0
1124

Заслепението

емилия

Заслепението не е феномен на нощта, а на деня, феномен на яркото слънце. Феномен на светлината. Господ заслепява, отнема ума на злото, когато злото стане нетърпимо и трябва да се случи онова, което човекът сам не съумява да случи. Ето, отне им ума, заслепи ги.

Пиша това „мистично съждение” съвсем сериозно, в опит да дам думи на необяснимото. Предложението за шеф на ДАНС, което управляващите „политици” съчиниха, е срив в ума и интелигентността, който като че има причината си „свише”. Никакво разумно обяснение на този срамен сюжет не се е явило досега. Не може да се обясни със „самозабрава”, защото ТЕ живеят в самозабрава вече двадесет години, но са хитроумни и затова винаги някак успяваха да излъжат, да извъртят събитията в своя полза. Понякога с царче, понякога с пожарникарче… винаги намираха точния процеп в „народното съзнание”, точния механизъм на действието по „прелъстяване на масите”, изучен до съвършенство в школите на ДС и КГБ. „Маркетингът” на безочливите им интереси си оставаше безукорен и всеки следващ избор недвусмислено потвърждаваше безпогрешния инстинкт на злонамереността.

Изведнъж обаче слънцето блесна в очите им и те престанаха да виждат.

Да благодарим. Който на когото иска. На Бог, на Провидението, на Станишев, на Орешарски, на Доган… всеки както го разбира. В какво се състои заслепението?  Да си въобразиш, че злото се „лекува” със зло, може да бъде откровение единствено на Злото. (Явор Дачков се умъдри тия дни с подобно откровение и го изрази в голяма статия). Трябва да си къртица, залутана в подземни лабиринти без лъч светлина, за да стигнеш до подобно „прозрение” и без никакъв свян да му дадеш име:  Делян Пеевски. Момченцето на мама. Напълно вярвам на Орешарски, че не знае кой е подхвърлил името, кой го е предложил, той може да не знае и кой го е избрал, заслепението оставя тъмно петно в паметта. Влизането в абсурда е пробив, абсурдът изригва от несъзнаваното, лапсус в интегритета на личността. Защото Името е „магия”. С Името се вика към битие. И неочаквано за всички тях Злото, което съвсем банално се просмуква във всекидневието ни, разпада се в безброй скандали и скандалчета, кънти и откънтява с постоянство, разединява и подмолно руши тъканта на обществото, изведнъж доби Облик, възправи се телесно, грозно, свинско, безскрупулно, унизително… и ни се изхили. Грешка. Огромна грешка на заслепеното Зло, което уютно се крие само в подмолието! Този смях поне за мене беше смазващ. Тогава разбрах, че и ТО вече не вярва в нас. Обезверили сме и него, не само себе си с мълчанието, с послушанието, с приемането на неприемливото и дори извергите са ни извергнали. Занулени сме. Не струваме нищо, нищо сме, погълнати сме, обезплътени в утробата на Нищото. Не знам колко хора са гледали пресконференцията, която даде Орешарски-вече-Олигарски (да не забравяме важността на назоваванията!) само няколко часа след обявяването на Името, и преди първия протест. Струва си тази минута с хихикане да бъде гледана от всеки българин, струва си много пъти да си я пускаме и да не я забравяме. В тази много важна минута една журналистка попита министър-председателя дали не се страхува от протести и той се изсмя. Изсмяха се всички, които го придружаваха на масата, смяха се дълго, гнусно, самодоволно, сатанински безочливо. Тогава разбрах, че нас ни няма и ако искаме да бъдем, трябва да си възвърнем битието. Как ли? Аз лично не изпаднах в патетичен гняв, нито в дълбокомислени разсъждения. В този миг показах среден пръст на телевизора, на Орешарски от телевизора, на цялата разпищолена в екрана клика, която безскрупулно ограбва живота ни, държавата ни, бъдещето на децата ни. Никак не се свеня от този жест, нито че публично го декларирам. И продължавам всяка вечер оттогава да го показвам на митингите на площада, заедно с всички, които правят същото по най-различни начини, и с най-различни думи, защото чувстват същото и знаят, че границата е премината. А това знание е истинско чудо. Онези – скритите, подмолните –  в заслепението си формулираха цел, която обществото не съумяваше да изрази, залутано в заблудите си, самозаблудите си, разединенията, съображенията си… Заедно с Делян Пеевски, осъмнахме ЗАЕДНО. Заслепението на Едни, отвори очите на Други. Снети бяха всички съображения, в които се лутаме години, минимализираха се детайлите. Знайно е, че ще се наложи да стигнем до тях, знайно е, че има още път до осъзнаването и най-вече до разумното действие. Сега обаче не ни трябва толкова разум, колкото инстинкт за самосъхранение, който в случая е инстинкт за достойнство. От екрана Те пак искат да калкулираме сметките им, сделките им, да преценяваме кой кого и против кого, да разбираме гнусните им планове… само че отново грешат. Вече Те са занулените. Защото и слепците прозряха, че пред нас стои не „политическа класа”, такава няма в България. Има два мафиотски клана, хванати гуша за гуша и завличащи ни с тях в пропастта. И ако БСП$ДПС в момента са напълно ясни, недвусмислено-срамно разголени, то симпатизантите на втория клан-ГЕРБ, имат да вървят още път в собствената самозаблуденост.

запис

Днес обаче времената са бързи и радостни, изпълнени с усмивките на децата, и тъпаните на Площада. Тъпанът бие за тях, ще забие и камбаната. Защото години наред бяхме много „възпитани”. Години се гнусяхме, скрити в къщите си. В гнусливостта обаче има нещо подло, нещо високомерно, едно „не ме докосвай”, което подменя естеството, затова ни я насаждат в онази мяра, в която тя се превръща в подозрение към всяко общо действие, изискващо да бъдем заедно. Сега обаче телата ни са на Улицата. Не знам как всичко това ще продължи, нито как ще завърши, но със сигурност сме и ни има. В колапса, в който е изпаднала държавата и обществото ни, това не е никак малко. А за онези ТЕ, които заслепено си дадоха Име, това трябва да е ужасяващо.

Вчера един приятел във фейсбук (Илиян Шехада) написа:

„България – трябва да те има някъде, щом те чакаме”.

Дано и тя ни дочака.

Емилия Дворянова е родена в гр. София. Завършва пиано в Софийската музикална гимназия и философия в Софийския университет. Доктор по философия. Директор на програмата Езикова култура и академично есе в Нов български университет, преподавател по Творческо писане. Автор на монографията Естетическата същност на християнството (1992) и на романите Къщата (1993) и Passion или смъртта на Алиса (роман-фуга, 1995), получил специална награда за роман през 1996 г. и публикуван във Франция (Federop, 2006). През 1998 г. публикува La Velata (новела) в общо издание с Тялото, разковаване на Милена Кирова. Романът Госпожа Г. излиза през 2001 г. През 2006 г. излиза романът Земните градини на Богородица, отличен с националната награда за литература „Христо Г. Данов” 2007, и публикуван във Франция през 2010, последван от Концерт за изречение (2008) и Освен литературата (2011).

Снимката на главната страница е на Георги Божилов.