0
1127

Защитеното място

Светлозар Игов

Светлозар Игов е средищна фигура в съвременното българско литературознание. В  компанията му читателят се чувства като на едно уютно и защитено от културни, политически и житейски посегателства място. Интервю на Десислава Неделчева.

Книгата „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“ от Антония Велкова-Гайдарджиева събира многостранно детските спомени на големия критик, неговото общуване с книгите, с техните автори, работата му в различни редакции и институции, срещите му в литературната среда. По-нататък книгата обхваща цялостно биографията на Иговите книги и възгледи като литературовед. Следват приложения, в които отново добросъвестно са включени три интервюта с автора, библиография и отзиви. Последната част представлява широк коментар на Антония Велкова-Гайдарджиева, на пръв поглед само върху частите на тази мащабна книга, а всъщност още веднъж анализ на Иговото културно присъствие, втори пласт на задълбочаване в книгите и възгледите му.

Изследователката допълва на различни нива информацията в книгата. Тя използва в хубавия смисъл на думата позицията си на избран от Игов партньор в това коментиране на живота и литературата. Самата диалогична природа на Светлозар Игов (той е непрекъснат извор на истории и смесване на писано и изречено) още повече се разгръща в жанровете на книгата и коментара накрая.

Игов е средищна фигура в съвременното българско литературознание. Книгата обсъжда лицата на тази богата личност, а също професионализма му на критик, историк на литературата, поет, прозаик, афорист, есеист, преводач и мемоарист. В неговата компания интелигентният читател се чувства не само творчески и вдъхновено, но и като на едно уютно и защитено от културни, политически и житейски посегателства място. Четене и писане, смисъл и ценности.

„Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“ задава един богат личен творчески контекст и още повече богат контекст на литературата от втората половина на ХХ век до днес. Кое дава основание на различните културни присъствия да останат в историята?

Светлозар Игов: Присъствието в литературата до голяма степен зависи не толкова само от качествата на едно дело, а и от публиката, в чиято памет ще присъства това дело. На мен ми се струва, че в момента, и то не само в национален мащаб, има разпадане на такава публика, каквато въобще трябва да има. Напълно е възможно след 50 години да не остане нищо, поради факта, че няма да има читатели на български език. Това вероятно е съдбата на много малките езици. Това донякъде е и съдбата на много забележителни представители на малките езици, например Йован Христич, когото смятам за един от най-забележителните не само критици, но и поети на европейския и световния ХХ век. Той е малко познат по света, тъкмо защото споделя съдбата на един малък език. Това може да се каже за много други забележителни писатели на малките езици. След 30 или 50 години може би няма да има читатели на български език. Аз съм противник на прогнозите (Карл Попър виждаше нищетата на историцизма в това, че не може да има прогнози, и съм съгласен с него), но тук не става дума за исторически, а за демографски и биологически проблеми, които могат да бъдат прогнозирани.

Първият цитат в книгата е този на Бодлер: „Моята люлка беше край библиотеката“. Какво и кой повлия да останете при книгите? Вие ставате есеист, романист и поет, защо в крайна сметка критиката надделява?

Светлозар Игов: Моята люлка беше край библиотеката. Това за мен е вярно в такъв смисъл, че аз самият живея в дом-библиотека, всички стени на моята стая и къща са изпълнени с рафтове с книги и не само те, но и мазето, и таванът. Те са превърнати в книгохранилища. Може би съм човекът с една от най-богатите библиотеки в България. Тези стени, които съм запълнил с книги, всъщност изразяват желанието да се оградя от околния свят. Макар че в същото време тези стени от книги са прозорец, но не към света, който виждаме (както Борис Пастернак казва „на дворе“) отвън, а към едни други светове, които се разкриват в книгите. Между другото, мога да кажа, че аз не съм избрал сам попрището на критиката, защото първите неща, които съм писал, при това доста късно – през 65-а, бяха поезия. Дадох тази поезия на един меродавен тогава критик и той ми ги върна с неговите бележки. Някъде беше писал „тук има нещо“. И аз като прочетох това „има нещо“, разбрах, че вътре „няма нищо“. Намерих в себе си някакви сили и унищожих всичко това. От всички стихотворения тогава останаха само 5-6 реда, които запазих в стихосбирката, която пишех тогава. Така открих как трябва да работи човек: аз може би продължих да пиша все така лошо, но продължих и да упорствам. И преди това пишех лошо, но пишех лошо, както пишат всички останали, след което продължих да пиша лошо, но само така, както аз мога да пиша лошо. Мисля, че това е една от хубавите препоръки за хора, които искат да се занимават с литература. Пишете лошо, но само така, както вие пишете, а не другите. Стана дума за неща, които получават признание: преди няколко години един варненски хуморист, когото аз помня още от 60-те години, Турхан Расиев, издаде антология на българските афоризми. Тя беше първата такава на българските афоризми и аз я прочетох с интерес (между другото, всички книги чета с интерес, дори бездарните книги често ни казват много повече за обществото, в което живеем, отколкото талантливите). И бях много изненадан да видя, че в тази антология най-застъпеният автор на български афоризми, съм аз. Мислех, че е Г. П. Стаматов, Стоян Михайловски или Радой Ралин, обаче се оказах аз. Бях много учуден. Но като се зачетох в афоризмите си, видях, че имам известни попадения и явно съм написал повече афоризми от въпросните автори, което не значи, че са по-добри от техните, разбира се. Но имам някои попадения, включително и като шаржове за колеги. Исак Паси, например, много харесваше моя афоризъм: „Предговарям, следователно съществувам“. Беше написан за колега, но бих могъл да го напиша и за себе си, защото и аз съм един такъв автор, който пише предговори. И послеслови. И това е нашият начин на съществуване на критиците. Аз наистина съм написал един подобен афоризъм за себе си: „Превеждам, за да предговарям“. Измислих го по следния начин: бях на една международна конференция на преводачи и там трябваше да се изказват всички присъстващи преводачи. Аз бях трети или четвърти следобед. И докато стигне до мен (понеже преводачите по-рядко имат думата от писателите и четат цели доклади), аудиторията беше уморена и всички бързаха за вечерята и срещата след това. Точно тогава трябваше да говоря аз. Все пак имам достатъчно здрав разум и за да не досаждам на бързащата аудитория, аз вместо да чета доклада си, станах и казах: „Опитах се да синтезирам своята концепция за преводачеството, тя е: превеждам, за да предговарям“. Те всички бяха много доволни, защото не слушаха глупостите, които щях да изговоря, и ме нарекоха със симпатия Shorty Светлозар. И докрая се радвах на успеха на своя афоризъм.

Все пак известно време сте живeли с идеята, че сте поет, нещо се е случило…

Светлозар Игов: Да, изживявах се като поет, но започнах първо да печатам критика и дори си спечелих авторитет на критик. Тогава си казах: защо да искам да ставам поет, я да не си развалям репутацията на критик. Освен това Далчев беше казал, че голяма поезия имат и примитивните народи, а критика – само цивилизованите. И аз така реших. Далчев ми каза: „Аз навремето трябваше да стана критик, защото в България след Ботев е по-лесно да се пише поезия“. И аз предпочетох да не се конкурирам с тези велики хора, защото явно няма да надмина нито Ботев, нито Йовков, а критиците не ми изглеждаха много трудни за надминаване. Така реших да стана критик. Това го казвам шеговито.

Критик да бъдеш, не е леко. Освен дарба, критиката съдържа в себе си и едно морално качество, което често много даровити хора го нямат. Това е способността да се възхищаваш на другото, да пишеш за него. Аз познавам много умни и ерудирани хора. Няма да им казвам имената. Те издадоха хубави книги. Но те никога няма да станат критици. Смятат себе си за по-велики от литературата. Освен да се възхищаваш от някой друг, трябва и да разбираш този някой друг. Затова на мен критиката ми се струва много важна като изкуство на разбирането. Ние си мислим, че познаваме света, а сме жертва на това, че въобще не разбираме какво става около нас. И затова критиката, която е едно изкуство на интерпретацията и оценката, е преди всичко изкуство на разбирането. То е много дефицитно в днешния свят, в който всички говорят и показват себе си, а малцина слушат и разбират какво им се казва. В това отношение аз виждам високата мисия на литературата. А освен това винаги съм мислил, че да кажеш нещо ново е доста трудно, защото много неща вече са казани и по-добре е да повторим тези неща и да ги направим достояние на публиката, отколкото да пишем нови.

Какво мислите за периодите в литературата и историята? Споделяте ли мнението, че днес никой не чете, а всички пишат?

Светлозар Игов: Стана дума за моя доста песимистичен възглед върху историята, не само българската. Също важи и мисълта на един голям поет, който е казал, че тиранията винаги е по-добре организирана. Което не значи, че трябва да капитулираме пред нея. Стихотворението на Бранко Милкович „Поезия ще пишат всички“ завършва така: „ще може ли свободата да пее/ така както робите я възпяваха“. Тези последни два стиха показват един парадокс. Между другото, идеята за това, че поезия ще пишат всички, принадлежи на Лотреамон, след това така са мислели и сюрреалистите. Маркс също смятал, че комунизмът няма да има изкуство, а поезия ще пишат всички. Аз обаче цитирам това заради пропялата тълпа, защото в момента се намираме тъкмо в тази фаза, в която никой не чете, а всички пишат. Медиите обслужват идеята, че всички манекенки, телевизионни говорители, спортисти, политици могат да пишат. Пол Валери, мой любим поет и мислител, казва, че най-доброто време не е пълната свобода, а началото на края на един период. И аз мисля, че такова начало на края на един период бяха 60-те години, те бяха най-доброто в литературата и изкуството на всички народи от Източна Европа. Свободата тогава още не беше дошла, но нещо се очертаваше. Беше началото на края. Най-подходящото време за литературата и изкуството.

Чувствате ли се в достатъчна степен приет и обговорен в съвместната ви книга с Антония Велкова-Гайдарджиева? Казахте ли всичко, което бихте искали, и доволен ли сте да останете по този начин в нея?

Светлозар Игов: В едно от представянията на книгата беше казано, че аз не съм достатъчно смел да кажа някои неща в книгата. Авторът на това мнение сравнява книгата със своята представа за мен. Истина е, че в книгата аз не казвам всички работи. Аз обаче смятам, че човек не всичко трябва да каже. Знам много скандални неща от българската литература, често пъти отнасящи се до личния живот на някои от писателите. Например навремето бях смаян от това, че критикът Иван Мешеков ми даде в една кутия за обувки 80 любовни писма, които д-р Кръстев е писал до съпругата на Мешеков. Тя, която тогава като почтена жена е смятала, че не бива да има тайни от бъдещия си съпруг (те са били състуденти), му е дала тези писма до нея. Мешеков ми каза, че д-р Кръстев се самоубива, защото жена му е намерила тези писма. Забележете, д-р Кръстев, мислейки се за велик и че потомството ще чете всичко от него, включително и неговите писма, не само е пращал писма до въпросната дама, но си е правил и преписи за себе си. Писмата му го показват съвсем не като една суха и доктринерна натура. Аз лично бях много потресен от това нещо и съм го казвал само в някакви приятелски разговори. Това по едно време започна да се разнася надолу-нагоре и стана известно. И много други такива неща не съм казал – кой е бил любовник на еди-кого си и т.н. Това са неща, които според мен представляват интерес за булевардното литературознание, което днес пълни изданията. При това днешните неща са пълни с лъжи. Например видна актриса пише спомени как на гости идвал Боян Пенев и я дундуркал – нещо, което е невъзможно, защото тя е родена три години след смъртта на Боян Пенев. Генерал Петър Стоянов, шеф на Шесто управление, в издадена негова книга пише за мен как, след като са ме били затворили, се обадил Станко Тодоров и питал защо Игов го затваряте и т.н. Нещо, което е невъзможно, защото моето затваряне е станало, след като Петър Стоянов е бил уволнен от Шесто управление заради алкохолизъм. Разбира се, дали е уволнен заради алкохолизъм също не е ясно, защото той се обявил против възродителния процес и по този начин са го обвинили в алкохолизъм. Така че – много неща не съм казал, защото те не са важното. Може понякога в някоя приятелска компания да си ги кажем, но има неща, които никога не се казват.

Случва се понякога и да променям възгледа си за нещо, например никога не съм харесвал Дикенс или Гьоте. Последният бил много надут и недобър човек, егоцентричен. Но по едно време, главно заради неговите максими, започна да ми харесва и постепенно ми се откри. След две години, ако съм жив и здрав, напълно е възможно да обикна и Дикенс. Много неща могат да се променят. Но във всеки случай, тази книга е документ не толкова за моите възгледи, колкото за нещата, които са ставали в българската литература и култура през някои години. Има неща, които там не си позволявам да казвам и по една друга причина: човек може да говори само за неща, които по някакъв начин са потвърдени документално и другаде. Не можеш просто така да кажеш: „Аз под юргана през 61-а година си мислех против комунизма“.

В интервюто са използвани и въпроси на публиката от срещата с проф.Светлозар Игов във Варна в края на 2017 г.