0
1050

Заразената столица

Публикуваме откъс от документалната книга на известния италиански магистрат Алфонсо Сабела, издадена от „Ера“ (превод от италиански Таня Кольовска).

Алфонсо Сабела вече e познат на българските читатели с книга „Ловец на мафиоти“, в която разказва за участието си в разследването, арестуването и осъждането на някои от най-големите босове на сицилианската мафия – Багарела, Бруска, Кунтрера. Преди дни магистратът отново беше ви България за премиерата на документалната си книга „Заразената столица. Може ли да се освободи Рим от мафията и корупцията?“.

В „Заразената столица“ Сабела описва като в бордови дневник битките, победите и пораженията, които преживява, докато служи на Рим, назначен лично от кмета на града за съветник по законността и прозрачността при управлението на публичните финанси. Сабела сформира свой екип и полага огромни усилия да прочисти Вечния град, заразен от мафията, от бизнеса с болката и социалната разруха, от подправени търгове, от обществени пари, преминали в частни ръце. 
Сабела разказва за града, който го посреща: от една страна, тежката корупция и бюрокрацията, които задушават Рим в продължение на десетилетия, от друга – трудностите на тези представители на администрацията, които не са корумпирани, но нямат никаква възможност да предизвикат промяна. 

Алфонсо Сабела е роден в сицилианския град Бивона. Завършва право в Милано. През 1989 г. се запознава с прокурора Джовани Фалконе и в началото на 90-те, вече като магистрат в Палермо, се включва активно в най-мащабната битка на държавата срещу мафията, позната като операция „Чисти ръце”. През 2000 г. се мести в Рим и работи в Министерство на правосъдието – първоначално като магистрат за връзка с Комисията „Антимафия”, а след това и като началник на Инспектората на затворническата администрация. След закриването на отдела в края на 2001 г. той е назначен като съдия във Флоренция. В края на 2014 г. е назначен лично от кмета на Рим Игнацио Марино за съветник по законността и прозрачността при управлението на обществените финанси. Понастоящем Алфонсо Сабела е съдия в Неапол. Сестра му Марция също е магистрат и в момента работи в отдел „Антимафия” в Палермо. Именно тя заедно с още един колега координира разследването, довело до ареста на сицилианския бос Провенцано през 2006 г. Тя е първата и засега единствена жена, постигнала големи успехи в борбата срещу мафията.

„Заразената столица“, Алфонсо Сабела, Джанпиеро Калапа, изд. „Ера“, 2017 г., превод от италиански Таня Кольовска.    

ВЪВЕДЕНИЕ

„Ало, обаждам се от името на кмета Игнацио Марино. Добър ден, господин Сабела. Кметът би искал да ви покани тази вечер в дома си за едно предложение, имаме извънредна ситуация в Рим…“
Осми декември 2014 година, кметът на Рим иска да се срещнем. Градът току-що е разтърсен от „земетресението“ Столична мафия. Прокуратурата, ръководена от Джузепе Пинятоне, разкри, че от десетилетия там действа криминална организация с мафиотски характеристики, възникнала от взаимодействието между неофашистките среди в Рим и криминалните структури, развили се около Бандата от Маляна. Тя е толкова силна, че когато управлението на Рим минава в ръцете на десницата, успява да проникне в управата на Капитолия, като се договаря и с представители на левоцентристки организации.
Сутринта на 2 декември, няколко дни преди обаждането на Марино, Рим се събуди с новината за голям улов – трийсет и седем души, арестувани при операцията „Мондо ди Медзо“[1]. Между тях е Масимо Карминати, босът на Столичната мафия, превърнал се вече в литературна легенда чрез героя Неро от „Романцо Криминале“ и Самурай от „Субура“; участник в неофашистка подривна дейност, но така и неосъден за тероризъм, както и в Бандата на Маляна. Сред арестуваните е и Салваторе Будзи, който през 1980 година намушква трийсет и четири пъти един мъж, а през годините, прекарани в затвора, успява да се дипломира с отличен успех, първи в затворническата история на Италия, и е помилван от президента Оскар Луиджи Скалфаро. Това му позволява, след като излиза на свобода, да създаде своята империя от кооперативи, оформена от обща корупционна схема, простряла се от периферията на столицата към нейния център.
Именно от обединяването на тези две криминални групи, от съчетанието между заплашителната сила на корпоративните връзки, типична за групата на Карминати, и безспорните възможности на империята Будзи, се ражда Столичната мафия. На този 8 декември Рим моли за помощта ми. Има много за губене и малко за печелене. Не мога да откажа.

За мен Рим е сладоледът, който хапвам заедно с ма­ма и сестра ми на стълбите пред „Санта Мария Маджоре“ още преди да ги оградят, и салтимбока в рес­торантчетата с жива музика на площад „Езедра“, както се казваше едно време. Още като дете идвах в Рим. Моят баща, адвокат, отиваше във Върховния съд, а семейството се възползваше, за да си направи оби­чайната разходка. Тръгвахме от Палермо със спален вагон или с полет на „Ал Италия“, който тогава струваше евтино, а децата пътуваха безплатно. Почти винаги отсядахме в хотел на улица „Марсала“, който не беше нещо специално, но един от собствениците му бе познат на татко и ни предлагаха добри условия. На обед ходехме в Офицерския клуб на улица „Куатро Фонтане“ – татко беше негов член. С гордост ми показваше членската си карта, една от първите, но­мер 4. И премиерите на филми. Това бе голямото предимство, когато се връщах в градчето при приятелите ми – те трябваше да чакат с месеци, преди филмите да пристигнат в „Чинебар“ в Бивона, област Агридженто: тогава едва седем хиляди човека, а сега – по-малко от четири хиляди.
Рим е Еур – мама обожаваше този невероятен квартал. Често ни водеше там. Тези сгради и улици, които ми изглеждаха огромни, и най-вече онова специално здание – квадратно, с множество арки. Любопитството ми бе разпалено от странния надпис, който по онова време виждах на всяка крачка в Еур: „Народно стадо, убиват те с вълни“[2]. Повтарях го на срички и питах мама за значението му, без да получа убедителен отговор. Може би се страхуваше да не загуби моментите си на покой, когато към пет следобед се отърваваше от мен и сестра ми, като ни настаняваше да гледаме по телевизията детските програми. Рим, величествен и безкраен, с онзи странен влак, който се движи под земята – та нима е нужен влак, за да се разходиш в града? В моето градче аз стигах навсякъде пеша.
Рим и най-отдалечените му райони. Понякога гостувахме на един клиент на баща ми, дошъл от Агридженто, свестен човек, но доколкото успях да разбера, бе забъркал някаква каша със заместник-кмета на Рим по онова време, за да построи огромен безличен квартал на улица „Казилина“, точно преди Боргезиана. Доста емигранти от Сицилия се бяха събрали, за да включат в града част от полето, зад околовръстното шосе, кръщавайки улиците на родните си места. Там беше и виличката на Пепе, така се казваше приятелят и клиент на адвокат Микеланджело Сабела. Гласовете на майките, които в летните вечери привикваха децата си, за да се съберат около масата, бяха същите като тези, които чувах в моето градче, но много по-настоятелни и многобройни.
Рим е Нова година в една вила, мисля, в квартал Яни­кул. Периодичните ни посещения в столицата щяха рязко да прекъснат точно там, когато бях на около дванайсет години. Къщата беше на баронеса Елена де Микеле, деветдесетгодишна благородничка от нашия край, която ни бе поканила в римската си резиденция и независимо че бяхме състоятелни, като плебеи ни бе настанила в крилото на прислугата. Родителите ми бяха купили от брат ѝ половината от аристократичния им дом в градчето и майка ми искаше да купят и другата половина. Когато се опита плахо да направи предложението си, отговорът бе рязък и кратък: „Баронеса де Микеле не продава, а купува“. Същата вечер се прибрахме в хотела на улица „Марсала“, в очакване на преждевременното си заминаване за Сицилия. Горчиво завръщане. Кученцето ми Лола, което бяхме оставили на баба, бе сгазено от кола. Месеци наред ние със сестра ми плакахме и свързвахме Рим с най-голямата трагедия, която бяхме преживявали до момента. Татко започна да пътува сам дотам.
Рим е и училищната екскурзия от гимназията. Като юноша се връщах тук много по-рядко, няколко конференции в Домус Мариае (който сега е станал четиризвезден хотел), една среща на младежта с папа Павел Шести, след която заради стачка на железопътните работници трябваше да се върна в Сицилия на автостоп. По онова време бях много активен в организацията „Италианско католическо действие“, но ненавиждах политиката. В семейството ни направо се разиграваше трагедия. Баща ми бе кандидат за Парламента от Италианската социалистическа партия за пролетарско единство, съществувала от 1964 до 1972 година, и абсолютно коварно се бе възползвал от моята наивност, за да разпространявам предизборни материали. Премина в Италианската комунистическа партия след разгромяващите резултати от изборите през 1972 година и стана председател на местната партийна организация. Обаче вуйчо ми, брат на мама, бе кмет на градчето, издигнат от Християндемократическата партия. Точно благодарение на него родителите ми успели да се венчаят в църква, защото протойереят на Бивона не искаше и да чуе да извърши такова свещенодействие с един комунист, който по дефиниция беше отлъчен. Преговорите приключили с голям компромис: венчавката била направена в църквата, но пред страничния, а не пред централния олтар. Семейните празнични сбирки често завършваха с разгорещени спорове. Почти винаги слушах мълчаливо. Говореше се за конституционни права, критерии на правосъдието, за социална държава и либерална държава, засягаха се големи теми като развода и нравствените закони. Като възрастен много разсъждавах по тези политически спорове, за истинската, автентична политика, страстната, с гражданска ангажираност. Липсва ми.
Рим е и един конкурс в прокуратурата, на който се явих след университета, естествено католически, в Милано, където се записах заради сините очи на едно момиче, с което се запознах през лятото – заряза ме няколко месеца по-късно. След като спечелих конкурса, за стажа се върнах в моята Сицилия, в Палермо, първата спирка в Термини Имерезе, за да премина след това към Районната дирекция „Антимафия“ на Джан Карло Казели. Много тежки, но същевременно вдъхновяващи години. Атентати, убийства, деца, разтворени в киселина, бегълци, арсенали с оръжие, процеси, доживотни присъди. Точно тогава започнах от­ново да посещавам редовно Рим. Идвах поне веднъж седмично.
Така Рим стана Дирекцията за разследване „Антимафия“ на площад „Кола ди Риенцо“, Централната дирекция за борба с криминалната престъпност в Еур, Специалният оперативен отдел във Вила Ада и най-вече, Ребибия, зданието на магистратурата: мрачни зали, решетки, заграждения, металдетектори. Почти винаги се настанявах в луксозен хотел до Пантеона, където на средна цена за тризвезден хотел в Рим портиерът Патрик ми даваше един джуниър суит. Винаги правех едни и същи обиколки с включени сирени по лентите с предимство.
От онова време обаче Рим е само неясна картина, която преминаваше бързо зад блиндирания прозорец. Единственият ми реален контакт с града беше вечерно време, когато, след като се измъквах под някакъв предлог от охраната, минавах през денонощна книжарница, купувах си роман на Сименон, джобно издание, и го четях сам по време на вечерята в някой ресторант в центъра. После си правех винаги една и съща прекрасна разходка: Пантеона, площад „Навона“, кафе в „Сант Еустакио“, последна цигара и хотела. Рядко продължавах до „Кампо дей Фиори“. Не ми харесваше да пресичам булевард „Виторио Емануеле“ – колите разрушаваха магията на тези римски вечери, вечери, каквито не можех да си позволя в Палермо, разбира се. По-късно „Кампо дей Фиори“ щеше да стане мой дом, когато през 1999 година напуснах Палермо, за да се пренеса окончателно. Бе заловен и последният беглец от списъка. Бях свършил моята работа в прокуратурата и можех да последвам Казели в Дирекция „Затворническа администрация“.
Рим се превърна в малка стаичка с баня на една пряка на улица „Джулия“, в охранявана сграда – първият спокоен период от живота ми след десет години истински ад. Безкрайно ми липсват тези неделни утрини, когато почти на разсъмване минавах през будката на площад „Дела Морета“, купувах „Ла Газета делло Спорт“ и отивах да го чета в един бар на „Кампо“-то, докато колите на общинската „Чистота“ все още миеха площада от веселбите в съботната вечер. Занимавайки се със затворите, все още бях премного охраняван, но в Рим се чувствах спокоен. Преди четири години Кристиана, съпругата ми, и Карлота, дъщеря ми, която бе на малко повече от година, ме оставиха сам в Палермо. Беше невъзможно да живеят с мен – торби с пясък на прозорците, охрана на покрива. Преместиха се в Милано, където беше семейството на Кристиана. Сега най-после могат да се присъединят към мен в Рим. Стаичката до улица „Джулия“ беше прекалено малка, за да живеем тримата. Бях наел един апартамент на улица „Дандоло“, на гърба на Министерството на образованието, но охраната на затворите ме накара да го изоставя – прекалено сложно беше да ме пазят в частен дом. Накараха ме да живея в полицейската школа на улица „Ди Брава“, съвсем близо до околовръстното шосе, с изглед към нищото и отвратителната воня на отходен канал, която ни принуждаваше да държим прозорците залостени. Не си представях това, когато реших да оставя моята Сицилия, за да се преместя в столицата. Първите впечатления бяха ужасни – без кола не можеше да се стигне доникъде. Аптеката, супермаркетът, най-близката будка за вестници се намираха на три-четири километра разстояние.
Започвах обаче да опознавам римляните, тяхната човечност и настървеност, насмешливостта и разочарованието им, нескритото им убеждение, че са привилегировани, защото живеят в най-красивия град на света, и демонстративния им гняв, че не е още по-красив. Но най-вече бях в Рим. Можех да се абонирам за представленията в театър „Амбра Йовинели“, който току-що бе отворил отново вратите си, да се наливам с най-невероятната бира на площад „Тестачо“, да се разхождам нощем по Капитолия и да разглеждам отгоре Форума или да видя изложба в Конюшните на Куиринале, да отскоча до Фиумичино и да хапна риба или до Макарезе, за да ми сервират дебела три пръста пържола. Можех да отида да чуя неделната проповед на папата или да се напъхам в църквата „Сан Луиджи дей Франчези“ и да разгледам гратис картините на Караваджо. Можех да стоя с часове и да гледам момичетата, минаващи по площад „Испания“, по „стъргалото“, както го наричаха момчетата от охраната ми, или да посетя културно събитие на остров Тиберина, можех да потичам във вила „Памфили“, или просто да се мотая безцелно в района на Триденте. Въпреки че след време заради противоречия с новия началник на затворническата администрация и с новия министър на правосъдието Роберто Кастели ме отпратиха на работа във Флоренция, не просто реших да остана в Рим и да пътувам напред-назад, но дори да си купя парченце от града. С полученото при продажбата на къщата ми в Сицилия, малко семейни спестявания, но най-вече – с помощта на родителите ми, взех една къща в покрайнините, в Коле Аурелио. Район с ново строителство, навремето без улици, без вода, без канализация. Години на прах, септични ями и кладенци на двора, периодични прекъсвания на електричеството, от които компютрите ми гърмяха, набези на крадци. Но бях в Рим, в Рим.
Сега вече Рим си е и малко мой. Научих се да произнасям типичните римски изрази така, както ми ги преподаде моята дъщеря. Знам каква е разликата между коренните жители на старите квартали, дори си открих някакви сметки и Рим стана мястото, където съм прекарал най-голямата част от живота си. Оставам си сицилианец от малко градче, но мисля, че Рим е моят град. Когато се обаждам на зет ми в Палермо, той съобщава на сина си, че разговаря с чичо му от Рим, удължавайки малко повече р-то, но неговото си е чиста завист.
На този 8 декември 2014 година, докато чаках да се завърна отново на работа в съда на площад „Клодио“, който бях напуснал, за да се включа пак, макар и временно, в работата на Дирекция „Затворническа администрация“ и Министерството на правосъдието, бях в Неапол. Заедно с Диана, приятелката ми, се блъсках със стотиците посетители на „Сан Грегорио Армено“, световната родина на фигурките, пресъздаващи сцени от Рождеството. С доста усилия успях да извадя мобилния си от джоба, за да отговоря. Всъщност за това обаждане ме бе предупредил Джан Карло Казели, който ме бе посочил на кмета като човек, който може да го подкрепи за възстановяването на законността в общината след разкритията за Столичната мафия.
Не познавах Игнацио Марино. Пристигнах в дома му зад Пантеона, в идеалния исторически център, настаних се по средата на оранжев диван, той седна насреща ми на по-малко диванче в същия цвят. Предложението изобщо не бе съблазнително: трябваше да бръкна в столичната корумпирана и навярно все още мафиотска машина, а за да направя това, се налагаше заплатата ми да бъде наполовина намалена и да загубя поне за пет години правото да работя като магистрат в столицата. Само от благоприличие поисках една нощ време, за да реша, но всъщност изобщо не се колебах. На другия ден подписах оставката си, която трябваше да предам във Върховната прокуратура.
Така Рим стана Куиринале, Капитолия, мястото, където започвах нов поход, където трябваше да си премеря силите в различно начинание – най-трудното предизвикателство в живота ми: да се опитам отново да наложа законност в града след Столичната мафия, след Карминати, след кооперативите на Будзи и най-вече – докато корупцията и частните интереси продължаваха да заразяват действията на политико-административните институции.

БИЗНЕСЪТ С БОЛКАТА

Досиета на социалната политика

Най-големите сделки на Будзи и Карминати

Това е моята първа и ще си остане единствената Коледа като съветник в Общината и телефонът ми не звъни единствено за традиционните поздрави. Алесандро, мой приятел от университетските години, дори не ме пита как съм:
– Ама за какъв дявол се захващаш с това? Ти си все същият будала. Политиците ще те употребят, а после ще те захвърлят, както направиха с мен. Както правят с всички. Рим е море от мръсотия и ще се удавиш в него.
Опитвам се да измънкам някакво оправдание, но Алесандро дори не ме слуша.
– Какво си мислиш, че ще те накарат да правиш? Прекалено честен и благороден си за римските салони. Като нищо може и да те утрепят.
– Е, не ме изплашиха Риина, Бруска и Багарела, че да се притеснявам от шепа римски мафиоти – отговарям наперено. – Тия дори не знаят как се стреля.
Точно двайсет и четири часа по-късно ще бъда опроверган. В нощта на свети Стефан няколко кретени с два скутера минават през циганския лагер в Ачилия, нещо като градско гето, което се оформя между булевард „Христофор Колумб“ и Морската улица, на половината път между крайбрежието на Остия и центъра на Рим, и стрелят с пистолети на нивото на човешки ръст, целейки се в бараките.
Франческа Данезе, новата съветничка по социалната политика, както вече трябва да се казва заради равенството между половете, ме моли да я придружа за оглед на мястото. Имам чувството, че отново съм прокурор, докато разглеждам дупките на височина метър-метър и двайсет, оставени в дървените стени на тези къщурки, и обяснявам на Франческа, че са използвали поне два различни пистолета, може би един 7,65 и един 38-и калибър, или пък 9-милиметров, ако не и направо 44-ти калибър магнум – оръжия, които убиват. Виждам ужаса по лицето на най-възрастния ром, когато ми показва дивана, на който е седял с внучетата си, и дупките в тапетите, през които са минали поне половин дузина куршуми. С нас в ромския лагер е дошла и отговарящата за социалната политика в кметството на Остия, Емануела Дрогей, съпруга на бившия председател на групата на Демократическата партия в общинския съвет Франческо Д’Аузилио, напуснал преди няколко месеца, след като направи и публикува в римските вестници разследване срещу кмета Игнацио Марино.
Всички сме се събрали, за да изясним какво точно е станало и да изразим солидарност към тези нещастници, оцелели по чудо. А и нали сме представители на левицата. Нормално е да се грижим за по-слабите, за онези, които не са особено интегрирани в социален план.
Обикалям лагера и разговарям с хората, като се опит­вам, доколкото мога, да се предпазя от ледения вятър на този следобед. Не че вътре в бараките е много по-добре. Отоплението не работи, от чешмите тече тънка струйка вода, а и често спират електричеството. Казват ми, че уличното осветление е изгърмяло мнооого отдавна, че никой не транспортира децата им до училище и че купчините отпадъци, изоставени покрай лагера, стоят там от години. Обясняват ми, че този лагер е толериран, но не е разрешен. С други думи, това е незаконно селище, което Общината не разрушава, а толерира – и го толерира официално!
Минали са едва деветдесет и шест часа, откакто, така да се каже, съм навлязъл в политиката, и все още разсъждавам със строгите категории на магистрат: ако нещо е законно – то се обгрижва и пази, ако е незаконно – се премахва. Казвам това, което мисля, на двете дами.
„И къде ще изпратят тези хора? А откъде да намерят пари, за да го разрушат? Това с ромските лагери си е направо извънредна ситуация“ – почти хорово ми отговарят.
Точно така, извънредна ситуация, която продължава десетилетия. Същата, която наднича от документите по разследването „Столична мафия“ и която ражда системата „Будзи“: при липса на каквато и да било програма от страна на общинската администрация се бе наложила логиката на извънредната ситуация, а насреща неизменно са кооперативите от холдинга на Салваторе Будзи, готови да решат всякакъв вид проблеми.
„Салватò, пристигнали са още сто транзитни на Месси д’оро, ще се погрижиш ли?“ „Ало, Салваторе! Трябва веднага да се почисти площад „Виторио“, щото утре там ще ходи кметът.“ „Господин Будзи, има някакви разправии в ромския лагер в Кастел Романо. Какво ще правим?“ И Салваторе търчи с неговите кооперативи от бивши затворници и всякакви подобни нещастници. И проблемите изчезват като с магическа пръчка.
От 1993 до 2001 година, при градската управа на Франческо Рутели[3], само кооперативът „29 юни“ на Будзи печели единайсет търга за повече от петстотин хиляди евро. Между 2001 и 2008 година, когато кмет е Валтер Велтрони, търговете за „29 юни“ стават шейсет и пет, на обща сума от три милиона и половина евро. Но това бяха общински съвети на левицата, вниманието към социалната политика, компенсациите за работещите в неравноправно положение бяха в предизборните им програми, те трябваше да го имат в политическото си ДНК.
Категорично по-странното е, че от 2008 до 2013 година, когато в Капитолия идват Джани Алемано и десницата, Будзи, все така единствено с „29 юни“, без да се броят другите кооперативи от групата му, измъква повече от сто търга на обща стойност над осем милиона евро. Осем милиона. Ама тия диваци, които са стреляли срещу ромския лагер, „толериран“ от Ачилия, не трябва ли да са от десницата?
Да, дясно и ляво: ред и дисциплина срещу равенство и еднакви социални възможности, национализъм и защита на националните ценности срещу интеграция и гостоприемство, капитализъм и ефикасност срещу кооперации и солидарност. За тези неща спореха баща ми и вуйчо ми, когато бях дете. Но изглежда всичко се е объркало. Само гласове, клиентелизъм и по-специално – сделки, много и изгодни.
Няма нищо, което да разкрива това по-добре от един есемес на Салваторе Будзи, който той изпраща на приятелите си за Новата 2013 година: „Да се надяваме, че 2013 ще е година, пълна с боклук, емигранти, бегълци, евакуирани, малолетни; дъждовна – така тревата расте и трябва да се коси. Да има и няколко снежни бури. Ура за социалните кооперативи!“. Между получателите на съобщението е и тогавашният директор на Дирекцията за социална политика Анджело Скоцафава, същият, който, разпитван по-късно от магистратите, казва, че е от квотата на „център-дясно“.
Програмата на Будзи и бюджетът на неговата империя са изяснени още по-добре в записи от телефонни разговори, като този от 20 април 2013 г.: „Тази година приключихме с четиресет милиона оборот, но всичките пари, печалбите, ги направихме от циганите, извънредните ситуации по настаняването и от емигрантите. Всички други сектори са на нула“. И за да е още по-ясно, Будзи добавя: „Имаш ли представа колко се печели от емигрантите? Трафикът на дрога носи по-малко“.
Магическата дума е една: извънредна ситуация – емигранти, извънредна ситуация – застудяване, извънредна ситуация – листопад, извънредна ситуация – роми, извънредна ситуация – отпадъци, и извънредна ситуация – настаняване. И още – дупки, канализация, наводнения, извънредна ситуация… При липсата на планиране в Рим всичко става извънредна ситуация, предизвестена и най-важното – програ-мирана…

[1] Името идва от филма на Масимо Скальоне за корумпираните и корумпиращите по време на големите строежи в Рим от средата на 70-те до наши дни. – Б. пр.
[2] Слоган на Карло Торигели – 1909–1983 г., който твърди, че Радио „Ватикана“, САЩ, СССР причиняват смъртта на милиони с радиовълни. – Б. пр.
[3] Кмет на Рим от 1993 до 2001 г. – Б. пр.