0
2300

Заплахата и бъдещето

Дневник на коронавирусната година (4)

Какво след повече от месец изолация разбрахме за нас и случващото се с нас? Не е лесно да си дадем отговор, а той ни е така необходим. Кога, ако не сега, досегът със смъртта във времето на Възкресението би ни накарал да прелистим по друг начин книгата на нашия живот? Без да се фиксираме единствено върху настоящия миг, сиреч върху предисловието ѝ, а да обърнем поглед и към някои други глави. И наистина с други очи да прочетем началото на Книга Плач Иеремиев: „Как самотно седи градът, някога си многолюден” (1:1).

Всички знаем, че човекът е смъртен, но не го вярваме. Логиката, а и статистиките на оперативния щаб ни го доказват всекидневно, но не сме в състояние да го приемам в сърцето си. Така сме устроени. Независимо че още от часовете по формална логика в училище сме виждали изписан с тебешир върху черната дъска азбучния силогизъм:

Всички хора са смъртни.
Сократ е човек.
Следователно: Сократ е смъртен.

Сократ е смъртен и отдавна не е на този свят, но трудно постижимо е за което и да е човешко същество да замести собственото си име с това на древния мъдрец.

Сократ, да, но ние… Но, аз…

Смъртта продължава да е скандал за човеците – не само за вярващите, но и за невярващите. Което е човешко, толкова човешко. Не само за богобореца Ницше. Нали сам Иисус плаче при вестта за смъртта на ученика си Лазар, въпреки думите, че „тая смърт не е за умиране” (Иоан. 11:4).

В това донякъде е и разковничето на вълната от днешни реакции – на възмущението и отрицанията, от които преливат форумите. Има и такива, които отиват още по-далеч – даже си искат „ада“, обещан им от Бойко Борисов преди десетина дни, твърдейки, че им е писнало да ги лъжат, всичко било „бла-бла“…

Възможно ли е на някого да му липсва „преизподнята“? Или това е също защитна реакция, обяснима в кризисната ситуация?

Ще се опитам да разположа подобни твърдения, прескачайки цветистата им изразност, в перспективата, която задава швейцарската психиатърка д-р Елизабет Кюблер-Рос в прочутата си книга „Смъртта и умирането” (1969 г.), преведена и на български език. В нея на базата на дългогодишни изследвания тя описва петте последователни реакции на хората при сблъсъка им със смъртта – онова, което тя определя като „фази на скърбенето”. Напълно човешки реакции пред гибелта на други човешки същества.

Първо е категоричното отрицание – това, което се случва, е просто невъзможно. Не и сега, не тук, не и с мен…

След което идва ред на гнева, бликващ отвътре, който приема най-различни форми. Вероятно и като тази – да си търсиш „ада“…

За да се стигне до третата фаза – на „пазаренето”. Добре де, ама нали умират само някои… Примерно хора със съпътстващи и тежки заболявания, а не напълно здрави хора като мен… Сигурно има „изключения“…

Четвъртата степен е най-скръбната. Човек бива обзет от отчаяние, от „черното слънце” на депресията. Струва му се, че изход или надежда просто няма.

Ала в петата степен всичко ненадейно се променя. Изведнъж изниква просвет в тунела. Човек „приема“ реалността на случващото се с него, с останалите, с всички нас. И със сърцето си разбира, че има сили да продължи напред, да устои на бедствието…

В дните от Страстната седмица мнозина разгръщат Библията. Обръщам вниманието ви към два стиха от двете послания до коринтяните на апостол Павел. В първия от тях той с пареща болка споделя: „Всеки ден умирам“ (1 Кор. 15:31), за да заключи във втория: „…смятат ни за умиращи, а ето, живи сме“ (2 Кор. 6:9).

* * *

Как да си обясним обаче този непрестанен обрат между живота и смъртта? Не е ли тъкмо той онова, което особено стъписва лекарите и при лечението на Cоvid 19, когато след внезапно подобрение на пациента, често настъпва рязко влошаване, макар в редица случаи да е налице и обратното?… Мигът на изнемогването бива последван от възземането и прииждането на надеждата, на голямата надежда. Защото ако смъртта е вирусът в живота, то животът е наш дар. За което никога не бива да забравяме.

* * *

Прави впечатление, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, че пандемията, отвъд всеобщия ужас, дава възможност на мнозина да възликуват, съзирайки правотата си. В което е стъписващата асиметрия на ситуацията. Замислете се само:

антиглобалистите тържествуват – зад кризата те съзират края на глобализацията и на капитализма като такъв. Затуй с нетърпение очакват вируса да отстъпи и да стане възможно налагането на нов социален ред;

глобалистите също са убедени в правотата си. В развоя на събитията те съзират провала на държавите нации, което в още по-голяма степен доказва необходимостта от глобално правителство. Мнозина настояват СЗО, бламирана от Доналд Тръмп, да прерасне в световно здравно министерство, което да финансира създаването на нови лекарства и ефикасни ваксини;

еколозите също имат основания да са доволни. Никога досега въздухът в световен мащаб не е бил толкова чист, замърсяващите промишлени производства затварят врати. Грета Тунберг има пълното извинение да не ходи на училище; в каналите на Венеция тече чиста вода, а небето над Китай е лазурносиньо;

националистите също ликуват: „Останете вкъщи” е техен лозунг. Контрол над проблемните квартали. Всеки да си седи там, където се е родил;

авторитаристите доволно потриват ръце – Китай се справя най-добре. Е, не е ясно какво прави Путин, но има ли твърда ръка, вирусът (поне медийно) ще е под контрол;

демократите са в пълна мобилизация: ясно е, че пандемията е резултат от укрита информация и то от страна на авторитарния режим в Китай. Освен това всички цитират предупреждението на италианския философ Джорджо Агамбен, че извънредното положение крие не по-малки заплахи от вируса;

крайните атеисти ликуват: Бог не съществува или мрази хората, а църквите са разпространители на епидемията. Фундаменталистите пък са на седмото небе: най-сетне дойде Божието наказание, което да порази неверниците.

Ето как епидемията обвързва в едно политическия ред и медицинското усилие, вярата и неверието.

* * *

Досега мнозина смятаха, че вирусите са само информационни. Тази пандемия обаче е историческа: тя пише история и чертае нов хоризонт пред човешкото съществуване.

Ако искате – и като урок по реализъм.

Отново сме човеци, а не свръхчовеци или трансчовеци… Не сме полубогове, не сме прометеевци, нито фаустовци.

ХХ в. бе обсебен от „светлото бъдеще“, а ХХI в. от настоящето. Един малък вирус преобърна перспективата и ни върна пак в миналото.

Така днешният човек, както писа наскоро френският философ Филип Аджадж, се почувства брат на някогашния човек. Върнахме си културата и днес тя ни изглежда не по-малко важна или значима от иновациите.

Започнахме да четем с други очи и с друго проникновение Тукидид или Прокопий Кесарийски, Бокачо, Дефо или Мандзони. Оказа се, че разказите им за епидемията могат да са ни по-близки от трилърите на Дан Браун.

Културата започна да покрива вечните човешки очаквания.

* * *

Ето защо може би най-доброто описание на днешната ситуация дава не друг, а философът математик Блез Паскал, живял през XVII век:

Какво е човекът във вселената? Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности. За него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща.

Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива. („Мисли“, фрагмент 347, превод Лилия и Анна Сталеви).

Лек полъх и капка вода, от които търсим защита зад маските и защитните облекла. Без да губим надежда: човекът надвишава онова, което търси да го погуби.

* * *

Има нещо необичайно в битката, която водим. Обявяваме, че сме във война, но някак забравяме, че тя има две страни: в случая – хората срещу вируса, но и вирусът срещу хората.

В състояние ли сме да сменим гледната точка, да се опитаме да погледнем бедствието и от онази му страна – оттам, откъдето то ни връхлита?

Една статия на големия швейцарския социобиолог Адолф Портман (1897–1982), която прочетох тези дни, сериозно ме накара да се размисля. Портман е много сериозен учен, философ във физиологията. На негови разработки се позовават антрополози като Макс Шелер и Хелмут Плеснер, цитира го Хана Арент.

Текстът на Портман, измъкнат в наши дни от архивите, наистина стъписва, макар да не е посветен на коронавируса, с който той няма как да е бил наясно, а на вируса на бяса.

Как се държи ухапаният от бясно куче човек? Обзет от вируса, той имитира не толкова заразилото го животно, колкото следва стратегията на самата зараза.

Първо, не стои на едно място, движи се непрекъснато – стратегия на мобилността.

Второ, иска да хапе, пускайки обилно пяна от устата си. Целта на вируса е очевидна – трябва да бъде поразен максимален брой хора.

Трето, бесният се страхува от вода, което е също много интересно. Инстинктивно се дърпа от нея и бяга в друга посока. Страх от неутрализиране.

И, четвърто, даже давейки се от пяната, заразеният отказва да преглъща. Обяснението: иначе вирусът ще стане подвластен на стомашните сокове и би бил неутрализиран.

Описание, което стъписва и обсебва въображението.

Замислете се как чрез сходна стратегия коронавирусът, използвайки човешката инфраструктура, свали самолетите ни и тръшна човечеството на земята.

Ала не придаваме ли по този начин на врага, който ни атакува, твърде голяма значимост? Нали вирусът на бяса, както и коронавирусът, е противник без интелект? Не би ли означавало, ако разсъждаваме по този начин, да влагаме в заразата целева причина (по Аристотел), която не ѝ е присъща?

Струва ми се, че освен над лечението и преодоляването на заразата, е дошло време да се замислим и над начина ѝ на действие.

Защото силата на коронавируса се крие не само в невидимостта му, във факта, че привидно здрави хора заразяват останалите. А тя е и в това, че вирусът обсебва, преобръща по коварен начин човешката емоционалност и нежност.

Заразно смъртоносни стават трите най-характерни прояви на човешката близост – ръкуването, прегръдката и целувката.

В Страстната седмица това ни подсеща за целувката на Иуда, срещу която имаме Пилат, който измива ръцете си – най-вероятно с хладка вода и благовоние, наподобяващо днешния сапун.

Как да се чувстваме в такъв момент, ако не едновременно като „предатели“ и „предадени“, злокобно имитирани от вируса?

В Средновековието често са повтаряли, че демонът (или бесът) е имитация (пародия) на божественото.

А ето че днес живеем в свят, в който вирусът мимикрира (пародира) човешката близост.

Факт, който би трябвало да приемем не просто със страх и почуда, а и с трезв реализъм.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЦърковната музика в „детската възраст” на християнството
Следваща статияАнатомия на един развод