2
903

Защо вдигна кръвно Борисов?

denev

Всеки държавник живее едновременно в няколко концентрични кръга. Най-външният кръг е този на публичния му образ. Следващ е кръгът на доверените му хора, на „хранените му хора”, където той се чувства най-комфортно. Още по-навътре е личният му семеен кръг. А последно, в центъра, е онова „аз”, където става срещата с Бога или с демоните.

Тук е мястото да предупредя, че ни най-малко не искам да се глумя със страданието на бившия ни премиер. По-скоро се опитвам да разбера кога един висш държавник вдига кръвно. И с това може би да му помогна, не на последно място, да разбере по-добре самия себе си. Защото колкото по-добре един държавник разбира самия себе си, толкова по-добре той ще разбира и хората, които, божем, управлява.

Сестрата на премиера се опита да даде отговор на въпроса от заглавието. Тя каза, че виновни за здравословното му състояние са медиите. В това има резон. Тя всъщност говори за най-външния концентричен кръг, за публичния образ на премиера. Промяната на медийното статукво е факт. Медийният скафандър, в който доскорошният ни премиер живя почти необезпокояван близо десет години, включително в битностите си на главен секретар на МВР и на кмет на София, с изключение на някои пробойни, най-сетне се пръсна на парчета. Това е все едно тежководолаз с батискаф да изскочи рязко на повърхността на водата. Точно това се случи с Бойко Борисов през последните седмици. От своя виртуален свят той рязко се приземи в живия живот. И смяната на налягането явно му се отрази. Такава логика на разсъжденията донякъде би била вярна, ако не ставаше дума точно за Бойко Борисов. Той е прекалено „печен” в медийно отношение, макар и в чисто монологичен план, ял е от попарата им (на медиите), за да си помислим, че тъкмо медиите сега биха го изкарали от равновесие. А и нали част от харизмата му през всичките тези години се градеше тъкмо на факта, че е непукист, че е «перде».

Затова нека да обърнем поглед към по-вътрешния концентричен кръг, този на „хранените хора”. Там сигурно сега също ври и кипи. И там се разместват тектоничните пластове, вън от съмнение. Истинският, болезненият удар за Бойко Борисов може да дойде именно оттук. Например надписът „Бойко – кръстник на свиневъдите”, закачен на трактора по време на митинга в негова подкрепа, не беше ли нож право в гърба на Борисов, без да го е очаквал. Този велик надпис се родее директно с онзи прословут лозунг от недрата на социалистическото строителство в селското стопанство, когато на селяните след бедствието на тоталната колективизация отново бе разрешено да отглеждат дребен и едър рогат добитък в т. нар. „лични стопанства” – „Във всеки двор – говедо!” Та този, нашият надпис издаваше такъв присмех, че, както се видя, Бойко директно разпусна митинга с мегафон в ръка.

Третият концентричен кръг, този на тесния семеен кръг ще отминем без коментар, уважавайки правото на премиера в оставка на личен живот и на територия, недостъпна за публиката.

Остава центърът, средината, мястото, където живее съвестта. Възможно ли е тъкмо съвестта да е виновницата за високото кръвно на Борисов?

Съвестта? Какво знаем за нея? Не е ли това празна приказка? Будистка мантра за непосветените?

Май не е. Съвестта наистина съществува. Тъкмо тя е окото на Бога във всеки от нас. Тъкмо от нейната тъкан започва да се развива и да се гради религиозното чувство.

Ние не знаем степента на религиозност у нашия премиер в оставка. Непремерените приказки за «началника» горе издават едно простодушие у него в религиозно отношение, но не могат да бъдат основание за някаква рязка присъда. Във всеки случай, прави впечатление, че досега Бойко Борисов на два пъти избягна срещата с новия патриарх – в неделя, при въздигането на дядо Неофит в сан и вчера, във вторник, когато двамата по програма имаха обявена среща. Наистина, вчера по уважителна причина – високото кръвно.

Съвестта? Има ли я, няма ли я у политиците? Хората излязоха навън тъкмо поради липсата на справедливост, това е основната причина за бунтовете – а то значи, поради дефицит на съвест у управляващите. Хората не искат да се примирят с факта, че ги управляват хора без съвест. Та нали те избраха Бойко, защото го припознаха като един от тях, делегирайки му правото да бъде „народната свяст”. И затова сега са толкова привидно непреклонни в протеста си хората. Защото не могат да си простят – не че Бойко ги е измамил за пореден път; а че те са се измамили в него, в своята икона.

Но протестите като всяка стихия скоро ще затихнат. Държавата ще влезе отново в коловоза на процедурите. Бойко отново ще се върне кукуряк на политическото татами. В медицинския му картон ще пише – диагноза високо кръвно налягане поради нервно-психическо изтощение.

Лекарите не боравят с понятия като „съвест”. Тези понятия са оставени на поетите. Но за да не си помислите, че поетите витаят в облаците, за финал ще ви почерпя едно стихотворение. Към това стихотворение ме насочи един текст на литератора Марин Георгиев. Стихотворението е на сръбския поет Йован Христич и е преведено на български от Светлозар Игов.

 

Оратори говорят по площадите

  

Оратори говорят по площадите.

Гражданите, въодушевени, ръкопляскат и

вече виждат щастливите дни,

които ще започнат да идват.

 А зад затворените врати, зад спуснатите

завеси седят онези,

които вече отдавна са решили

какво може и какво не може да се случи.

 

И какво значат за тях ораторите, какво значат

за тях ръкоплясканията?

 

С поглед те търсят танцьорките, с които

ще се наслаждават тази вечер.

 

И тогава нареждат на своите шпиони да отидат и да кажат на гражданите,

че щастливите дни вече отдавна са започнали.

 

Но гражданите не знаят това

и чакат по площадите.

 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПлатото
Следваща статияЗа Витоша и хората

2 КОМЕНТАРИ

  1. Някъде тук, в този сайт, се бе прокраднала една мисъл на Лакан за страха на властника от изхода от властта, за да не бъде убит там (теста на Тони Николов за оттеглянето на Бенедикт ХVІ).

    Кръвното на Борисов освен на съвестта се дължи и на тази психосоматика