0
6221

Заразно свободомислие

Прочетох едно интервю на проф. Михаил Неделчев, в което той определя антиваксърството като „социален дебилизъм, а не като простащина или глупост”. В същото това интервю по-нататък той казва още: „… У нас зрее опасност да ни управлява хунта, т.е. хора, които са с генералски манталитет и виждат българския народ като население, което може да бъде командвано. Не бих желал да живея в такава България“.

Силни думи, ясна и недвусмислена позиция. Михаил Неделчев е човек, който е изразявал гражданска позиция от времето на тоталитаризма и само да напомня, че тогава не съществуваше фейсбук, където всеки може да отприщва на воля ругателното си словоизлияние. Както и днес хората, които дръзват да заемат ясна и недвусмислена позиция в разрез с масовото мнение, са малцина. Повечето са се свили, предпочитат да не влизат в политически дрязги и разпри, да не казват какво мислят изобщо, да не се вклиняват срещу масовия вкус, умело да скриват мнението и позицията си, че току-виж ще ги изкарат хора неправилни, ще им лепнат някакъв етикет – я подкупени, я староседесари, я продали се, я непочтени, я соросоиди, я гербаджии. Дотолкова е израснало обществото ни – ако не мислиш като мен, си се продал някому и обслужваш нечии интереси срещу пари. Мисленето и особено говоренето, а най-вече писането извън клишетата и етикетите се оказва непосилно за мнозина и подвиг за тези, на които е по силите да го правят. С това ми хареса интервюто, въпреки че не споделям всичко казано в него.

Думата ми е за дамгата „продал се на врага“ – този отровен рецидив на комунистическото възпитание, който вирее вътре в нас като вирус и от време на време изригва. Той умело умее да се прикрива, като най-удобното му прикритие е „булото на злобата”, както се изразява апостол Петър. В краткото си Послание до Тит апостол Павел казва: „… защото и ние някога бяхме неразумни, непокорни, заблуждавани, бяхме роби на похоти и разни сладострастия, живеехме в злоба и завист, бяхме отвратителни, мразехме се едни други”. А у нас подобна омраза, злоба и злъч не е имало дори в началото на прехода, в бурните години на скъсването с една епоха. Тогава имаше надежда и въодушевление, които ни помагаха да понасяме тежестта на „своя век”.

За тези неща нееднократно съм писала и говорила. Защото феномена на злобата, която ни залива, не престава да ме изумява. Мисълта ми беше за това кратко интервю на проф. Неделчев. Беше публикувано във фейсбук, беше атакувано от десетки коментари на антиваксъри, разбира се. А аз си помислих, че да не искаш да се ваксинираш, е дори нещо по-страшно от социален дебилизъм. Помислих си, че нежеланието и отричането на ваксинирането е на практика тероризъм. Защото дали си терорист, опасан с взрив, или заразяваш с ковид – разликата не е съществена. Непрестанно се опитвам да вляза в мисленето на тези, които отричат ковид епидемията, печалните статистики, ваксините. Когато говоря с такива хора, се опитвам да ги изслушвам внимателно. Ето каква картина успявам да видя: те са преди всичко свободомислещи, те се водят от един идеал – идеала на свободата. Бранят свободата. Бранят я от маските, ваксините, от всякакви противоепидемични мерки. Смятат, че противоепидемичните мерки отнемат свободата им. Сякаш само това е свободата. Сякаш сме достигнали до ръба ѝ и сме се надвесили над някаква бездна, която ще ни погълне, ако направим само още една стъпка. Подобно катастрофично мислене само по себе си е проблем. Да виждаш света през такъв поглед е тревожно, но тези хора се опитват да убеждават всички, че именно това е реалният поглед.

Този начин на виждане е познат, но никога не е придобивал толкова масов мащаб. Това, което беше присъщо на хора с проблеми, става проблем на цялото общество.

Неотдавна бях на погребение на свой близък. Погребаха го на шестия ден след смъртта му. Погребалните агенции и гробарите нямат свободни часове. Не смогват да погребват починалите. Престояват в хладилна камера по няколко дни. През моя живот за първи път ставам свидетел на такава ситуация. Предполагам, че всички са ставали свидетели на подобен проблем през последните дни. Включително и противниците на противоепидемичните ограничения. Чух наскоро един виден социолог да твърди, че нямало повишение на общата смъртност. Тези хора не живеят ли в тази държава? Техните близки с някаква привилегия ли ги погребват? Не зная колко хора трябва да умират ежедневно, за да видят, че вирусът създава проблеми, които изискват неприятни, но наложителни мерки.

Да се живее нехайно в такава обстановка е грубо противообществено поведение.

Но те си имат свои мантри, които си повтарят и това по някакъв начин ги успокоява. Подобно на наркотик. Подобно на алкохол. Питат, например, след като ваксинираните са защитени от ваксините, защо упрекват неваксинираните? Задават подобни въпроси със самочувствието, че са съкрушителни. Ежедневно се доказва, че ваксинираните са защитени в голяма степен. Но неваксинираните заразяват други неваксинирани и когато те са мнозинство в обществото, цялото общество е застрашено. Застрашено е един път от вируса и втори път от подобно заразно „свободомислие“.

Не може да се иска свобода да се разпространява зараза! През всички епохи обществата са вземали мерки да се пазят.

Случаите, описани в Библията, са най-популярни. Винаги съм оставала потресена, когато ги чета. След като обичният на Бога праведен Иов бил поразен „с люта проказа – от ходилата на нозете му до самото му теме“, той бил отпратен на гноището вън от града. Иов приел злощастната си съдба, приел упреците на жена си и на приятелите си, които считали, че единственото избавление от страданието му може да бъде смъртта. Но голямото му дълготърпение било възнаградено с грандиозна милост „и благослови Бог последните дни на Иова повече от напрежните“.

Не по-малко окаяна била съдбата на бесноватия от Гадаринската страна, който от много години живеел по гробищата, окован във вериги, и никой не се доближавал до него. Единствено Иисус се смилил над него и го освободил от бесовското робство.

Албер Камю описва трагедията в обсадения, заразен от чума град, където възникват бунтове, престрелки, насилнически действия. „Нощ цареше и в сърцата и нито истините, нито легендите, разпространявани за разните погребения, не можеха да успокоят нашите съграждани.“ Следват потресаващи страници с описания на погребенията.

Нима всички не желаем да живеем в свобода! Нима някому е приятно да диша през маска! Не мога да се съглася, че онези, които отхвърлят предпазните мерки, са по-свободолюбиви от останалите. Не мога да нарека безотговорността свободолюбие. Просто от кризата се възползват политически спекуланти, които са готови да получат власт срещу смърт.

След като доверието в държавните институции беше разрушено, не зная как може да бъде възстановено. Не зная дали това е възможно. След като беше посят вирусът на заразното „свободомислие“, винаги ще има терористи, които ще сеят заразата, и всички останали ще са принудени да съжителстват с тях и да страдат заради тях. Преди една година пандемията беше използвана за политически цели, но сега не зная дали е възможно да бъде спряна с политически средства.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияМладите в музиката II
Следваща статияДа съградиш мяра