Начало Идеи Гледна точка Заплахи и надежди
Гледна точка

Заплахи и надежди

2581

Тези дни президентът Радев шашна отново и нас, българите, и света. Думите му бяха по вазовски и прости, и кратки. При това с една поразяваща, с една убийствена яснота: „Украйна настоява да води тази война, а сметката плаща цяла Европа”. Да не повярваш, че един евроатлантически президент, който неведнъж открито се е себепрепоръчвал като натовски боен пилот, може да изрече подобни слова. Слова, които биха прилягали по-скоро на Путин, отколкото на един натовец. Формалнологически погледнато, от тези слова следва, че Украйна е не жертвата на хищния руски империализъм – Украйна е страната, заради чието желание, заради чийто каприз, заради чийто милитаризъм страдаме ние, европейците. Ако я нямаше, значи, войната, нямаше да страда и Европа. А за тази проклета война, която президентът Радев избягва и да окачествява като война, са виновни не нахлулите преди година и половина с пръст на спусъка червеноармейски пълчища – виновна е Украйна, която според Радев настоява да воюва. Като че ли Украйна имаше възможността да избира между мира и войната, като че ли бруталното и с нищо непредизвикано кремълско нашествие ѝ оставяше друг изход освен въоръжената самоотбрана. Да предпочитат, както декларира президентът ни, да водят тази война, ще рече, че украинците предпочитат руските агресори да избиват собственото им население – жените, децата, старците и дори пациентите в опустошените болници. Да предпочитат да водят тази война ще рече, че украинците се наслаждават на беса, с който руските агресори взривяват училищата и болниците, селата и язовирите, разстрелват пленниците, изнасилват жените и плячкосват домовете им. 

Виновен за всички тези издевателства е според президентската позиция не нападателят – виновен е нападнатият, отбраняващата се Украйна е виновна. Която просто и само отстоява, при това доблестно, правото си на съществуване. По същата, по абсолютно същата президентска логика през Втората световна война за виновни бихме могли да провъзгласим съпротивляващите се срещу нацистките нашественици руснаци и французи, да речем – ако те бяха свели оръжията, щеше да настъпи мир. Мирът, който президентът Радев не пропуска възможност да препоръча най-горещо. Пренебрегвайки и премълчавайки обстоятелството, че мирът е желание и цел, преследвана и от цяла демократична Европа, и от цялата Евроатлантическа общност. А най-горещо желаят и преследват мира онези, които пострадаха и които страдат най-жестоко от бушуващата война – украинците. Има обаче два вида мир – справедлив и несправедлив. Справедлив е онзи мир, който обезпечава свободата и независимостта на един народ – несправедлив е мирът, който узаконява и налага с железен юмрук робството. По всичко личи, че докато целият цивилизован свят желае първия вид мир, президентът ни предпочита втория. Негово право си е, разбира се, но само като частен гражданин – не и като държавен глава на една натовска, на една евроатлантическа, на една правова държава.

Не можеш да преговаряш за мир с човек, дошъл да те убива – пише Голда Меир, която има богат и скъпо платен опит в общуването с нашественици, сравними по бруталност с червеноармейските. Мирът, постигнат на цената на свободата и независимостта, е деструктивен мир – това е мирът на нацизма и на комунизма, мирът на Дахау, на Колима и Белене. Така че единственият приемлив и желан и от Украйна, и от цялата световна демократическа общност мир е възможен само след изтеглянето на руските нашественици от украинска земя – и нито миг преди това. Но подобен мир явно е природно чужд на президента ни – за подобен мир Радев не е и продумвал. Онова, което президентът ни ожесточено брани срещу украинските интереси, срещу нашите национални интереси, срещу интересите на целия Свободен свят, срещу фундаменталните морални ценности на християнската ни цивилизация, е руския империализъм. За мен няма съмнение, че го прави съзнателно – съзнателен, преднамерен, тактически и стратегически обмислен е всеки негов ход, всяка дума и всяко премълчаване в политическото му поведение са съзнателно и старателно подбирани. Така че не воюващата за правото си да съществува Украйна оперира за наша сметка – за наша сметка, за сметка на националната ни кауза и на националните ни интереси е политическото поведение на собствения ни президент. Защото, макар и невидима от пръв поглед, цената, която всички ние ден след ден плащаме за русоидското волнодумие на държавния ни глава, е непоносимо висока – тя ни превръща от съюзници в неблагонадеждни евроатлантически партньори. А без НАТО и ЕС страната ни няма не само бъдеще – тя няма и настояще. България не е Швейцария, за да може да си позволи собствено битие извън Евроатлантическата общност – без Европа и без натовските си съюзници до рамото ние сме обречени, без ЕС и НАТО нас ни чака горчивата участ на Крим.

След многобройни исторически премеждия и крушения, през новото хилядолетие за пръв път страната ни направи правилния, конструктивния външнополитически избор, избор, който, ако го следваме рамо до рамо със западноевропейските и северноамериканските си съюзници, ще ни измъкне от вековната ни балканска капсулираност и ще ни приобщи като равностойни партньори към цивилизацията. Която, бидейки християнска, е и наша, родна. Тъкмо този ни избор обаче президентът ни поставя под въпрос. Не подкрепата, която така половинчато и така неохотно оказваме на героична Украйна – прокремълското политическо поведение на собствения ни държавен глава е главната заплаха за националното ни бъдеще. Една кошмарна, една смъртоносна заплаха, която всички ние, гражданите на републиката, можем да подхраним. Но която можем и да предотвратим – в демократични условия гражданството е по-силно от държавата…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора