0
548

Заразени сме от тоталитарния режим

Razvan_Radulescu1

Животът и вълненията на Илия Казане е първият роман на Разван Радулеску, когото познаваме като съсценарист на филма на Драгомир Шолев „Подслон”. Романът е написан  още през 1997 г. С него той печели наградата на Съюза на румънските писатели. През март тази година издателство Zulma го издаде за първи път на френски език. Предлагаме откъс от него и интервю с автора.

Действието се развива в Румъния през 60-те години. Илия Казане, обикновен човек без никакви амбиции, но невероятно обаятелен и харизматичен, притежава необичайната дарба да отглежда големи колкото диня домати. С това става подозрителен за властта и по-специално за полковник Ширита, който го арестува, за да се опита да измъкне тайната му. Дали става дума за някакъв вълшебен прах или за специален тор? Казане отказва да разкрие специалната съставка и след няколко месеца е освободен. Скоро след това умира нелепо, блъснат от камион. Синът му, Илия Казане-младши, поема плантацията на баща си и благодарение на обаянието си, спечелва обичта на полковника. С безкрайна ирония и чувство за хумор Радулеску описва един абсурден и пропит от комунистическа бюрокрация свят, където всичко зависи от произвола и от волята на овластени чиновници.

Разван Радулеску е роден през 1969 г. в Букурещ. Завършил е френска и румънска литература и оперна режисура. Той е един от най-известните румънски сценаристи от по-младото поколение. Името му пряко се свързва с успехите на румънското кино през последното десетилетие. Автор на няколко сборника с разкази и есета, както и на два романа. Автор и съсценарист (консултант) на 15 сценария за пълнометражни филми, които получават десетки награди : „Стока и пари” (1999), „Смъртта на господин Лазареску” (2005) – реж. Кристи Пуйо; „Ники Арделеан, полковник от запаса” (2000) – реж. Лучан Пинтилие; „4 месеца, 3 седмици и 2 дни” (2007) – реж. Кристиан Мунджиу – Златна палма в Кан 2007 и наградите на Европейската филмова академия за 2007 – най-добър филм и най-добър режисьор. Работи съвместно с Мелиса де Рааф от 2006 насам, те са съсценаристи на филма на Драгомир Шолев „Подслон”. „Фелиция, като за начало” (2009) е първият им съвместен филм и като режисьори.

Семейство Казане

ilie-cazaneИлия Казане се роди по волята на съдбата на 6 септември 1962 г. в Букурещ. Три години преди това майка му, Жоржет, се бе омъжила за Илия Казане-баща, доста живописен персонаж според приятелите му. Той познаваше като дланта на ръката си ресторантите в столицата и благодарение на своето неподражаемо красноречие (което синът му щеше да наследи), беше успял да натрупа завидно количество сметки на вересия у някои от тях. Този факт беше още по-необичаен поради това, че съдържателите на букурещките заведения по това време бяха обикновени държавни служители, а не собственици. Единственото що-годе правдоподобно обяснение беше, че под ефекта от хипнотизиращия чар на Казане-баща съдържателите на заведения мислено се пренасяха в епохата между двете войни, отново изживяваха спомена за  отнетото им социално положение на властващи над маси, столове, чаши, продажба на напитки и ястия и накрая казваха: „Слушай, Илия, ако някога останеш без пари, винаги можеш да дойдеш да хапнеш при мен, знаеш го добре!” Илия кимваше с нескрито задоволство. Чак по-късно съдържателят, сякаш откъснат от сладостен сън, се сещаше, че всъщност ресторантът не беше негов, но покриваше сметката му и клатейки глава, казваше: „Ах, Казане, Казане!”, решен на следващия ден да си поиска дължимото. Но на следващия ден Казане не се появяваше. Дълбоко в себе си този човек беше безотговорен, непостоянен и изменчив и поради това хората му нямаха доверие. На по-следващия ден той отново не се появяваше. Имаше други заведения, които можеше да посети. Говореше се, че има сметка на вересия в поне шест ресторанта. Появяваше се чак след седмица и поздравяваше сърдечно на входа. Клиентите, повечето от които го познаваха, изведнъж се чувстваха обзети от някакво необяснимо вълнение. И съдържателят, въпреки че две минути по-рано е бил готов да го удуши, смутено му казваше: „Заповядай, седни, какво ще поръчаш?”

Казане обмисляше няколко секунди („Какво вкусно предлагате днес?”), избираше си ястие и нещо за пиене и сядаше на някоя маса. За него не можеше да се каже, че има твърдо установени предпочитания. Невъзможно бе да се изведе някакво правило от начина, по който приемаше или отказваше компанията на останалите клиенти, почти винаги същите, защото в известен смисъл Казане си беше напълно самодостатъчен. Как по друг начин би се обяснило почти безразличното отношение на приятелите му към него или фактът, че ту го обземаше буйна и невъздържана радост, ту седеше съвсем сам на някоя маса с унил и тъжен поглед? Казане беше напълно естествен и всичко в поведението му имаше своето логично обяснение. Дори години по-късно, когато се разбра, че е починал, хората, които го познаваха, не намериха какво друго да кажат, освен „Ах!”.

Разван Радулеску

Заразени сме от тоталитарния режим

razvan-radulescu

Как се роди интересът ви към литературата и киното и кои бяха основните етапи от артистичното ви израстване? 

Започнах да пиша текстове, само за да мога след това да ги чета на приятелите си и да ги гледам как се забавляват и дори понякога се смеят. Винаги съм бил особено продуктивен, така че не си мислете, че това бяха кратки текстове. Напротив, става дума за произведения от над 40 страници. Което от своя страна е сериозно предизвикателство за обаянието на четящия на висок глас: ако текстът не е достатъчно забавен или ако не е написан добре, реакциите на слушателите са безмилостни. Колкото до филмите, винаги съм писал сценарии за режисьори, които едновременно с това са били мои приятели. Когато не е имало никаква лична връзка между мен и режисьора (за щастие това се е случвало само два пъти), резултатът никак не е бил задоволителен. Реших за себе си никога повече да не го правя, дотолкова филмът отразяваше дълбоката липса на разбирателство.

В наши дни можем ли да си позволим да кажем всичко, което се е случило по време на режима на Чаушеску, без да изпитаме някакво притеснение? 

Да, със сигурност. Можем да кажем каквото си пожелаем. Същинският въпрос обаче е дали искаме да го направим. Четиридесет години тоталитарен режим за нанесли необратими изменения в ДНК-то на духовната клетка на индивида, ако ми позволите тази метафора. Тези, чието юношество е преминало под забраните отпреди 1989 г., също са заразени неизлечимо. Такъв е и моят случай.

Може ли да се говори за румънска Нова вълна и какъв тип кино най-силно ви е повлиял? 

Не, лично аз не вярвам във формулата „румънска Нова вълна”. Ако тя се употребява като някакъв код, чрез който хората по-лесно могат да разберат това течение, тогава да. Но режисьорите, участващи в него, никога не са имали ясно изградена и конкретна естетическа програма. От друга страна, названието „нова вълна” предполага съществуването на предишна, предходна вълна. Но според мен важните, запомнящи се филми, снимани между 1950 и 2000 г., могат да се преброят на пръстите на едната ръка.

Това, което прави филмите, а в някои случаи и романите отпреди 1989 г. толкова лишени от стойност и съдържание, е начинът, по който са създадени: или за да се съобразяват и подкрепят  пропагандата на режима, или обратното, за да я подкопаят, служейки си с подривен подтекст. И в двата случая усилията и енергията са вложени не където трябва и това неминуемо превръща тези филми в лишени от важност и значимост.

Струва ми се, че след 2000 г. контекстът се промени и стана по-благоприятен, режисьорите проумяха, че фактът, че могат да говорят свободно, а не прикрито, за всичко, което ги вълнува, в никакъв случай не ги задължава да го правят. Както и че не е тяхна задачата да разрешат в един филм проблемите на цялата държава, на обществото или културата. Мисля, че разбраха, че вместо да издигат паметници на героите и да прославят „великите” чувства, може би е по-интересно да надзърнат в шкафовете на собствената си кухня и да възпеят в ода тирбушона и вилицата. Лично аз съм напълно способен да го направя. Това е по-близко до моите истински способности. 

Животът и вълненията на Илия Казане е изключително визуален роман. Мислили ли сте да го превърнете във филм?

Да, с удоволствие някой ден бих направил филмова адаптация на роман. Мисля, че ще бъде голямо предизвикателство, тъй като чрез кинематографични похвати трябва да се пресъздадат едно време и пространство, създадени от езика и неговите собствени прийоми. Но никога не бих се осмелил да направя филм по мой текст. Всичко, което съм искал да кажа, съм го написал в романите си.

Как в днешно време се живее като творец в Румъния? 

Много от хората на изкуството живеят в Берлин и прекарват  половината от времето си там. Лично аз не мога да прекарам повече от месец далеч от Румъния (там са семейството ми, приятелите ми, Букурещ, къщата на баба ми в провинцията). Но също така е вярно, че културната и политическата среда в Румъния в последно време се оказаха изключително токсични и хората се чувстват принудени да търсят щастието си в по-благоприятни и човеколюбиви страни.

zulma.fr

Превод от френски Мина Петрова