0
6498

Защо все простаци…

Невъзможно е да отминем факта, че след бурно изразеното недоволство срещу неприемливото политическо държание на доскорошния премиер българският гласоподавател реши да го замени с нещо подобно. Защо?

Последната реплика на Борисов към Рашков (за таралежа) отново възбуди традиционното нашенско възмущение от простотията. Даже този път беше сезирана прокуратурата, защото простащината на партиен лидер (бивш министър-председател в три правителства, най-дълго управлявалия премиер в историята българската многопартийна система) е третирана от вносителя на сигнала като престъпление от общ характер.

Докато чакаме отговора на държавното обвинение, можем да поразсъждаваме върху далеч по-вълнуващия въпрос защо в държава като нашата точно държавниците, често окачествявани като простаци, имат забележителни кариери, каква е връзката между простотията и политическото влияние на родна земя?

У нас могат да бъдат приведени редица красноречиви примери за маниер на управление и държавническо поведение, който е далеч от изискания стил, но пък води до своеобразни успехи и осигурява значимо място в историята. Най-малкото, представителите на този тренд остават на власт много по-продължително от своите по-добре възпитани колеги.

През XIX в. най-дълго управлява Стефан Стамболов, през ХХ в. – Тодор Живков, а от началото на XXI в. – Бойко Борисов. Тримата заемат първите места в класацията за най-много дни, прекарани на челна позиция в изпълнителното ръководство на страната през целия период от Освобождението до днес. Земеделският лидер Стамболийски или пък вождът и учителят Георги Димитров (Тарабата или Мастиката) се присъединяват към групата на влиятелните български политици, известни с нелюбезния си нрав. Има и други.

По никакъв начин не бихме искали да сравняваме условията за достигане до управленския пост, ролята, приноса, щетите и въобще да правим каквито и да е било други аналогии. Интересува ни само специфичното сходство по отношение на споменатия просташки маниер, който осигурява вездесъща политическа ефективност, независимо от оценките на общото ѝ въздействие.

Любители на забавленията, страстни картоиграчи, пияници, развратници, спекуланти, зле образовани, суетни, позьори, интриганти, псевдопатриоти, предатели, нахалници, простаци, сатрапи, диктатори… Това са определенията, приписвани вкупом или поотделно на посочените фигури, всяка от които буквално почетена с паметник (или паметници), като единствено при все още активния Борисов липсва монумент, но усещането е, че такъв няма как да не се появи.

Невъзможно е да отминем и факта, че след бурно изразеното недоволство срещу неприемливото политическо държание на доскорошния премиер българският гласоподавател реши да го замени с нещо подобно. Защо?

Лесният самооскърбителен отговор е – ние сме си прости хора, тук-там има проблясъци, но като цяло народът ни си заслужава простащината, дето го управлява. Интересното е, че тази констатация се изрича от почти всеки, сякаш той е различен от останалите. Интересното още е, че в същото време постиженията на изброените имат своите многобройни ревностни защитници. Така се оформя парадоксалния феномен на срам и гордост, съчетани в едно.

Би ни се искало стореното за държавата, такова или онакова, да е дело на морално и интелектуално извисени същества, чиито лични биографии и професионален почерк да служат като еталон, без да се налага да си затваряме очите за един или друг детайл, но не ни е дадено това щастие. Вечно трябва да се извиняваме, оправдаваме и най-вече да се оплакваме от себе си и от нашите.

Можем обаче, вместо да продължим с тюхкането, да помислим от какво произтичат несгодите и да предложим решение на проблема.

Като начало да пробваме да се откажем от обвиненията – от обвиненията към народа, от обвиненията към нелицеприятните политически лидери, от обвиненията и към техните софистицирани критици. Последните са нарочвани като импотентни всезнайковци, които всъщност нищо не могат да вършат.

Важно е да се откажем от обвиненията, защото ако не го направим няма как да излезем от пъкления казан, в който всеки дърпа другия към дъното – известен е анекдотът за българите, които били оставени без надзирател в ада, защото те сами се наказвали помежду си. По-скоро трябва да се мине през по-дълбоко осъзнаване и смирено себепознание, за да се излезе на светло.

Формирането на нашата народопсихология е предмет на дълги изследвания. Как сме се появили, откъде идваме, какви са комплексните предпоставки да сме това, което сме днес, са въпроси, изяснявани от историците, а всеки един от хората в публиката избира фрагменти от предлаганата информация, за да изгражда идентичност спрямо потребностите си. Както казахме, наблюдава се лашкане между чувство за малоценност, дистанцираност и мегаломания.

Трудно се задържаме в по-балансирано състояние, отдалечено от крайностите, благоприятно за пораждане на ползотворен смисъл.

Ако проявим скромност и не се изкушаваме от прекалените емоции и резките отсъждания, бихме се сетили за старата истина, че липсата на култура, водеща до желаното политическо качество, е причинена от неразбиране и незачитане на времето и начина, необходими за протичането на естествените културни процеси. В историята ни има принудително налагане на цивилизационни режими, които външно променят картината, но вътрешните противоречия остават и задействат ретроактивни механизми.

Когато автентичният ход е нарушен, атрибутите на привнесената цивилизованост се приемат като чужди тела и организмът е склонен да ги отхвърля. Подозрението към българските културни дейци с политическа претенция и тяхната обреченост е следствие от това объркване.

Получената отвън ценност не може да замести възникналото отвътре собствено съдържание. Следването на зададен морален образец, присъщ на високата култура, и лично изстраданото морално израстване си приличат, но строго погледнато са твърде различни. Първото неизбежно буди съмнения в неискреност, за второто трябва търпение. Ако страдаш от културни комплекси, прибързваш и прибягваш до имитации, но постигнатите резултати са нетрайни.

Известна е позицията, че думите, назоваващи морални стойности, не назовават нищо, че те образуват може би красив, но лишен от същинско покритие разговор. Въпреки това, да участваш в такъв разговор е голямо политическо изкушение, защото така изглежда, че се бориш за справедливост, а борбата за справедливост е важен елемент от задължителната политическа програма.

Но колкото по-унифицирано коректни стават приказките, толкова повече нараства впечатлението за скъсаната връзка с живота. Дори най-благородната утопия започва да се възприема като лъжа, а вулгарният език, небрежността, разпасаността, грубостта и дори арогантността по неизбежност добиват привлекателността на достоверност, на истина, ако ще и горчива.

Това обяснява успеха на запретналия ръкави политически простак – упрекван и хулен, но в голяма степен печелещ симпатии по линия на близостта му до реалността и ефективността на безцеремонните му действия. Такъв политик може да употребява откровена демагогия и точно така да става предпочитан, доколкото неговите културни опоненти дори не съзнават, че празното им говорене само симулира праведност, което ги прави още по-големи грешници.

За да не са нищо, културата и моралът не трябва да се съществуват главно реторически, а да се откриват безмълвно в постъпките и то не онези, които вървят по чуждо предписание, а тези, които се пораждат от осмисляне на персоналния опит, което води до своеволно покаяние за лошото и свободен личен избор на доброто.

Ако не обвиняваме критиците на простащината, а им припомним, че житейският им пример, а не думите могат да оказват въздействие, ако не обвиняваме простаците, а поощрим тяхните положителни черти и изтърпим естественото им култивиране, ако не обвиняваме простия народ, а разберем какво е цялото и каква част от него сме ние самите, може да спре оплакването и да започне оправянето.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияЕпохе + Сфумато
Следваща статия„Жената от езерото“ на софийска сцена