1
754

Записки от суматохата (2)

tnikolov

Около обяд в градинката край парламента. Пред палатковия лагер на гърба на Художествената академия не е многолюдно – има-няма двайсет-трийсет души. Инак мястото е обявено от нанеслите се там за „ново Оборище”,  макар алеята да се влива плавно в улица „Шипка” („Оборище” е следващата пряка). Явно надделява историческата символика: идеята да се заседава народно, не само да се щурмува чутовно, въпреки че разговорите все избиват натам кога да се прави пробив към парламента или да се прегражда „Орлов мост”.

Неколцина минувачи, подобно на мен, разговарят с протестиращите и четат закачените искания, които са неизброимо разнопосочни. Няма и помен от така наречените „говорители на протестите” – никакъв Янко Петров, Ангел Славчев, Дончо Дудев и тем подобни лица, легитимирани от екрана.

„Ние сме движението „Орлов мост” – обяснява едно от недоспалите момчета, мръзнало в палатката цяла нощ, заедно с други две момичета, които пристъпват от крак на крак в опит да се постоплят. „Янко Петров го виждаме само по телевизията” – казва едното от тях, „а сме на протестите от самото начало”. Познат сюжет от историята, включително и от уличните протести в България през 90-те години. Възглавяването на революциите задължително минава през самозванство и властолюбие. Хора с по-яки лакти (често с външна подкрепа) грабват мегафона и камерите се обръщат към тях. Резултатите са известни. Спомнете си невъобразимо фолклорната група във Великото народно събрание, изобилстваща от всякакви прякори, дебели досиета и крещяща некомпетентност.

Римейкът се оформя. Както през 1990 г., Народното събрание отброява последните си часове в пълен страх, парализа и зад метални заграждения. Навремето Благовест Сендов цитира на колегите си народни избраници стих от Новия Завет по протестантския превод: „вкупом съгрешихме и вкупом непотребни станахме” (Рим. 3:12). Сега във въздуха витае сходно усещане.

От унеса на спомените ме изважда едро момиче, което носи на главата си индиански пера. „Че то всички в България сме си индианци”, възторжено заявява тя, разразявайки се в гръмогласен смях. Опитвам се да проумея „защо?”. Сещам се, че „Винету” е любимата книга на Бойко Борисов, трайно формирала него (и съответно партия ГЕРБ), но тутакси, навярно заради близостта на парламента, в паметта ми се откроява друго женско лице от началото на 90-те години – лидерката на партия „Български орел”, която носеше подобни атрибути и май беше изнамерила общ етногенезис на българи и индианци. Направо ме побиват тръпки: тогава, в зората на демокрацията, това беше смешно. А сега? Четвърт век по-късно излиза, че историята се повтаря. И тогава…

Някой ме дърпа за ръкава. Извръщам се и що да видя – Йоло Денев, друг колорит от 90-те, както някога иска да ми продаде от изданията си. През юли 1990 г. в Града на Истината (около фонтана край президентството) той пласираше своя вестник „Камбана”. Купувахме го, за да не седим на земята. Сега Йоло Денев издава в. „Революция”, където продължава да бие „камбаната за грабежите, грабителите и катастрофата на България! Стига робско търпение и т.н.” Бленуващ националист, за разлика от далеч по-самозвани такива в парламента. И той, както Волен Сидеров или Божидар Димитров, смята, че „българите са създали десетки държави и империи по света и са били Велики”, както буквално пише във вестничето. Но за разлика от тях Йоло Денев няма научни титли, не е бил в парламента, нито е телевионен водещ, за което веднага ми се ожалва.

Продължавам да чета вестничето му, в което под призива: „Да спасим майка България с Великия български дух на Лъва”, се мъдри и политическата му кредо: „Програмата на Йоло е за коренна промяна на системата (статуквото) в интерес на България и българския народ – без милионери, безработни, престъпност и мизерия”.

Сериозно се замислям с какво Йоло Денев е по-лош от другите „неформални” и „формални” лидери? С какво неговата програма е по-различна от фразеологията на Волен Сидеров или Ангел Славчев? Йоло Денев е поне истински „клетник”! Купувам си вестничето, той настоява да ми продаде „Великата история на България”, след което тръгва да ме заклева в името на Тангра и тук пътищата ни радикално се разделят. В това време друг мъж ми обръща внимание на огромен плакат, закачен на дърво в десния фланг на лагера. Става дума за нещо като опит за обобщение на всички искания (ако изобщо това е възможно), от чието прочитане направо ми се завива свят:

президента (както пише там) да забрани всички политически партии; да свика Велико народно събрание, но да остави това Народно събрание да работи, докато не изпълни то всички искания; да се забранят всички монополи и да се разтрогнат всички приватизационни договори; да се замразят всички сметки за ток и парно. Към което (по фейзбук – както е написано) се добавят исканията: гражданите сами да напишат новата конституция, с предварително внесен член 1 – „за чиста и свята република”; сетне ВНС само да я гласува (и вероятно да се разпусне?), а гражданите да управляват онлайн! Събрал: инж. В. Янков.

Чета и трудно осмислям прочетеното, а до мен други двама граждани, също позатруднени, предлагат: „Не е ли по-добре да се преведе и приеме някоя чуждестранна програма!”. С което спомените от 1990 г. се отприщват у мен като вълна. Сещам се как на две крачки оттук, пред Университета, един любезен, възрастен господин спираше случайно срещнати студенти с въпроса: „Познавате ли Германската програма за България?” Времето беше такова – еуфорично и иновативно. Ние смутено поклащахме глави, а възрастният господин, който май се казваше Иван Петров (ама не сегашният от Варна, щеше да е прекалено!) пространно разясняваше, че тази Германска програма е преведена, няма какво да се лутаме, а само отделните й част трябва да се приложат в управлението на страната. После Иван Петров се кандидатира на първите избори (тогава нямаше изборен праг и беше възможно, за което днес пак настояват някои). Спомням си, че дори гледах негов предизборен клип (БНТ беше задължена да отразява всички предизборни инициативи на всички кандидати), та въпросният Иван Петров в 7 ч. сутринта с жена си или сестра си мило спираше ранобудни купувачи в хлебарницата, питайки ги: „Как искате да се приложи Германската програма за България, която ще реши проблемите с парното, тока и цените на храните?”). Така че нека Янко Петров или Дончо Дудев не си мислят, че са първите, внесли своя решаващ принос в разрешаването на всички стопански проблеми на страната.

Междувременно след обяд палатковият лагер се поизпълва с хора. Разнася се вестта, че в някакъв хотел други протестиращи  май имали сбирка, ама с каква цел, никой не знае. Хората около Янаки Ганчев възбудено крещят, че „Янко Петров и Ангел Славчев са патериците на БСП”. От парламента наизлизат хора в черно с вид на „атакисти”, които обещават пропуски на протестиращите, ако те им дадат подкрепата си.

В същото време на една от централните пейки пред „новото Оборище” мила възрастна дама наизважда разни албуми със странно познати картини. Доближавам се и периферно съзирам на корицата думите космическа живопис и Ванга, като не знам защо се сещам за Светлин Русев. Но не: дамата, макар и почитателка на творчеството му, е самостоятелен творец, който прави „космически потрети на лица, територии и държави”, притежавайки „шесто сетиво”. С това тя напълно кореспондира с едно момче от Пловдив, активист от палатковия лагер, което малко преди това обясняваше до мен, че ние, българите, сме „шестата раса” (?). Дамата, живяла в Питсбърг, ми подава визитна картичка, легитимирайки се като Ен Ди Ди – ясновиждащ творец, който провижда в космическите тайни на света. Любопитствам какво ще се случи през следващите седмици до предсрочните избори, на което тя с лека досада ми отговаря, че това за нея не е никаква тайна – тя предвиждала катаклизми, които ни дебнат векове напред. „И все пак?”, питам аз. „Пет партии ще влязат в следващия парламент” – отсича космическият живописец, без да навлиза в подробности. „Казвам ви го, защото сте добър човек, макар такъв космически хороскоп да струва пари”. Искрено й благодаря, защото напоследък, покрай записките ми от суматохата, какъв ли не ме изкарват по форумите. Правя опит да конкретизирам „космическата съдба на България: „Пет партии – БСП, ГЕРБ, ДПС, а другите?”

„ГЕРБ ще влязат само, ако са в коалиция”, репликира Ен Ди Ди, „инак ще имат само четирима депутати”. Тук в разговора ни ненадейно се намесва руса дама, която заявява, че екстрасенската Цветанка предрекла пълно мнозинство на Бойко Борисов на предсрочните избори. Ен Ди Ди видимо не приема подобна нелоялна конкуренция на космическите си пророчества, а аз използвам случая, за да си тръгна.

Обремен от всичко чуто и спомнено, поемам към подлеза на Университета. Утешавам се с мисълта, че хората все пак говорят без страх, а пред палатковия лагер ме заварва вестта за оставката на Кирил Йорданов, което е знак, че нещата, поне във Варна, може и да помръднат. Така, при вида на осветения вход на метрото, мислено напускам смутната 1990 г., гмурвайки се в неизвестностите на март 2013 г. Бог знае какво ни чака.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЖОРЖ ПАПАЗОВ
Следваща статияЦветанка и ХХ век