0
680

Записки на лумпена

TNikolov

Пак и пак. Студ и протести пред Съдебната палата, Министерския съвет и парламента.

Сякаш зимата на 2013 г. се завръща, макар и в друг метафоричен вариант.

Тогава зад „маската Орешарски” + #Кой? (Цветан Василев, Пеевски) имахме ДПС и БСП, подпиращи се на властови инструменти като Цацаров, Цветлин Йовчев и Писанчев.

Сега, след като на три пъти правихме избори (европейски, парламентарни и местни), след едногодишния коалиционен опит на Христо Иванов за съдебна реформа на модела #Кой, стигнахме до какво – до спорни конституционни промени, политически предоговаряния във власт и опозиция и до огромни въпросителни за това как ще изглежда бъдещият Закон за съдебната власт.

Дори бъдещият министър на правосъдието Екатерина Захариева да застане изцяло зад вече подготвения законопроект на реформата, кой може да гарантира, че той няма да бъде сериозно окастрен от ГЕРБ (с друг законопроект) и ДПС, от Патриоти 1 и Патриоти 2 след совалки на АБВ, които по този начин набиват политическата си цена. При това с размитата подкрепа на БСП (внесли свой законопроект) и възпиращата санкция на главния прокурор Цацаров.

И че няма да се стигне до пак същото – нова политическа криза (след около два месеца), ала далеч по-остра (след либерализирането на цените на тока). С пълно разбъркване на моментните тематични мнозинства, което неминуемо ще ни отведе към избори две в едно наесен.

*   *   *

Някои неща се повтарят, защото интересите и субектите зад тях остават.

Запази се непокътнат моделът #Кой.

Затова и случващото се от седмица насам толкова напомня на вече видяното.

Видях отново вечер на протестите хора, които не бях виждал от години.

Поразих се, че този път младите реагираха най-бързо и изглеждат най-решени да водят тази битка за правосъдие. Част от по-възрастните са леко объркани – търсят политическата логика, а тя е променлива величина.

Новото е в хората в тоги – повечето от тях съвсем млади – които излязоха пред гражданите, твърдо решени да им обяснят, че в случая не става дума за прищявка или произволна съдебна аритметика (6:5 или 5:5), а за това ще има ли изобщо или няма да има върховенство на закона в България.

Или ще има прокуратура по съветски модел с вездесъща власт над обществото, както ми каза един висш магистрат. (Не му споменавам името, защото не искам да го „профилактират”, подобно на председателя на СГС Калоян Топалов, заради срещи с граждани).

Стават такива неща в България. Някой да е изненадан?

Не бях присъствал обаче на юридически прения на открито и то в зимни условия, последвани от ден на откритите врати в съдилищата в страната.

Не бях виждал и граждани да ръкопляскат на магистрати.

Значи и това е възможно в България.

Вече близо седмица съм свидетел на искрената загриженост на немалко хора нещо да се промени и да се върне отнетото ни чувство за справедливост.

Свидетел съм и на това как отново започва да се помпа гняв в обществото, как протестиращи пред Съдебната палата или Народното събрание пускат постинг след постинг в социалните мрежи, търсейки да мобилизират свои приятели, приятелите на своите приятели и всички нататък по веригата.

Вярно, студено е, идат празници, но щом нещо къкри в политиката, някой ден то ще кипне. Тогава капакът на тенджерата ще отхвръкне и болезнено ще изпарят ръцете си онези, дето са си играли комбинации с огъня.

А иначе всичко си е до болка познато: помийната вълна потече срещу хората, надигнали глас в защита на реформите, по добре познатите медийни канали.

„Лумпени!” – така накратко охарактеризира протестиращите крайно лява дама, ползваща ефира на БНР „гаче й е лозе” (ако използвам любим израз на друго ляво перо, което преди време поне ги въздигна до „красиви и интелигентни”). Евгений Дайнов реагира и не ми се връща към това.

Терминът „лумпен” обаче ме накара да се замисля.

И то над следното: на немски Lumpen означава дрипльо, изпаднал, беден човек.

А на всеки един протест се събират какви ли не хора.

Онова, което не мога да разбера, какъв проблем имат „новите леви” с бедните, щом ползват думата „лумпен” като върховна обида? Нали досега мразеха богатите, а скрито завиждаха на „красивите и интелигентните”. Какво пък сега са им сторили най-бедните? Или омразата у тях е на път да подяде всичко човешко?

И което е още по-интересно – „новите леви” сякаш са си плюли в устата с водача на национал-патриотите Валери Симеонов.

И те, и той, освен че не могат да понасят „лумпените”, вдигат олелия до небесата: протестиращите били „глезени деца”, които „глезещият баща” (Бойко Борисов) напразно е дондуркал досега.

*   *   *

На човек свят да му се завие от толкова много метафорика.

В днешната българска политика думата метафора сякаш се завръща към най-буквалното си значение – на „пренос-превоз”, което още може да се види изписано по камионите в съседна Гърция.

Така например в отговор на „опраскването” (от записите „Яневагейт”) се стигна и до лозунга „Долу Свинската палата!”.

Разбирам, че той силно дразни някои.

Няма как, в него е закодирано немалко от проблема #Кой?

Необходими ли са дълги разяснения към чий кабинет на втория етаж в палатата гледат „лумпените” и кого другиго имат предвид?

„Четири крака – да, два крака – не!”, както гласеше един от лозунгите в безсмъртната „Животинска ферма” на Джордж Оруел.

И за да станат нещата от ясни по-ясни, ще си позволя да приключа тези свои „лумпенски записки” със „свинския химн” в споменатата „Животинска ферма” – задължителен израз на обърната социална справедливост, олицетворявана от шопара Наполеон:

Благ към сираците,
бог за бедняците!
Ваш
’та трибуна е светъл амвон.
Правдиво делите
храната в копаните
и смело ни браните,
другарю Наполеон!

Сипете благото,
Тъй ни е драго то!
Равно за всекиго – туй е закон!
Дал сте отбора
нам за отмора,
вий, наш
’та отмора,
другарю Наполеон
!

(превод Владимир Трендафилов)

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСами заедно
Следваща статияПоезия