта му, но онзи не удостои забележките с никакъв отговор. Затова пък вместо него от далечния ъгъл се обади малък рижав човечец с остра клиновидна брадичка.

– Не осъждайте, уважаеми господине, стопанина – заговори той,  – това от практиката го е взел и правилно ги съветва – с кожите е безопасно.

– Така ли? – отзова се въпросително пътникът изпод мечата шуба.

– Напълно безопасно е и за тях е по-добре, че не  ги пуска.

– Това пък защо?

– Защото те сега натрупаха полезна за себе си практика, а междувременно, ако още някой безпомощен се добере насам, ще има местенце.

– Кого ли още ще докара дяволът сега? – промълви шубата.

– Я ме чуй – обади се хазяинът, – спри да дрънкаш празни приказки. Нима вражата сила може да прати някого на място, където има такава светиня? Не виждаш ли, че тук са и иконата на Спасителя, и Богородичният лик.

– Правилно – подкрепи го рижавото човече. – Всеки спасен човек е воден не от глупак, а ангел го напътства.

– Виж, това не съм го видял и както ми е толкова гадно тук, не ща и да повярвам, че ме е довел насам моят ангел пазител – отвърна словоохотливата шуба.

Домакинът само сърдито се изплю, а рижавичкият добродушно промълви, че ангелският път не за всеки е видим и единствено истинският практик може да получи представа за него.

– Говорите за това така, сякаш лично вие сте имали такава практика – проговори шубата.

– Да, господине, имал съм такава.

– Ама как така: вие сте видели, тъй ли, ангела, и той вас ви е водел?

– Да, аз го видях и той ме напътстваше.

– Вие какво, шегувате ли се, или се присмивате?

– Боже опази да се шегувам с такава работа!

– Е, какво тогава именно сте видели: как ви се явява ангел ли?

– Това, уважаеми господине, е една голяма история.

– Ами знаете ли, тук е напълно невъзможно да се заспи и ще бъде чудесно, ако ни разкажете сега тази

история.

– Както обичате.

– Тогава разказвайте, моля ви: ние ви слушаме.

Само че защо да стоите там на колене, елате тук при нас, може някак си да се посместим и да седнем заедно.

– Не, господине, благодаря! Защо да ви притеснявам, пък и разказът, който ще ви предам, е по-пристойно да разказвам както съм на колене, защото тази работа е твърде свещена и дори страшна.

– Е, както желаете, само по-скоро разказвайте: как сте могли да видите ангел и какво направи той с вас?

– Моля, започвам.

II

– Както без съмнение можете да видите по мене, аз съм съвсем незначителен човек, не съм нищо повече от един мужик и възпитание получих според напълно селското си положение. Не съм тукашен, от далече съм, по занаят съм зидар, роден в старата руска вяра. Поради това, че съм сирак от малък, тръгнах със земляците си на сезонна работа и работех на различни места, но все с една и съща задруга, на един нашенец селянин Лука Кирилов. Този Лука Кирилов е жив и до ден днешен: той ни е най-големият предприемач. Имаше си отколешно стопанство, още от предците основано, не беше го попилял, а го бе увеличил и бе си създал житница голяма и изобилна, пък си беше и си е прекрасен човек, и не е тиранин. Къде ли не сме ходили заедно? Струва ми се, че цяла Русия кръстосахме и никъде не видях по-добър и по-сериозен стопанин от него. Живеехме си ние в най-тихата патриаршия, той ни беше и домакин, и в занаята, и във вярата – наставник. Пътищата си по гурбетчийските работи изминавахме с него като юдеите в своите пустинни странствания с Мойсей, дори собствена скиния си имахме и не се разделяхме с нея никога: тоест, имахме си свое „Божие благословение”. Лука Кирилов страстно обичаше иконописната светиня и си имаше той, драги ми господа, икони, коя от коя по-чудесни, от най-изкусното изографисване, древното, или от истински гръцкото, или от първите новгородски или строгановски зографи[2]. Икона до икона, коя от коя по-хубава, сияеха не толкова с обкова, колкото с точната сила и плавност на предивно изкуство. Такава възвишеност сетне никъде не съм виждал!

Какви ли нямаше само, различни по име: и Дейсиси[3], и неръкотворния Спасител с мокрите власи, и преподобни, и мъченици, и апостоли, а най-дивни бяха многоликите икони с одежди, каквито са например: Индикт, Господските празници, Страшният съд, Святци, Съборите, Отечество, Шестоднев, Врачи, Седмицата с предстоящите; Троица с Авраамовото поклонение под Мамврийския дъб[4], с една дума, не можеш да изречеш цялото това благолепие, такива икони днес вече никъде не се изографисат, нито в Москва, нито в Петербург, нито в Палихов[5]; а за Гърция и да не говорим, тъй като там тази наука отдавна е изгубена. Обичахме си ние тая наша светиня със страстна любов и палехме задружно пред нея свети елей, а на общата сметка издържахме кон и отделна каруца, на която карахме това Божие благословение в два големи коша навсякъде, където ходехме. Имахме си две особени икони, едната от гръцките копия на старите московски царски майстори зографи: Пресветата Владичица в градината се моли, а пред нея всички дървеса кипариси и маслини до земята се прекланят, другата –Ангел пазител, строгановска изработка. Не може да се изрече що за изкуство беше това в тия две светини! Погледнеш към Владичицата, как пред нейната чистота бездушните дървеса са се преклонили, сърцето ти се топи и трепти; погледнеш към Ангела… радост! Тоя ангел наистина беше нещо неописуемо. Ликът му, виждам го като че е тук, най-светлобожествен и такъв един скоропомощник; взорът му умилен; ушичките с тороци[6] в знак на неговото повсеместно и отвсякъде слушане; одеждите му пламтят, изпъстрени с перлени нанизи; с люспести доспехи, раменете му препасани; върху гърдите му – ликът на Младенеца Емануил; в дясната ръка – кръст, в лявата – огнен меч. Дивно! дивно!.. Косите на главицата му къдрави и руси, завили се от ушите и подредени къдрица по къдрица. Крилете му пък просторни и бели като сняг, а отдолу – светъл лазур, перце до перце изписани и във всяко перце – косъмче до косъмче. Погледнеш към тези криле, и къде се дява целият ти страх: молиш се „Осени ме” и веднага стихнеш, и в душата ти настава мир. Ето каква беше тази икона! И бяха тези два лика за нас все едно като за евреите тяхната светая светих, украсена с чудното изкуство на Веселиил[7]. Всичките икони, за които казах отначало, карахме в отделен кош на коня, а тези две дори и в колата не слагахме, а ги носехме: Владичицата винаги беше със стопанката на Лука Кирилов Михайлица, а ангеловото изображение Лука сам пазеше върху гърдите си. Имаше си той направена за тази икона брокатена кесия с копче, подплатена с тъмен памучен плат, върху предната страна с ален кръст от истинска дамаска, а отгоре бе пришит дебел зелен копринен шнур, за да се обвие около врата. И по този начин – у Лука на гърдите – навсякъде, накъдето отивахме, иконата вървеше пред нас, сякаш сам ангелът ни предшестваше. Вървим обикновено от място на място, на нова работа през степите, Лука Кирилов пред всички с нарезен разтег вместо с пръчка си помахва, след него върху каруцата – Михайлица с Богородичната икона, след тях ние цялата задруга крачим, а в полето треви, цветя по ливадите, някъде стада пасат и свири някой на свирка… тоест просто за сърцето и ума възхита! Всичко ни вървеше прекрасно и имахме чудна сполука във всяко дело: намирахме все хубава работа; между нас имаше сговор; от къщи идваха спокойни вести; за всичко това благославяхме ние предвождащия ни ангел и ни се струваше, че по-лесно бихме се разделили с живота си, отколкото с чудната му икона.

Пък и можеше ли да се мисли, че някак, поради какъвто и да било случай, ще се лишим ние от най-драгоценната ни светиня? А междувременно такава мъка ни чакаше и така се наредиха нещата, както едва после разбрахме, не от хорско някакво коварство, а от грижа за нас на същия този наш пътеводител. Сам той бе възжелал да бъде оскърбен, за да ни постигне свята скръб и с нея да ни посочи пътя на истината, пред който всички пътища, пребродени от нас дотогава, все едно бяха тъмни и безследни дебри. Но я кажете: занимателна ли е моята история и не безпокоя ли напразно с нея вашето внимание?

– Не, ама какво говорите: бъдете така добър, продължете! – възкликнахме ние, заинтригувани от разказа.

– Както обичате, ще ви послушам и ще почна да излагам случилите се с нас дивни чудеса от ангела както мога.

III

– Пристигнахме ние на голям строеж край един голям град, на една голяма течаща вода, на река Днепър, за да строим тук един голям и днес доста известен каменен мост. Градът е разположен на десния стръмен бряг, а ние спряхме на левия полегат, с разливищата, и пред нас се появи целият чудесен пейзаж: старите храмове, светите манастири с многото свети мощи; гъсти градини и такива дървета, каквито рисуват в заставките на старите книги, тоест островърхи тополи. Гледаш всичко това и сякаш сърцето ти пърха, толкова е прекрасно! Знаете, разбира се, че сме обикновени хора, но изяществото на богосъздадената природа и ние усещаме.

А пък на нас мястото толкова ни хареса, че в същия тоя първи ден започнахме да си строим тук временно жилище, отначало забихме по-високи подпорки, защото мястото тук беше ниско, досам водата, после върху подпорите захванахме да стъкмяваме молитвена стая и до нея килер. В стаята внесохме всичката си светиня, както се полага, според бащиния закон: по дължината на едната стена разположихме сглобяемия иконостас на три реда, първия с големите икони за поклонение, а по-горе върху двете греди – за по-малките, и издигнахме, както трябва, стълба непосредствено до разпятието, а ангела поставихме на аналоя, на който Лука Кирилов четеше Писанието. Самият Лука Кирилов и Михайлица заживяха в килерчето, а ние си оградихме наблизо една казармичка. Като ни видяха, същото почнаха да строят за себе си и останалите, които бяха дошли да работят за дълго, и ето че отсреща на великия солиден град се изтипоса нашето леко градче на пилоти. Заловихме се за работа и всичко тръгна както трябва! Парите за разплащане в кантората при англичаните – сигурни; Бог пращаше такова здраве, че през цялото лято нямаше нито един болен, дори Луковата Михайлица взе да се жалва, че мен самата, казва, не ме радва колко пълнота се натрупа навсякъде по мен. Ала на нас, старообрядците, тук ни харесваше най-вече, защото по онова време нас ни преследваха навсякъде заради обреда ни, а тук имахме облекчение: няма нито градско началство, нито околийско, нито поп; никого не виждаме и никой не засяга и не възпрепятства нашата религия… На воля се молехме: изработим часовете си и се съберем в молитвената стая, а тук вече цялата светиня от многото кандила така сияе, че дори сърцето ти се разпалва. Лука Кирилов почне благославящата начална молитва; а ние всички подхващаме и тъй славим, че дори понякога при тихо време далече извън селището се чува. И на никого нашата вяра не пречеше, дори на мнозина сякаш им прилягаше по обичая и се харесваше не само на простите хора, които са склонни на богопочитание по руския образец, но и на друговерците. Много от черкуващите се, дето са с благочестив нрав, а няма кога да отидат на черква на другия бряг, застанат обикновено под прозорците ни, слушат и почват да се молят. Не им го забранявахме навън: не бива да се пъдят всички, защото дори и чужденците, които се интересуваха от стария руски обред, неведнъж идваха да послушат нашето пеене и го одобряваха. Главният строител сред англичаните, Яков Яковлевич, се случваше дори да дойде да стои с листче под прозореца и все гледаше да отбележи с ноти нашия напев, сетне тръгне из строежа, а сам постоянно бучи в наш дух: „Бо-господ и явися нам”, само че всичко това при него, разбира се, излизаше в друг стил, защото пеенето, разположено на невми, не на нотни редове[8], с новите западни ноти не може да се улови напълно. Англичаните, за тяхна чест, са хора сериозни и набожни и те нас много ни обичаха, смятаха ни за добри хора и ни хвалеха. С една дума, доведе ни ангелът Господен на добро място и отвори сърцата на всички хора за нас и за целия пейзаж на природата.

И по тоя начин, с подобен мирен дух, както ви го представих, живяхме към три години без малко. Спореше ни всичко, изливаха се върху нас все успехи, сякаш от Амалфеевия рог на изобилието[9], когато изведнъж съзряхме, че има сред нас две вместилища, избрани от Бог за наше наказание. Едното от тях беше ковачът Марой, а другото – деловодителят Пимен Иванов. Марой беше съвсем прост, дори неграмотен, което сред старообрядците е рядкост, но беше особен човек: на вид непохватен, подобно на камила, и с гърди като на дива свиня – само пазвата му за човек и половина, челото му цялото обраснало с яки косми, сякаш на стар мраволъв[10], а насред главата на темето си обръснал кръгче[11]. Речта му беше тъпа и неразбираема, все фъфлеше с устни и умът му беше муден и толкова нескопосан във всичко, че дори не умееше да научи наизуст молитвите, а само вземе, че заповтаря някаква дума, ала за предстоящето беше прозорлив и имаше дар да вещае, и можеше да пуска едни оплетени намеци. Пимен пък, обратното, беше фасонлия: обичаше да се държи много наперено и приказваше с такова хитро извъртане на думите, че да се чудиш на речта му; затова пък имаше лек и увличащ характер. Марой беше стар човек, над седемдесетте, а Пимен бе на средна възраст и един изящен: с къдрави коси, на прав път; с наежени вежди, лицето му заруменяваше, с една дума, велиар, злия дух[12]. Ето в тия две вместилища започна изведнъж да ферментира онова възкисело питие, което бе необходимо да изпием…

 


[1] Т.е. кръсти се не с три, а с два пръста – като староверец. Б. пр.

[2] Новгородска иконописна школа (XIV-XV в.) и продължилата нейните традиции Строгановска школа се отличава със ситно изписване върху злато. Б. пр

[3] Дейсис е икона, свързана с Божието милосърдие по време на Страшния съд. В центъра – Иисус Христос, от ляво и дясно са молещите се Богородица и Йоан Кръстител. Б. пр.

[4] Иконографски сюжети: Индикт – начало на Църковната нова година – 1 септември; посветената на този ден икона е с много образи. Светци (тук) – дванадесетте икони със светците, почитани по дни всеки месец. Събор – икона с изображението на архангели Михаил или Гавриил, държащи икона на Младенеца Христос Емануил. Отечество – икона с изображение на Бог Саваот с Младенеца Христос на ръце, заобиколен от архангели. Шестоднев – икона с шест сюжетни изображения, за всеки ден от седмицата. Врачи – икони с изображение на светци лечители (врачи). Троица с Авраамовото поклонение под Мамврийския дъб – Гостоприемство Авраамово (Старозаветна Троица). Б. пр.

[5] Палихово – Палех, село в Ивановска област на Русия. От XVI век е иконописен център, чийто разцвет е през XVIII век. Б. пр.

[6] Тороци/ слух – тънка лента върху главата на ангел, знак за слушане на Бог; на иконата краищата ѝ се изобразяват като струи или лъчи. Б. пр.

[7] Веселиил – според Изх. 36, основоположник на храма, построен от евреите в пустинята след изхода им от Египет. Б. пр.

[8] Невми – музикални знаци, византийско нотно писане; използва се в православното богослужение. Б. пр.

[9] Амалфеев рог – рог на изобилието. Б. пр.

[10] Мраволъв – фантастично животно, кръстоска между мравка и лъв (по „Физиолог”). Б. пр.

[11] Тонзура – теме, остригвано при посвещаване на църковнослужители. Б. пр.

[12] Велиар (библ.) – злия дух; тъмна, мрачна сила. Б. пр.