0
1010

Запустялата къща

„Чудати се наричат всички проявления на познанието и на желанието, които не могат да се оправдаят с някаква разумна причина, а чудно се нарича онова, което се смята за невъзможно, за непонятно, което сякаш надхвърля познатите сили на природата, или нека добавя, сякаш противоречи на обичайния им ход.“ Публикуваме пълния текст на „Запустялата къща“ (1817 г.), непревеждана досега новела на Хофман (в превод на Ана Димова), част от която бе публикувана в сп. „Култура“.

На едно мнение бяха, че действителните събития в живота често се оказват доста по-причудливи от всичко, което и най-буйната фантазия се опитва да изобрети.

– Мисля – рече Лелио, – че историята дава достатъчно доказателства и че тъкмо поради това така наречените исторически романи, в които авторът със своя ленив мозък се осмелява да прикачи забъркани на оскъден огън детинщини към делата на извечната мощ на вселената, са толкова блудкави и противни.

– Дълбоката истинност – намеси се Франц – на неведомите заобикалящи ни тайни е силата, която ни владее, чрез която познаваме онзи властващ над нас, онзи създаващ самите нас дух.

– О – продължи Лелио, – познанието, за което говориш! Ами нали най-ужасната последица от нашия упадък след грехопадението е тъкмо това, че ни липсва това познание.

– Мнозина са призвани – прекъсна Франц приятеля си, – но малцина избрани! Не мислиш ли, че способността за познание или за още по-прекрасното предусещане на чудесата в нашия живот е дадена на някои люде като някакво особено сетиво? И за да се измъкнем по-скоро от дебрите на мрака, в които можем да се изгубим, и да прескочим в по-ведро настроение, ще ви насоча към една своеобразна алегория – хората с ясновидска дарба, способни да виждат чудото, ми приличат на прилепите, при които ученият анатом Спаланцани откри превъзходно развито шесто сетиво, то като дяволит помощник не само върши всичко, но и много повече от онова, на което са способни останалите сетива взети заедно.

– О-хо-хо! – изсмя се Франц. – В такъв случай, значи, прилепите са по рождение истински сомнамбули! Но в това ведро настроение, за което ти спомена, ще се включа и аз и ще отбележа, че едно такова възхитително шесто сетиво може във всяко явление, все едно дали човек, действие или случка, веднага да забележи онези ексцентрични неща, за които нямаме в обичайния си живот съответствия и поради това ги наричаме чудати. А какво е всъщност обичайният живот? – Ами онова въртене в тесния кръг, в който постоянно си удряме носа, но все искаме да демонстрираме майсторска езда насред монотонния раван на всекидневните дела. Познавам един човек, който като че ли в голяма степен притежава онази дарба, за която говорим. Защото се случва понякога дни наред да върви подир непознати хора с нещо чудато в походката, в облеклото, в говора, в погледа си, после увлекателно да разказва за някоя случка, за някакво действие, което не заслужава никакво внимание и което никой друг не забелязва, но той потъва в размисъл и открива в противоположни явления свързаност, каквато никой друг не вижда.

Лелио възкликна:

– Стой, стой, я го виж нашия Теодор, сякаш нещо особено му се върти в главата, я го виж как е зареял странен поглед навън в безкрая.

– Така е – поде Теодор, който досега беше мълчал, – погледът ми действително беше странен, защото отразява истински странното, което виждах с духовния си взор. Спомен за едно неотдавна преживяно приключение.

– О, разказвай, разказвай – прекъснаха го приятелите.

– Ще разкажа – продължи Теодор – разбира се, но най-напред искам да ти кажа, драги ми Лелио, че примерите, с които искаше да представиш моята ясновидска дарба, бяха доста зле подбрани. Ако познаваш „Синонимиката“ на Еберхард, би трябвало да знаеш, че чудати се наричат всички проявления на познанието и на желанието, които не могат да се оправдаят с някаква разумна причина, а чудно се нарича онова, което се смята за невъзможно, за непонятно, което сякаш надхвърля познатите сили на природата, или нека добавя, сякаш противоречи на обичайния им ход. Надявам се, разбираш, че преди малко, като говореше за моята предполагаема ясновидска дарба, обърка чудатото с чудното. Ясно е, че привидно чудатото произхожда от чудното, само че ние често не виждаме чудния ствол на дървото, от който избуяват чудатите клони с техните листа и цветове. В приключението, за което ще ви разкажа, са преплетени и двете, чудатото и чудното, по един, струва ми се, доста страховит начин.

След тези думи Теодор извади бележника, в който, както приятелите знаеха, беше записвал всичко от пътуването си, и започна да разказва, като от време на време поглеждаше в записките, следната история, която наистина си струва да бъде споделена.

Известно ви е (така започна Теодор), че миналата година цялото лято прекарах в ***н. Многобройните приятели и познати, които заварих, свободният, приятен живот, разнообразните художествени и научни събития, всичко това ме задържа там толкова дълго. Никога не съм бил особено общителен, а тук страстно се отдадох на старата си склонност да бродя сам по улиците, да се дивя на всяка изложена медна гравюра, на всеки афиш или да се заглеждам в минувачите и на някои дори мислено да съставям хороскопи, защото не само богатството на изложените художествени творби и луксът неудържимо ме подтикваха към това, привличаше ме самата гледка на разкошните постройки. Обградената с най-различни сгради алея, водеща към ***нската врата, е място за срещи на висшето общество, което благодарение на своя ранг и богатство си позволява насладите на един по-разточителен начин на живот. В партера на повечето от високите просторни дворци се продават луксозни стоки, а на горните етажи живеят хора от споменатата класа. На тази улица се намират и най-изисканите хотели, където обикновено отсядат чуждите посланици, и можете да си представите, че тук царят по-голямо оживление и движение в сравнение с всяка друга част на столицата, която тук изглежда и по-многолюдна, отколкото е в действителност. Напливът към тази част на града е причината някои хора да се задоволяват с твърде малки жилища, така че има сгради, претъпкани с по няколко семейства и приличащи на пчелни кошери. Неведнъж бях минавал по алеята, когато един ден най-неочаквано забелязах сграда, която по чудноват и странен начин се отличаваше от всички останали. Представете си ниска постройка с ширината на четири прозореца, притисната от двете страни от две красиви високи сгради, единственият ѝ етаж над партера съвсем малко надвишава прозорците на приземния етаж в съседните сгради, с рухнал покрив, с прозорци, облепени на места с хартия, със сиви зидове, от което се вижда, че собственикът напълно е занемарил имота си. Представете си какво впечатление прави една такава къща между украсените с вкус луксозни сгради до нея. Спрях се и като се загледах по-внимателно, забелязах, че всички прозорци са с плътни пердета, а пред прозорците на партера бе издигнато нещо като стена, обичайният звънец на портата, намираща се отстрани и служеща същевременно за входна врата, липсваше, а на самата порта нямаше нито брава, нито дръжка. Стигнах до убеждението, че тази къща навярно е напълно необитаема, защото по което и време да минех покрай нея, никога, ама наистина никога не забелязах някаква следа от човешко присъствие. Необитаема къща точно в тази част на града! Чудно нещо, но може би то си има напълно естествено обяснение, може би собственикът е на дълго пътуване или пък живее в далечно имение, но не иска да продава или дава под наем този имот, за да има възможност, когато се върне в ***н, веднага да отседне там. – Така си мислех, но и аз самият не зная защо всеки път, когато минавах покрай запустялата къща, се спирах като омагьосан и потъвах в странни мисли, те направо ме поглъщаха. – Всички вие, благородни мои спътници в младостта, много добре знаете, че открай време ми е присъща склонността да виждам призраци и че в живота ми нахлуват понякога необяснимите явления на един чуден свят, които вие винаги съумявате да отхвърлите с грубия си разум! – Добре! Продължавайте да правите многознайните си хитроумни физиономии, както винаги, готов съм да призная, че понякога наистина доста съм прекалявал в мистификациите си и че със запустялата къща, изглежда, историята щеше да се окаже подобна, но – накрая ще узнаете поуката, която направо ще ви разбие, така че слушайте! – И така! – Един ден, и то тъкмо в часа, когато добрият тон повелява човек да се разхожда по алеята, аз съм се спрял, както обикновено, потънал съм в размисъл и съм се вторачил в пустата къща. Изведнъж усещам, без да поглеждам настрани, че някой е застанал до мен и ме гледа. Оказва се граф П., който и преди се бе проявявал в много отношения като сродна ми душа, и бях повече от уверен, че и той е забелязал мистериозността на къщата. Затова, като му доверих колко странно впечатление ми прави тази запустяла къща в най-предпочитаната част на столицата, много се изненадах, че той иронично се подсмихна, но скоро всичко се изясни. Граф П. бе стигнал по-далеч от мен, въз основа на отделни забележки, съображения и други подходи бе открил каква е загадката на тази къща, а тази загадка беше свързана със странна история, каквато би могла да роди само най-живата фантазия на поета. Добре би било да ви запозная с историята на графа, тя е много ясна и отчетлива в съзнанието ми, но се чувствам така заинтригуван от всичко, което наистина ми се случи след това, че неудържимо ми се иска да продължа разказа си. Как само се бил почувствал добрият граф, когато узнал накрая, че в запустялата къща няма нищо друго освен пекарната на сладкаря, чиято разкошно обзаведена сладкарница се намираше в пряко съседство с къщата. Затова прозорците на партера, където се намирали пещите, били зазидани, а стаите на горния етаж, предназначени за съхраняване на печивата, затулени с плътни завеси, които да пазят от слънцето и насекомите. След като графът ми описа всичко това, и аз като него се почувствах като залят със студена вода или пък сякаш някакъв враждебен на всичко поетично демон направо ми се изсмя. – Въпреки прозаичното обяснение продължавах от време на време да поглеждам към запустялата къща и все още ме побиваха тръпки, като си мислех за онова, което навярно можеше да е затворено там. Изобщо не можех да се примиря с мисълта за сладкарската пекарна, за марципана, за бонбоните, за тортите, за захаросаните плодове и всякакви други сладости. Странна смесица от хрумвания се опитваше да ми внуши някаква сладникава и утешителна представа. Нещо от рода на: „Не се плашете, драги! Ние всички сме милички и сладички дечица, но ей сега за малко ще ни удари една гръмотевица“. После отново си помислих: „Не си ли наистина безумен глупак, защо се опитваш да виждаш чудеса в най-обикновените неща, не са ли прави твоите приятели да те смятат за екзалтиран фантазьор?“ – Къщата си беше все същата, нямаше и как да бъде другояче при предполагаемото ѝ предназначение, така че погледът ми свикна с нея и чудатите видения, които по-рано сякаш избликваха от зидовете, постепенно изчезнаха. Но една случайност отново събуди нещата, които сякаш бяха потънали в дрямка. – Макар привидно да се бях примирил с всекидневието, доколкото това беше възможно, продължавах да държа под око чудноватата къща, със сигурност можете добре да си го представите, като познавате нрава ми, който с рицарска вярност ме тласка към чудното.

Случи се така, че един ден, когато както обикновено по обяд се разхождах по алеята, отправих поглед към затулените прозорци на запустялата къща. И тогава забелязах, че едно от пердетата на най-крайния прозорец, непосредствено до сладкарницата, се раздвижи. Показаха се пръсти, после ръка. Извадих театралния си бинокъл и ясно видях искрящо бяла, красиво оформена женска ръка, на малкото пръстче сияеше невероятен брилянт, а на изящната китка блестеше разкошна гривна. Ръката постави на перваза на прозореца висока кристална бутилка със странна форма и изчезна зад завесата. Спрях се вцепенен, странно чувство на ужас и блаженство сякаш ме затопли отвътре като електричество, продължих да гледам нагоре към съдбоносния прозорец и от гърдите ми навярно се е изтръгнала изпълнена с копнеж въздишка. Най-сетне дойдох на себе си и се оказах сред множество хора от най-различен произход, които също като мен с любопитство гледаха нагоре. Това ме подразни, но веднага се сетих, че населението на всяка столица прилича на насъбралото се множество пред къщата, то не престава да зяпа и да се диви, ако някой поспаланко падне от шестия етаж, без да има по него и следа от нараняване. – Тихичко се измъкнах, а прозаичният демон ми нашепваше звучно в ушите, че богатата неделно нагиздена съпруга на сладкаря току-що е поставила на перваза изпразнена бутилка от розова вода. – Странен случай! – изведнъж най-неочаквано ми хрумна умна идея. – Върнах се и влязох в блестящата с огледалата си сладкарница. – Духах горещата пяна на шоколада в чашата си, за да го охладя, и сякаш между другото казах: „Наистина, много добре сте разширили заведението си в съседната къща“. Сладкарят сложи още няколко пъстри бонбона в кесийката от четвърт кило и я подаде на милата девойка, която я бе поръчала, подпря се на лакът на тезгяха и ме погледна с усмивка и с питащ поглед, сякаш не разбираше за какво говоря. Повторих, че много практично е направил пекарната си в съседната къща, макар че запустялата сграда изглежда доста мрачна и тъжна в оживената редица на другите постройки. „О, господине! – отвърна сладкарят, – кой ви е казал, че съседната къща е моя? За съжаление всички опити да я придобия бяха напразни, но в крайна сметка така е по-добре, защото тя си има странна история.“ – Можете да си представите, драги мои приятели, как ме заинтригува отговорът на сладкаря, затова го помолих да ми каже нещо повече за тази къща. – „Ами, господине – каза той, – и аз не зная много, но едно е сигурно, че къщата принадлежи на графиня фон С., а тя живее в своето имение и от години не е идвала в ***н. Още преди да се появят великолепните сгради, които сега красят нашата улица, тази къща, както съм чувал, е съществувала в сегашния си вид и се поддържа само дотолкова, колкото да не рухне окончателно. В нея живеят само две живи същества, един престарял саможив домоуправител и едно сърдито изнемощяло куче, което понякога вие срещу луната в задния двор. Според разпространеното предание в пустата постройка гъмжи от призраци, и наистина, брат ми (собственикът на сладкарницата) и моя милост, ние двамата в тишината на нощта, особено по коледно време, когато нашата работа дълго ни държи будни, често сме долавяли странни стонове, идващи очевидно иззад зидовете на съседната къща. След това сме чували понякога такива шумове от дращене и трополене, че ние двамата направо изпадахме в ужас. А неотдавна посред нощ дочухме толкова странно пеене, че не съм в състояние да ви го опиша. Гласът явно беше на стара жена, но тоновете бяха така ясни и чисти, с толкова разнообразни каденци и дълги пронизителни трилери, каквито не бях чувал никога през живота си, макар да съм слушал немалко певици в Италия, Франция и Германия. Струваше ми се, че долавям френски думи, но не можех точно да ги разбера, пък и не можах дълго да слушам странното призрачно пеене, защото направо ми се изправяха косите. Понякога, когато шумът от улицата намалее, и в задната стая чуваме силни стенания, после глух смях, който сякаш избликва от земята, но ако допреш ухо до стената, скоро става ясно, че тъкмо в съседната къща някой стене и се смее. – Вижте – той ме заведе в задната стая и ми посочи през прозореца, – виждате ли онази желязна тръба, която стърчи от зида, понякога оттам излиза толкова плътен дим, дори и през лятото, когато никой не се отоплява, че заради опасност от пожар брат ми е имал разправии със стария домоуправител, той обаче твърди, че трябвало да си приготви яденето, но един Господ знае какво яде този човек, защо се носи такава странна и своеобразна миризма, когато онази тръба започне твърде силно да изпуска пушек.“ – Стъклената врата на магазина изскърца, сладкарят ми хвърли многозначителен поглед. – Веднага го разбрах. Можеше ли странната фигура, която влезе, да бъде някой друг освен домоуправителя на тайнствената къща? – Представете си дребен, мършав човек с лице като на мумия, с остър нос, със свити устни, искрящи зелени котешки очи, с неизменна налудничава усмивка, със старомодно повдигнато тупе, залепени странични къдрици и силно напудрена коса, прибрана в мрежичка отзад, нещо като вестител на любовта, облечен в тъмнокафява стара, избеляла, но добре запазена и изчеткана дреха, със сиви чорапи, големи обувки с тъпи носове и токи с шлифовани камъни. – Представете си как тази дребна и мършава фигура с твърде големи пестници, с дълги и силни пръсти, здраво телосложение, енергично крачи към тезгяха с неслизаща от лицето усмивка, вперил поглед в кристалните стъкленици със сладкишите, с немощен и жален глас почти проплаква: „Два желирани портокала – две ореховки – два захаросани кестена и т.н.“. Представете си всичко това и сами преценете дали има причина да се очаква нещо странно, или не. Сладкарят извади всичко, което старецът бе поискал. „Теглете, теглете, уважаеми господин съседе“ – изхленчи чудноватият човек, с усилие и пъшкане извади от джоба си малка кожена кесия и затърси в нея пари. Забелязах, че повечето от монетите, които извади на тезгяха, бяха отдавна излезли от употреба. С мъка търсеше и мърмореше: „Сладко – сладко – сладко да е всичко – сладко зарад мен; мед маже сатаната около устата на своята невеста – само мед.“ – Сладкарят ме погледна с усмивка и се обърна към стареца: „Вие май не сте много добре, да, да, старост – нерадост, силите все повече намаляват“. – Без да променя израза на лицето си, старият извика на висок глас: „Старост ли? – Старост? – Силите намалявали? Слабост – безсилие! Ха-ха – ха-ха – ха-ха!“. След това сви юмруци така, че ставите му изпукаха, удари пети с все сила и подскочи във въздуха толкова на високо, че цялото помещение се разтресе и всички стъкленици задрънкаха. Но в този момент се чу ужасен вой, старецът настъпи черното куче, което се беше промъкнало до нозете му и лежеше на пода. „Проклет звяр! Сатанинско изчадие!“ – простена старецът тихо с предишния си тон, отвори кесийката и подаде на кучето една голяма ореховка. Кучето бе започнало да плаче като човек, но веднага млъкна, седна на задните си лапи и загриза ореховката като катерица. Двамата едновременно свършиха, кучето с ореховката, старецът със затварянето и прибирането на кесийката. „Лека нощ, уважаеми господин съседе“ – каза старецът, подаде ръка на сладкаря и стисна неговата така, че той изпищя от болка. „Старият немощен дядо ви желае лека нощ, скъпи господин съседе сладкарю“ – повтори той и тръгна към изхода, зад него се тътреше кучето и облизваше по муцуната си последните остатъци от ореховката. Мен старецът като че ли изобщо не ме забеляза, аз стоях там вцепенен от почуда. „Виждате ли – поде сладкарят, – виждате ли какви ги върши чудатият старик тука поне веднъж на четири седмици, понякога два-три пъти, но нищо не може да се изкопчи от него, освен че в миналото е бил камердинер на граф фон С., че сега е домоуправител, всеки ден (от години) се очаква пристигането на графското семейство, поради това нищо не може да се дава под наем. Брат ми веднъж го притисна заради странните шумове нощно време, но той отговори съвсем нехайно: „Да! Хората какво ли не говорят, че в къщата имало призраци, не им вярвайте, няма нищо такова“. – Но настъпи часът, през който добрият тон повелява да се отиде на сладкарница, вратата се отвори, нахлу елегантният свят и аз повече не можех да задавам въпроси.

Едно нещо стана ясно, казаното от граф П. за собствеността и използването на къщата не бе вярно, старият управител противно на твърдението му не само живееше там, той трябваше и да пази от света някаква тайна. Но каква беше връзката на разказа за странното, зловещо пеене с появата на красивата ръка на прозореца? Ръката не можеше да принадлежи на съсухрена старица, както и пеенето според описанието на сладкаря не можеше да идва от гърлото на млада цъфтяща девойка. Предпочитах версията с ръката и затова лесно убедих себе си, че навярно някаква акустична измама е причината гласът да звучи старчески и пискливо и че може би слухът на обзетия от ужас сладкар е изкривил звученето му. – Замислих се и за пушека, за странната миризма, за причудливата форма на кристалната бутилка, която бях видял, и не след дълго пред очите ми се появи като жив образът на прекрасно, но обладано от пагубни магически сили създание. Старецът се превърна в зловещ магьосник, зъл вълшебник, който напълно се е отрекъл от фамилията на граф С. и сега на своя глава в пустата къща върши своите безчинства. Фантазията ми се вихреше и още същата нощ не толкова насън, колкото в делириума на заспиването ясно видях ръката с искрящия брилянт на пръста, ръката с блестящата гривна на китката. Като от ефирна сивкава мъгла постепенно изплува прелестен лик с тъжни молещи сини ангелски очи, после се появи цялата чудно хубава фигура на девойка, с неповторимото изящество на цъфтящата младост. Скоро забелязах, че онова, което бях приел за мъгла, е финото изпарение, бликащо като вихрушка от кристалната бутилка, която създанието държеше в ръце. „О, прелестно чудно видение” – възкликнах възторжено, – „прелестно чудно видение, разкрий ми къде си сега, кой в своя плен те държи? – Как само ме гледаш с печал и любов! – Зная, владее те черна магия, пленница злочеста си ти на коварния дявол, който броди наоколо из сладкарниците облечен в кафяво и всичко разбива с гигантски скокове и тъпче пъклените псета, които храни с ореховки, след като са излаяли сатанинската мелодия на танца мурки в такт пет осми. – О, всичко зная, прелестно, изящно създание! – Брилянтът е отражение на вътрешна жар! – ако не си го напоила с кръвта от сърцето си, как би могъл така да пламти, да блести така пъстроцветно с най-прекрасните багри на любовта, каквито един смъртен би могъл да види. – Но зная още, че гривната, обвила твоята ръка, е звено от веригата, за която оня с кафявата дреха казва, че тя е магнетична – не му вярвай прекрасна! – нали виждам как тя виси, потопена в обвита от синкав огън реторта. – Ще я прекатуря и ти ще бъдеш свободна! – Нали всичко зная – всичко зная, нали, мила? – Хайде, девойко! – отвори си устенцата розови и кажи” – И в този миг възлест юмрук се пресегна над рамото ми към кристалната бутилка, която се разби на хиляди късчета и се разнесе из въздуха. С беззвучен вопъл изящното създание изчезна в тъмната нощ. – О! – Забелязвам по усмивките ви, че отново виждате в мен бленуващия фантазьор, но мога да ви уверя, че целият този блян, щом не можете да се откажете от това название, имаше всички черти на съвършено видение. А тъй като продължавате да ми се подсмихвате с прозаично неверие, няма да кажа нищо повече по този въпрос, просто ще продължа разказа си. – Едва дочаках да настъпи утрото, изпълнен с вълнение и копнеж се втурнах към алеята и се спрях пред пустата къща! Освен завесите отвътре бяха спуснати и плътни жалузи отвън. По улицата още нямаше никакви хора, приближих се до прозорците на партера и се заслушах, но не се чуваше никакъв звук, цареше гробна тишина. – Настъпваше денят, занаятчиите се раздвижиха, трябваше да се махам. Няма защо да ви досаждам с разказа си как дни наред обикалях край къщата по всяко време, без да открия каквото и да било, как всички търсения и проучвания не доведоха до никакъв резултат и как накрая прекрасният образ от моето видение започна да избледнява. – Но една вечер, когато се прибирах от късна разходка, като наближих пустата къща, забелязах, че портата е полуотворена; приближих се, кафявият надничаше оттам. Веднага взех решение. „Не живее ли тайният финансов съветник Биндер в тази къща?” Това попитах стареца и почти го изтиках навътре в слабо осветено преддверие. Старецът ме погледна с неизменната си усмивка и каза тихо и провлечено: „Не, той не живее тук, никога не е живял тук, никога няма да живее тук, не живее и никъде по цялата алея. Хората говорят, че в тази къща имало призраци, но аз мога да ви уверя, че това не е вярно, това е спокойна, хубава къща, а утре ще пристигне графиня фон С. и лека нощ, драги господине!” – Старецът ме изтика навън и затвори зад мен вратата. Чух как с пъшкане и кашляне се тътри по коридора, като подрънкваше с връзката ключове, а после, както ми се стори, се спусна надолу по някаква стълба. За краткото време успях да видя, че преддверието е облепено със стари пъстри тапети и е обзаведено като салон с големи, тапицирани с червена дамаска фотьойли, всичко изглеждаше доста причудливо.

И сякаш събудени от моето нахлуване в загадъчната къща започнаха приключенията! – Представяте ли си? Представете си, както си вървя по обяд на другия ден по алеята и още отдалече неволно поглеждам към пустата къща, забелязвам как нещо проблясва откъм най-крайния прозорец на горния етаж. – Приближавам се и виждам, че външните жалузи са изцяло вдигнати, а вътрешната завеса е дръпната наполовина. Брилянтът проблясва срещу мен. – О небеса! Облегнат на перваза печално и подканващо ме гледа онзи лик от видението ми. – Но можех ли да се спра насред потока от разхождащи се хора? – В този миг забелязах една пейка, поставена на алеята за движещите се по посока към пустата къща, като седне на нея, човек беше с гръб към къщата. Бързо отидох там, и като се наведох над облегалката на пейката, можех необезпокояван да гледам към съдбовния прозорец. Да! Тя беше, тази изящна, прелестна девойка, абсолютно същата! – Само че гледаше в неопределена посока. Не гледаше към мен, както ми се стори преди това, очите бяха някак мъртвешки неподвижни, човек би могъл да си помисли, че това е много живо нарисувана картина, ако на моменти ръката и пръстите не се движеха. Напълно погълнат от гледката на това удивително същество на прозореца, което така странно и дълбоко ме вълнуваше, не бях чул квакащия глас на италиански амбулантен търговец, той навярно доста отдавна ми предлагаше стоката си. Накрая ме дръпна за ръката; бързо се обърнах и гневно му казах да се маха. Но той продължи да ме моли и настоява. Още нищо не бил припечелил, да съм купел поне няколко молива, или пък клечки за зъби. За да се отърва колкото е възможно по-скоро от досадника, бръкнах в джоба за кесията си. С думите: „Тука имам и други хубави неща!”, той измъкна  долното чекмедже на таблата си и ми показа кръгло джобно огледалце, сложено в чекмеджето заедно с други стъкълца. Видях в него пустата къща зад гърба ми, прозореца и ясните очертания на прелестното ангелско създание от моето видение. – Веднага купих огледалцето, то ми позволяваше  да гледам към прозореца удобно седнал, без да привличам вниманието на съседите. – Но колкото по-дълго гледах лика на прозореца, толкова повече ме обземаше някакво странно, неописуемо чувство, което бих определил като сънуване наяве. Имах чувството, че ме обзема някаква парализа, засягаща не толкова движението на тялото, колкото приковаваща погледа ми, не можех да го отместя от огледалото. Колкото и да ме е срам, трябва да си призная, че ми дойдоха наум всички ония бабини деветини, с които в ранното ми детство дойката успяваше да ме накара да си легна, когато се застоявах вечер пред голямото огледало в стаята на баща ми и дълго се взирах в него. Казваше ми, че ако вечер децата се заглеждат в огледалото, от там наднича странно, противно лице, а очите на децата се вкаменяват и остават неподвижни. Това ме изпълваше с ужас, но колкото и страховито да беше, не можех поне веднъж да не хвърля поглед към огледалото, защото бях любопитен да видя странното лице. Веднъж ми се стори, че оттам просветват две страховити пламтящи очи, изпищях и изпаднах в несвяст. Случайно точно тогава се разболях и дълго боледувах, но и до днес ми се струва, че ония очи наистина ме бяха облъчили. – С две думи, всичките тия страховити неща от ранното ми детство ми дойдоха наум, кръвта във вените ми се вледени – исках да захвърля огледалото – но не можех – сега ме гледаха ангелските очи на прелестното създание – нейният поглед беше вперен в мен и се забиваше направо в сърцето ми. Внезапно обзелият ме ужас мигновено си отиде и даде простор на блажената болка от сладостния копнеж и той ме пронизваше с електрическа жега. „Много хубаво огледалце имате” – каза някакъв глас до мен. Събудих се от съня и бях много учуден да видя от двете си страни две многозначително усмихнати лица. Няколко души бяха седнали на същата пейка, и със сигурност бяха се забавлявали за моя сметка, гледайки странните физиономии, които навярно съм правил в екзалтираното си състояние. „Много хубаво огледалце имате” – повтори мъжът, след като не реагирах първия път, и след това добави нещо от рода на: „Я ми кажете, защо така безумно сте се втренчили, призраци ли виждате”.  В гласа на този чисто облечен мъж, в доста напреднала възраст, както и в погледа му имаше нещо невероятно добродушно и будещо доверие. Не му казах директно, че в огледалото съм видял прекрасна девойка, която стои на прозореца на пустата къща. Направих нещо друго, попитах стареца дали и той не вижда прелестното лице. „Там горе, в старата къща ли, на най-крайния прозорец? – попита старецът от своя страна много учуден. „Точно така, точно така” – казах; старецът се усмихна и заговори: „Това е само причудлива зрителна измама – моите старчески очи – Бог помага на старческите ми очи. Да, да, господине, наистина с невъоръжено око видях прелестното лице там на прозореца, но това беше, както ми се стори, много добре и реалистично нарисуван портрет”.  Бързо се обърнах и погледнах към прозореца, всичко беше изчезнало, жалузите бяха спуснати. „Да! – продължи старецът. – Да, господине, вече е късно да се убедите в това, защото прислужникът, който сега, доколкото зная, живее съвсем сам като домоуправител в жилището на графиня фон С., след като почисти картината от праха, я прибра и спусна жалузите.” – „Наистина ли беше картина?” – попитах отново съвсем объркан. „Вярвайте на очите ми” – отвърна старецът. „Вие сте видели само отражението на картината в огледалото, а то навярно е засилило оптическата измама – като бях на вашите години, и на мен се е случвало да съживя образа на красива девойка, със силата на фантазията си.” – „Но ръката и пръстите се движеха” – прекъснах го. „Да, да, движеха се, всичко се движеше” – каза старецът, усмихна се и благо ме потупа по рамото. След това стана и си тръгна, като учтиво се поклони, с думите: „Пазете се от джобни огледалца, те ужасно лъжат. Ваш покорен слуга.” – Можете да си представите как се почувствах, като разбрах, че ме вземат за побъркан, отнесен фантазьор. Започнах да вярвам, че старецът е прав, че само в мен самия се разиграва тази безумна фантасмагория, която за мой срам така гадно ме вкарва в мистификацията на пустата къща.

Изпълнен с досада и гняв бързо се прибрах, твърдо решен напълно да се откажа от всяка мисъл за мистериите на пустата къща и поне няколко дена да не ходя на алеята. Строго спазвах това намерение, още повече, че през деня наложителни дела ме задържаха на писалището, а вечерите прекарвах в кръга на духовити и забавни приятели, така че почти не мислех вече за онези загадъчни епизоди. Но се случваше понякога да се стресна насън, сякаш събуден от някакво докосване, и после ми ставаше ясно, че само мисълта за тайнственото създание, което се бе появило във видението ми и на прозореца на пустата къща, ме е събудила. Дори докато работех, по време на най-оживените разговори с приятелите ми, внезапно ме пронизваше, без никакъв повод, онази мисъл, като електрическа мълния. Но това бяха бързо отлитащи моменти. Малкото джобно огледалце, което беше отразило така измамно изящния образ, бях обявил за прозаична всекидневна вещ. Обикновено си завързвах пред него вратовръзката. Веднъж, тъкмо като извършвах това важно действие, огледалото ми се стори помътняло и, както е обичайно в такива случаи, дъхнах върху него, за да го лъсна след това. – Сърцето ми спря да бие, цялото ми същество се разтърси от блажен ужас! – да, така трябва да се нарече чувството, обзело ме тогава, когато дъхът ми замъгли стъклото и в синкавата мъгла видях прелестното лице, което гледаше с онзи печален, пронизващ сърцето поглед! – Вие ми се смеете? – Ясен съм ви значи, смятате ме за неизлечим мечтател, е, говорете, мислете каквото си искате, все едно, прелестната девойка ме гледаше от огледалото, но когато изчезна следата от дъха ми, изчезна и лицето в отблясъка на огледалото. – Няма да ви досаждам, няма да ви изброявам подробно всички моменти, които последваха. Само ще ви призная, че постоянно повтарях опитите с огледалото и често успявах да извикам любимия образ чрез дъха си, но понякога, колкото и да се мъчех, опитите ми бяха неуспешни. Тогава като безумец крачех напред-назад пред пустата къща и се взирах в прозорците, но нямаше и следа от живо човешко същество. – Живеех само с мисълта за нея, всичко останало за мен бе мъртво, изоставих приятелите си, изследванията си. – Това състояние преминаваше от лека болка в мечтателен копнеж, понякога ми се струваше, че образът губи своята живост и сила, но после отново се засилваше до крайност, имаше моменти, за които и досега мисля с невъобразим ужас. – Говоря за душевно състояние, което можеше да ме доведе до гибел, така че за вас, неверници такива, не би следвало да има нищо, на което да се смеете и подигравате, затова слушайте и ми съчувствайте за всичко, което се наложи да преживея. – Както вече казах, често, когато образът беше напълно избледнял, ме завладяваше някакво физическо неразположение, образът се явяваше, като никога преди, толкова жив и сияещ, имах чувството, че мога да го докосна. Но после по ужасяващ начин ми се струваше, че аз самият съм този образ, обвит и затворен в мъглата на огледалото. Със силни болки в гърдите, после с пълна апатия приключваше това противно състояние, след което се чувствах изтощен и разсипан до мозъка на костите си. В такива моменти всички опити с огледалото бяха неуспешни, но щом се посъвземех, образът отново изплуваше от него, и не мога да отрека, че с неговата поява бе свързана непозната ми преди физическа възбуда. – Това вечно напрежение ми се отразяваше пагубно, бледен като смъртник и напълно разсипан блуждаех наоколо, приятелите ми мислеха, че съм болен, и постоянната им загриженост ме накара най-сетне, доколкото мога, сериозно да се замисля за състоянието си. Не зная дали беше умисъл или случайност, но един приятел, който следваше фармацевтика, при едно от посещенията си забрави при мен книгата на Райл[1] за душевните разстройства. Започнах да я чета, трудът ме привличаше неудържимо, но разбирате ли как се почувствах, когато във всичко, казано за психичното състояние, откривах себе си! – Ужасът, който изпитах, като се видях на път към лудницата, ме отрезви и ме накара да взема твърдо решение, което веднага изпълних. Прибрах огледалцето и бързо се отправих към доктор К., прочут с лечението на психически заболявания, с дълбокото си познаване на психичното начало, което е в състояние да предизвика и след това да излекува дори физически неразположения. Разказах му всичко, не премълчах и най-малката подробност и го помолих настоятелно да ме спаси от страховитата съдба, която си мислех, че ме застрашава. Той ме изслуша много спокойно, но забелязах в погледа му дълбока почуда. „Все още – започна той, – все още опасността не е толкова близо, както вие си мислите, и със сигурност мога да заявя, че съм в състояние напълно да я предотвратя. Не подлежи на съмнение, че сте разстроен психически по необичаен начин, но пълното и ясно осъзнаване на това състояние от самия Вас представлява оръжието, с което да му се противопоставите. Дайте ми джобното си огледалце, заемете се с работа, която да изисква всичките ви духовни сили, избягвайте алеята, работете от ранна утрин, колкото можете да издържите, а след това, след една добра разходка, отивайте в компанията на Вашите приятели, на които толкова отдавна липсвате. Яжте питателна храна, пийте силно вино. Виждате, че искам само да залича фикс идеята, тоест видението на смущаващия ви образ на прозореца в пустата къща и в огледалото, да насоча духа ви към други неща и да подсиля тялото ви. Моля да подкрепите моите усилия.” – Трудно ми беше да се разделя с огледалото, лекарят вече го беше взел, но изглежда забеляза колебанието ми, дъхна върху него и ме попита, като ми поднесе огледалцето: „Виждате ли нещо?” – „Нищо не виждам” – отвърнах, което си беше и самата истина. „Сега вие дъхнете” – каза лекарят и ми сложи огледалцето в ръката. Сторих го, вълшебният образ се появи по-ясен от всякога. „Ето я” – извиках. Лекарят погледна и после каза: „Аз нищо не виждам, но не мога да скрия, че в мига, в който погледнах във вашето огледало, ме побиха ужасяващи тръпки, които обаче бързо преминаха. Виждате, че съм съвсем откровен, и тъкмо затова трябва да ми имате пълно доверие. Хайде, повторете опита.” Сторих го, лекарят ме обхвана с ръце, усещах ръката му на гръбначния си стълб. – Образът отново се появи, лекарят погледна заедно с мен в огледалото и пребледня, после взе огледалото от ръката ми, погледна отново в него, после го затвори в писалището си, едва след като няколко секунди мълчаливо стоя с ръка на челото, се върна при мен. „Следвайте – каза лекарят, – следвайте точно указанията ми. Признавам си, че моментите, в които вие сте извън себе си и усещате собственото си аз като психическа болка, са ми все още доста неясни, но се надявам скоро да мога да ви кажа повече по този въпрос.”

С твърда, неизменна воля, колкото и трудно да ми беше, заживях от този момент нататък според указанията на лекаря, и макар скоро да почувствах благотворното влияние на другите духовни усилия и на предписаната диета, не бях напълно освободен от онези ужасни пристъпи, които обикновено се проявяваха в дванайсет часа на обяд, но още по-мощни бяха в дванайсет през нощта. Дори в най-веселата компания, където се пиеше и пееше, често имах чувството, сякаш ме пронизват остри нажежени кинжали, и цялата сила на духа не беше в състояние да им се  противопостави, трябваше да изляза и можех да се върна, едва като се пробудя от състоянието на несвяст. – Една вечер се оказах в компания, където говореха за психически влияния и въздействия, за тъмната непозната област на магнетизма[2]. Ставаше дума най-вече за възможното въздействие на някакво психическо начало, което се илюстрираше с много примери; водещ в дискусията беше млад, отдаден на магнетизма лекар, който твърдеше, че като повечето или по скоро като всички мощни магнетисти, може от разстояние само с помощта на целенасочени мисли и чрез волята си да въздейства върху своите пациенти. Цитирано беше всичко, което са казали по въпроса Клуге[3], Шуберт[4], Бартелс[5]. „Най-важното – обади се накрая един от присъстващите медици, известен като проникновен наблюдател, – най-важното за мен си остава, че магнетизмът може би успява да се справи с някои загадки, които ние обикновено разглеждаме като най-обикновени житейски явления, не като загадки. Но трябва да се подхожда много внимателно. – Как се случва така, че без всякаква външна или вътрешна известна ни причина, дори противно на всяка логика, човек или представата за някаква случка изникват в съзнанието ни така живи, така подчиняват целия ни Аз, че ние самите се учудваме. Най-удивителното е, че често се стряскаме насън. Съновидението ни сякаш потъва в някаква черна дупка и с пълна сила ни се явява като нов, откъснат от предишното видение, абсолютно жив образ, който ни пренася на далечни места и ни изправя срещу привидно забравени лица, за които от години не сме се сещали. Нещо повече! По този начин виждаме и напълно непознати лица, които може би ще срещнем години по-късно. На всички ни се е случвало да си кажем – Господи, този мъж, тази жена ми изглежда удивително позната, струва ми се, че съм го, че съм я виждал някъде; това може би е, колкото и невероятно да звучи, смътният спомен за някое съновидение. Ами ако това внезапно нахлуване на чужди образи в поредицата от нашите представи, които с такава сила ни обладават, се предизвиква именно от някакво чуждо психично начало? Ами ако чуждият дух при определени обстоятелства би съумял без всякаква подготовка да предаде магнетичното си послание по такъв начин, че ние безпрекословно да му се подчиним?” – „Както сме тръгнали – намеси се с усмивка друг гост, – скоро ще стигнем до магьосничества, вълшебства, огледала и всякакви други безумни суеверия от отдавна отминали глупави времена.” – Но медикът прекъсна неверника  с думите: „Никое време не може да загуби давност, а още по-малко някога е имало глупави времена, освен ако искаме да обявим за глупаво всяко време, в което хората се опитват да мислят, включително и нашето. Странно е, когато искаме да отричаме неща, често потвърдени дори от строги юридически доказателства, но колкото и да не отричам, че в мрачното загадъчно царство, което е домът на нашия дух, е запалена поне една лампичка, осветяваща немощния ни взор, едно е сигурно, природата не ни е отказала дарбата и склонностите на къртиците. Ослепели сме, но се опитваме да продължим напред през мрака. И както слепецът на земята по шума на дърветата, по ромона на водата, усеща близостта на гората, която ще го приюти в прохладната си сянка, на потока, който ще утоли жаждата му, и така достига целта, към която се е устремил, така и ние предугаждаме по шума от размаха на крилете на незнайни създания, докосващи ни с призрачния си дъх, че поклонническият път ще ни отведе към извора  на светлината, който ще отвори очите ни!” – Не можех да се въздържам повече и се обърнах към медика: „Значи допускате въздействието на чуждо духовно начало, на което безпрекословно трябва да се подчиним?” – „Смятам – отвърна той, – без да отивам твърде далеч, подобно въздействие не само за възможно, но и за съизмеримо с други проявления на психическото начало, изяснени с помощта на магнетичното състояние.” – „Значи – продължих с въпросите си – би било допустимо да се позволи на демонични сили да въздействат враждебно върху нас?” – „Това са долнопробни фокуси на паднали духове – отвърна медикът с усмивка. – Не, на тях не бива да се подчиняваме. И настоявам разсъжденията ми да не се приемат като нещо повече от предварителни бележки, към които ще добавя само, че не вярвам в безусловното господство на някакво духовно начало, допускам по-скоро, че трябва да е налице някаква зависимост, някаква слабост на волята, или че се извършва някакво взаимодействие, което дава простор на споменатото господство.” – „Едва сега – намеси се възрастен мъж, който преди това беше мълчал и бе слушал много внимателно, – едва сега мога донякъде да се съглася с Вашите странни мисли за загадките, които остават за нас неразгадаеми. Щом има тайнствени действащи сили, които враждебно ни нападат, значи само някаква аномалия в духовния организъм може да ни отнеме силата и смелостта за успешна съпротива. С една дума, само душевно заболяване – грехът ни прави подвластни на демоничното начало. Интересно е, че от най-стари времена именно върху разстройващите душата прояви са упражнявали въздействието си демоничните сили. Имам предвид любовните магии, с които са пълни хрониките. При гоненията на вещици става въпрос все за това, и дори в законника на една просветена държава се говори за любовни еликсири, които всъщност трябва да действат и чисто психически, защото не събуждат любовна страст изобщо, а трябва неудържимо да привързват към определен човек. По време на този разговор си спомних за нещо, което наскоро се случи в моя собствен дом. Когато Бонапарт заля страната ни с войските си, у нас беше настанен на квартира един полковник от италианската елитна гвардия. Беше един от малцината офицери в така наречената Велика армия, които се отличаваха с ненатрапчиво и скромно поведение. Мъртвешки бледото му лице, загриженият му поглед издаваха болестно състояние или униние. Само няколко дни бе живял у нас, когато случайно се разкри какво е страданието му. Бях в неговата стая, той внезапно изохка и сложи ръка на гърдите си, по-скоро на стомаха, сякаш изпитваше непоносими болки. Загуби способността си да говори, строполи  се на дивана, после и очите му престанаха да виждат и той се превърна във вкаменена безчувствена статуя. Внезапно се стресна в съня си, накрая се събуди, но дълго време нямаше сили да се помръдне. Изпратих при него моя лекар, който без успех опита всички обичайни методи за лечение и накрая приложи магнетични средства, които като че ли му подействаха; но лекарят скоро трябваше да се откаже от тях, защото при магнетизирането на болния той самият изпадна в непоносима отпадналост. Беше спечелил впрочем доверието на полковника и той му беше доверил, че в такива моменти към него се приближавал образът на жена, с която се познавал от Пиза; и имал чувството, че тя забива в него нажежения си поглед, изпитвал непоносими болки и накрая изпадал в несвяст. Последица от това състояние била тъпа болка в главата и някаква отмала, сякаш е изпитал любовна наслада. Никога не се впусна в подробности за връзката, която навярно е имал с тази жена. Предстоеше войските да се оттеглят, колата на полковника чакаше натоварена пред входа, той закусваше, но в мига, когато поднесе чашата мадейра към устата си, падна с глух вопъл от стола. Беше мъртъв. Лекарите констатираха апоплектичен удар. Няколко седмици по-късно ми донесоха адресирано до полковника писмо. Не се поколебах да го отворя, за да узная нещо за близките на полковника и да мога да ги известя за внезапната му кончина. Писмото беше от Пиза, нямаше подпис и съдържаше само следните думи: „Клетнико! Днес, на 7-ми – в дванайсет часа на обяд Антония, поела в обятията си твоето измамно отражение, падна мъртва!” – Погледнах  календара, в който бях отбелязал смъртта на полковника, и се оказа, че в часа на неговата смърт е настъпила и смъртта на Антония.” – Престанах да слушам какво мъжът добави към историята си; защото насред ужаса, който ме обзе, когато в състоянието на италианския полковник разпознах своето собствено, някаква адска болка породи толкова неудържим копнеж по непознатия образ, че скочих и хукнах към запустялата къща. Имах чувството, че в далечината виждам светлинки да прозират през спуснатите жалузи, но отблясъците изчезнаха, когато се приближих. Полудял от неутолена любовна жажда връхлетях върху вратата; тя се поддаде на натиска ми, озовах с в слабо осветено преддверие, със застоял и спарен въздух. Сърцето ми биеше от странен страх и нетърпение, тогава из къщата се разнесе пронизителен, остър звук, женски глас, и сам не зная как изведнъж се озовах в ярко осветена зала, със старинни разкошни позлатени мебели и странни японски съдове. От благоуханни свещи към мен се носеха синкави облачета мъгла. „Добре дошъл, добре дошъл, младоженецо мил – часът настъпи, сватбата е скоро!” – Така зовеше все по-ясно женски глас, както не разбрах как съм се озовал в залата, така не мога да кажа и как изведнъж от мъглата изплува висока млада фигура с пищно облекло. И като повтаряше кънтящия зов: „Добре дошъл, младоженецо мил” пристъпи към мен с отворени обятия – и едно пожълтяло, погрозняло от старост и разкривено от безумие лице ме погледна в очите. Разтърсен от дълбок ужас политнах назад; като омагьосан от парещия, пронизващ поглед на гърмяща змия не можех да откъсна очи от страховитата стара жена, не можех да се отдръпна и на крачка. Тя се приближи до мен, и ми се стори, че противното лице е само маска от тънък тюл, през която прозират чертите на онзи прелестен образ от огледалото. Тъкмо усетих докосването от ръката на тази жена, когато тя изпищя и се строполи на земята, а зад мен някакъв глас извика: „Хей, хей! – пак ли дяволът си разиграва коня с ваша милост, хайде в леглото, почитаема, иначе ще има бой, не на шега!” – Бързо се обърнах и видях стария домоуправител по нощница, размахваше над главата си огромен камшик. Канеше се да замахне към старицата, която скимтеше и се гърчеше на пода. Хванах ръката му, но той ме отблъсна и извика: „По дяволите, господине, сатаната щеше да ви убие, ако не бях се намесил – махайте се, махайте се.” – Хукнах да бягам от залата, напразно търсех в пълния мрак изхода от къщата. Чувах свистенето на камшика и воплите на старицата. Исках да извикам за помощ, когато загубих почва под краката си, паднах надолу по някаква стълба, блъснах се в някаква врата, тя се отвори и аз паднах по очи в малка стаичка. По леглото, от което някой току-що беше станал, по кафявото пардесю, метнато на един стол, моментално разбрах, че това е стаята на стария домоуправител. Няколко минути по-късно се чу трополене по стълбата, домоуправителят нахлу в стаята и падна в нозете ми. „В името на всичко най-свято – промълви с молитвено вдигнати ръце, – в името на всичко най-свято, който и да сте вие, както и да ви е примамил тук добрият стар сатана, запазете в тайна какво сте видели тук, иначе ще остана без служба и без хляб! Безумната графиня вече е наказана и лежи завързана в леглото си. Дано спите добре, многоуважаеми господине! Лека нощ и сладки сънища. – Да, да, добре се наспете – в тази прекрасна топла юлска нощ, няма луна наистина, но звездите така благодатно трепкат на небето. Желая ви спокойна, щастлива нощ.” – При тези думи старецът скочи, взе някакъв светилник, преведе ме през сутерена, изтика ме навън през вратата и я заключи. Съвсем объркан затичах към къщи, можете да си представите колко разтърсен бях от ужасяващата тайна и през следващите дни не намирах никакво правдоподобно обяснение за всичко случило се. Едно беше сигурно, че ако дълго съм бил подвластен на черна магия, сега най-сетне се бях освободил от нея. Болезненият копнеж по вълшебния образ в огледалото изчезна и скоро нахлуването ми в пустата къща започна да ми изглежда като случайно попадане в лудница. Домоуправителят бе поел ролята на тираничен надзирател на безумна жена от благородно потекло, чието състояние навярно трябваше да остане скрито за света, в това нямаше никакво съмнение, но как огледалото – как изобщо вълшебното създание – какво ще стане по-нататък…

След време срещнах граф П. в една многолюдна компания, той ме дръпна в един ъгъл и каза с усмивка: „Нали знаете, че загадките на нашата запустяла къща започват да се разплитат?” Наострих уши, но графът не успя да продължи разказа си, защото се отвориха стъклените врати на трапезарията и се отправихме към масата. Потънал в размисъл за тайните, които графът се канеше да ми разкрие, бях подал ръка на една млада дама и механично се включих в церемониално движещата се редица. Завеждам дамата си до свободните места, които ни се предлагат, едва сега я поглеждам и – виждам пред себе си образа от моето огледало с абсолютно същите черти, не можеше да има никакво съмнение. Сигурно можете да си представите как се разтърси цялото ми същество, но мога да ви уверя, че нямаше и следа от онази пагубна безумна любовна стихия, която ме връхлиташе, когато дъхът ми извикваше в огледалото вълшебния женски образ. – Удивлението ми, или по-скоро, уплахата ми навярно са били видими на лицето ми, защото девойката ме погледна с изненада, така че се наложи, доколкото бях в състояние, да се съвзема и да се държа по-непринудено, обясних, че някакъв жив спомен ме кара да се запитам дали не съм я виждал вече някъде. Отговорът ѝ, че това е напълно невъзможно, защото тя вчера за първи път в живота си е дошла в ***н, малко ме смути. Останах безмълвен. Единствено ангелският поглед, който ми отправяха прелестните очи на девойката, ми помогна да се съвзема. Нали знаете как в подобни ситуации човек трябва така да настрои духовните си пипала и да опипа почвата наоколо, докато улучи верния тон. Така и направих и скоро открих, че до мен седи нежно, прелестно същество, но страдащо от някаква психическа превъзбуда. В някои по-ведри моменти на разговора, особено ако пуснех нещо пиперливо или дръзко, тя се усмихваше, но някак странно болезнено, сякаш нещо силно я потискаше. „Не сте много весела, почитаема, навярно заради посещението тази сутрин.” – Така се обърна към моята дама седящ недалеч от нас офицер, но в този момент мъжът до него докосна ръката му и прошепна нещо на ухото му, а една жена от другата страна на масата с пламнали страни и поглед на висок глас спомена постановката на прекрасна опера, която била гледала в Париж, и я сравни с тукашната. – На моята съседка рукнаха сълзи от очите: „Колко съм глупава” – обърна се към мен. Малко преди това се бе оплакала от мигрена. „Това е обичайна последица от главоболието – отвърнах с непринуден тон, – за което няма по-добро лекарство от дръзкия и бодър дух, който бълбука в пяната на това поетично питие.” И налях в чашата ѝ шампанско, което тя отначало отказа, а като отпи малко, с поглед благодари за моето обяснение на сълзите ѝ, които не успяваше да скрие. Настроението ѝ сякаш се разведри и всичко щеше да бъде наред, ако неволно не бях чукнал английската чаша пред мен и тя не бе иззвънтяла остро и пронизително. Девойката пребледня като мъртвец, мен също ме обзе внезапен ужас, защото звукът ми напомни за гласа на безумната старица в пустата къща. – Докато пиехме кафе, намерих удобен случай да се приближа до граф П.; той се досещаше какво очаквам. „Нали знаете, че дамата до сас е графиня Едвине фон С.? И че в пустата къща от години държат затворена сестрата на нейната майка, която страда от неизлечимо душевно разстройство? – Днес сутринта те двете, майка и дъщеря, са били при нещастницата. Старият домоуправител, единственият, който можел да се справя с агресивните необуздани пристъпи на графинята и на когото било поверено да се грижи за нея, е на смъртен одър и се говори, че сестрата на графинята най-сетне е споделила тайната с доктор К. и че той щял да използва всички възможни средства, ако не да излекува болната, то поне да я спаси от ужасяващите буйства, в каквито понякога изпадала. Повече в момента не мога да кажа.” – Приближиха се други хора, разговорът се прекъсна. – Доктор К. беше тъкмо онзи лекар, към когото се бях обърнал и аз във връзка с моето загадъчно състояние, и можете да си представите, че при първа възможност хукнах при него, за да му разкажа с подробности всичко, което междувременно ме бе сполетяло. Помолих го да ми каже, за мое успокоение, каквото знае за безумната старица и той ми разказа, след като му обещах да бъда абсолютно дискретен, следното.

„Ангелика, графиня фон Ц. (така започна разказа си докторът), независимо че била вече над трийсетгодишна, била все още в разцвета на своята чудна красота, когато тук, в двореца в  ***н я видял граф фон С., много по-млад от нея, и така бил запленен от нейната прелест, че начаса започнал трескаво да я ухажва, и дори я последвал,  когато през лятото графинята се върнала в имението на баща си, за да разкрие на стария граф намеренията си, които не били съвсем безнадеждни, ако се съди по поведението на Ангелика. Но едва пристигнал, едва видял по-малката сестра на Ангелика – Габриеле, граф С. сякаш се пробудил от някаква магия. Безцветна и повяхнала му се сторила Ангелика до Габриеле, чията хубост и изящност неудържимо запленили граф С., той престанал на обръща внимание на Ангелика и поискал ръката на Габриеле, която граф Ц. с радост му дал, още повече, че Габриеле веднага проявила несъмнено влечение към граф С. Ангелика не показала никакво раздразнение от изневярата на своя любим. „Той си мисли, че ме е напуснал. Безумният младок! Не забелязва, че не аз за него, а той за мен беше играчка, която захвърлих!” Това казала с горда присмехулност, и наистина, от цялото ѝ поведение личало, че презрението ѝ към неверния любим е напълно сериозно. Впрочем, след като бил обявен годежът на Габриеле с граф фон С., много рядко виждали Ангелика.  Не се появявала на трапезата и се говорело, че броди сама из близката гора, която отдавна била избрала за място на своите разходки. – Странна случка нарушила монотонната тишина, царуваща в замъка. Ловците на граф фон Ц., с подкрепата на голям брой свикани селяни, най-сетне успели да заловят циганска банда и я обвинили за палежите и грабежите, често извършвани от известно време в околността. Докарали в двореца мъжете оковани с дълга верига, а жените и децата завързани на една каруца. Един мъж се държал доста предизвикателно, гледал с див огнен поглед, като завързан тигър, сякаш въплъщение на непоколебимия разбойник и убиец, но най-силно впечатление правела една висока, слаба, страховита жена, загърната от главата до петите в кърваво червен шал, стояла изправена в каруцата и с властен глас крещяла, че трябва да я пуснат да слезе, което и станало. Граф фон Ц. излязъл на двора и тъкмо разпореждал как да разпределят бандата в непристъпните затворнически килии на замъка, когато с развети коси, с пребледняло от ужас и страх лице от вратата изскочила графиня Ангелика, паднала на колене и с рязък глас извикала: „Пуснете тези хора, пуснете тези хора – те са невинни, невинни – татко, пусни тези хора! Само една капка кръв да се пролее от тях и ще забия кинжала в гърдите си!” – Графинята размахала бляскав кинжал и паднала в несвяст. „Ах, кукличка моя прекрасна, детенце мое златно, знаех си аз, че няма да понесеш това!” – Това изрекла старицата в червено. После коленичила до графинята и покрила лицето и гърдите ѝ с гадните си целувки, като постоянно повтаряла: „Сияйна дъще, сияйна дъще събуди се, събуди се, ей го тук женихът – хей, хей, жених сияен се явява.”  И старицата извадила стъкленица, където в сребриста течност игриво се мятала малка златна рибка. Доближила стъкленицата до сърцето на графинята и тя мигновено се събудила, но още щом се изправила и видяла циганката, пламенно я прегърнала и двете заедно се втурнали към двореца. Граф фон Ц. с годеницата си Габриеле, които в този момент се появили, гледали всичко това вцепенени и обзети от странен ужас. Циганите гледали равнодушно и спокойно, освободили ги от общата веригата, завързали ги поединично и ги хвърлили в затворническите килии. На следващата сутрин граф фон Ц. събрал всички в двора си, довели циганите, графът обявил, че те нямат никаква вина за всички грабежи в околността и че им дава право свободно да се движат на негова територия, след което ги развързали, за учудване на всички им дали паспорти и ги освободили. Жената в червено я нямало никъде. Разчуло се, че тарторът на циганите, който се познавал по златните вериги на врата и червените пера на испански нахлупената му шапка, през нощта е бил в покоите на графа. Малко след това било установено без всякакво съмнение, че циганите наистина нямат нищо общо с грабежите и убийствата в околността. – Наближавала сватбата на Габриеле, един ден тя с учудване забелязала, че няколко коли са натоварени с мебели, дрехи, бельо, с една дума с пълно домашно обзавеждане и потеглили. На другата сутрин узнала, че Ангелика заедно с камердинера на граф Ц. и някаква забулена жена, която приличала на старата циганка в червено, през нощта е заминала. Граф Ц. разкрил загадката, като обяснил, че известни обстоятелства го принуждавали да се подчини на странното желание на Ангелика и не само да ѝ дари къщата на алеята в ***н, но и да ѝ позволи да има там собствено, независимо домакинство, а тя поставила и условието никой от семейството, включително и той самият, да не стъпва в къщата без изричното ѝ разрешение. Граф фон Ц. добавил, че по настояване на Ангелика е трябвало да ѝ предостави и своя камердинер, който заминал с нея за ***н. Сватбата била отпразнувана, граф С. заминал със съпругата си за Д. и една година изминала в непомрачавана веселба. Но после графът по странен начин започнал да крее. Сякаш някаква скрита болка му отнемала цялата жизнерадост и жизненост, напразни били опитите на съпругата му да изтръгне от него тайната, която го разкъсвала отвътре. – Когато пристъпите на слабост започнали да застрашават живота му, той отстъпил пред настояването на лекарите и заминал, както било обявено, за Пиза. – Габриеле не можела да замине с него, защото ѝ предстояло раждане, което станало обаче едва след няколко седмици. Тук – каза лекарят – данните на графиня Габриеле фон С. стават толкова несвързани, че трябва много задълбочено да се проучат подробностите. И така, детенцето ѝ, момиченце, изчезва по неведом начин от люлката си, напразно го търсили навред – нейната безутешност стига до отчаяние, когато по същото време граф фон Ц. я известява писмено, че зет му, който уж бил заминал за Пиза, бил открит в ***н, по-специално в дома на Ангелика, мъртъв вследствие на инсулт; Ангелика била изпаднала в умопомрачение, а той самият смятал, че няма да издържи дълго на всички тези злощастия. – Щом се посъвзема малко, Габриеле начаса заминава за бащиното имение; след безсънна нощ в мисли за загубения съпруг, за загубеното дете, на нея ѝ се струва, че пред вратата на спалнята чува тихо хлипане; обнадеждена, пали свещите на нощната лампа и излиза от стаята. – Мили Боже! Коленичила на земята, увита в червения шал, с безжизнен поглед втренчено я гледа циганката – държи в ръце малко дете, което уплашено хлипа, сърцето на графинята бие лудо – това е нейното дете! – това е изчезналата дъщеричка! – Грабва детето от ръцете на циганката, но в този миг тя се катурва, като безжизнена кукла. От писъците на графинята всички се събуждат, дотичват, намират жената мъртва на земята, нищо не помага да бъде съживена и графът разпорежда да я погребат. – Какво друго остава, освен да заминат за ***н при обезумялата Ангелика, и там да се опитат да разберат какво е станало с детето. Всичко е напълно променено. Яростните пристъпи на Ангелика са прогонили женската прислуга, останал е само камердинерът. Ангелика е станала кротка и разумна. Когато графът разказва историята с детето на Габриеле, тя плясва с ръце, изсмива се на глас и възкликва: „Кукличката е дошла, а? Наистина ли е дошла? – погребана, погребана? Леле-мале, как прекрасно се поклаща златният фазан! Не сте ли чували за зеления лъв със сините пламтящи очи?” – Графът с ужас забелязва, че безумието се е върнало, а лицето на Ангелика като че ли е приело чертите на циганката, решава да вземе клетницата в имението си, но камердинерът го разубеждава. В умопомрачението си Ангелика наистина избухва в ярост и започва да буйства, щом забелязва, че правят опити да я отведат от къщата. В една светла странична стаичка Ангелика, обляна в горещи сълзи, заклева баща си да я остави да умре в къщата, дълбоко затрогнат той се съгласява, макар да приема изповедта, изплъзнала се от нейните устни, за резултат от възобновилото се умопомрачение. Тя признава, че граф С. се бил завърнал в нейните обятия и че детето, което циганката е завела в дома на граф З., е плод на тяхната връзка. – В столицата всички си мислят, че граф фон З. е отвел нещастницата в своето имение, но тя останала под надзора на камердинера в запустялата къща. – Преди известно време граф З. починал и графиня Габриеле фон С. заедно с Едмонде пристигнала тук, за да уреди някои семейни дела. Не могла да се въздържи и отишла да види нещастната си сестра. При това посещение изглежда са се случили чудати неща, но графинята не ми спомена нищо за тях, каза само, че било наложително да се измъкне нещастницата от ръцете на камердинера. Веднъж се опитал, както станало ясно, с жестоки мъчения да потуши изблиците на безумие, но след това се поддал на лъжата на Ангелика, че може да прави злато, и започнал не само да участва в нейните странни опити, но и да набавя за тях всичко необходимо. – Навярно (така лекарят завърши разказа си) ще бъде напълно излишно да обръщам тъкмо на вас внимание за тясната връзка между всички тези странни неща. Убеден съм, че вие предизвикахте катастрофата, която ще доведе до избавлението или до скорошната смърт на старицата. Впрочем, сега не мога да скрия, че немалко се уплаших, когато, след като установих магнетична връзка с вас, също видях образа в огледалото. Сега и двамата знаем, че това е бил образът на Едмонде.

Както лекарят смяташе, че няма какво повече да добави за мен, така и аз мисля, че е абсолютно ненужно да се разпростирам по въпроса каква загадъчна връзка е съществувала между Ангелика, Едмонде, мен и стария камердинер и до каква сатанинска игра са довели някакви мистични взаимодействия. Само едно нещо ще добавя, че след тази развръзка някакво потискащо, зловещо чувство ме прогони от столицата, то след известно време внезапно изчезна. Мисля, че в мига, когато усетих странно  облекчение, старицата е починала.” Така Теодор завърши своя разказ.  Приятелите поговориха още малко за приключението на Теодор и се съгласиха с него, че чудатото и чудното се преплитат там по страховит начин. – На раздяла Франц хвана Теодор за ръката, разтърси я леко и с меланхолична усмивка му каза: „Лека нощ, спаланцански прилепе!”

Ернст Теодор Амадеус Хофман (1776–1822) е немски писател, композитор, диригент, живописец, график и карикатурист, една от най-необичайните фигури на немския романтизъм. Роден е в Кьонигсберг в семейството на адвокат. Биографията му е бедна откъм събития, но творчеството му е наистина мащабно. Приживе критиците се отнасят към творбите му с лека насмешка, споделяна даже от Гьоте и Шилер. Едва след смъртта си той става легенда, а разказите от неговия сборник „Серапионовите братя“ имат огромен отзвук. Прозата му оказва огромно въздействие върху Гогол и Достоевски, Теофил Готие и Бодлер, Оскар Уайлд и Херман Хесе. По негова творба Чайковски пише балета си „Лешникотрошачката“, а Вагнер операта си „Летящият холандец“. Влиянието му върху романа „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков е очевидно, а в България негови последователи са Светослав Минков, Николай Райнов и Владимир Полянов.

Превод от немски Ана Димова

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Йохан Кристиан Райл (1750–1813) е германски лекар, физиолог и психиатър, въвел термина психиатрия, родоначалник на романтичната медицина; става въпрос за книгата Rhapsodien über die Anwendung der psychischen Curmethode auf Geisteszerrüttungen. [Рапсодии за прилагането на психичния метод на лечение върху душевните разстройства] 1803 г.
[2] Учение, основано от германския лечител Франц Антон Месмер (1734–1815) през 70-те години на XVIII век във  Виена, по-късно доразвито в Париж като учение за животинския магнетизъм, според което в човешкия организъм съществуват тайнствени флуиди, поддаващи се на магнетично въздействие. Магнетизмът представлява сбор от древни теории и терапевтични практики и се отнася до чисто сексуалното привличане или естествената харизма. В края на XVIII век е широко разпространено в Германия. Месмер е смятан за родоначалник на съвременната хипноза и психоанализа. – Б.пр.
[3] Карл Александър Фердинанд Клуге (1782–1844), лекар и писател, автор на книгата „Versuch einer Darstellung des animalischen Magnetismus als Heilmethode “ [Опит за представяне на животинския магнетизъм като метод на лечение]. – Б.пр.
[4] Готхилф Хайнрих фон Шуберт (1780–1860), лекар и философ, автор на книгите „Ansichten von der Nachtseite der Naturwissenschaft” [Възгледи за нощната страна на природните науки] и  „Die Symbolik des Traumes”[Символика на съня]. – Б.пр.
[5] Ернст Даниел Аугуст Бартелс (1744–1838), професор по медицина и физиология, автор на „Grundzüge einer Physiologie und Physik des animalischen Magnetismus” [Основи на физиологията и физиката на животинския магнетизъм]. – Б.пр.