0
1783

Защо все си меним решенията?

Или за някои национални особености през погледа на Антон Страшимиров

Не съм сигурен минава ли ден, без някой да изрече на глас, че не можем да я караме все така – „от днес за утре“. Че няма как нашата държава, нашето населено място, нашето правосъдие, нашето образование или здравеопазване, нашите институции и каквото още се сетите „наше“, да се събуждат всяка сутрин с усещането, че не е имало никакво „вчера“. Все едно, че не са били взети конкретни решения, които сме длъжни да следваме; все едно, че правото не е универсална норма, а само прищявка на властта в съответствие с добре познатия принцип в Османската империя „право съди, криво съди стар кадия“ (в зависимост от променливата воля на падишаха).

Нима не изглежда повече от неестествено например властта онзи ден да обяви, че пак налива пари в спрения от самата нея проект „Бургас Александруполис“, след като би трябвало да е ясно, че българо-гръцко-руското дружество няма да заработи? Освен ако (както в случая с „Белене“) всичко не опира до двойни сметки или доста сложно политическо презастраховане (пак в зависимост от нечия променлива воля).

Затова ние вечно „строим“ и „не строим“. Или по точно: едновременно „строим и не строим“. И за целта охраняваме „гьол“, представяйки го за „обект с национално значение“. Веднъж тъй, друг път – инак (пак в зависимост от конюнктурата).

По същия начин не търсим действащо правосъдие, а предпочитаме да реформираме самата (съдебна) реформа. Или всяка година променяме наредбите за лекарствата и потулваме проблемите в болниците, без да градим здравеопазване.

Ала най-лошото е, че, увлечени от това преливане от пусто в празно, започваме да губим усета си за яснота и разсъдливост, чувството си за критичност. И още по-трагикомичното е, когато всичко в България силово се персонализира: от долу до горе, от миналото към настоящето, от цар Борис Три до Борисов Три (както на високо равнище се казва). Без да забравяме за гороломния смях на „човека от народа“ и личните „срещи“ при Тодор Живков, чийто управленски модел изобщо не е забравен.

Не твърдя, че нашенската политическа персонализация е необяснима – при неработещи добре институции, обричащи гражданите на произвол, човек бива принуден да търси среща с „тялото на властта“ и там да изложи болките си. Пък после – каквото стане. А най-често става следното: височайшето „тяло“ го приема, почесва се по главата и свива рамене, искайки да покаже, че нищо не може да се направи. От което и следва „нищо“.
***
Рефлекс на „тялото на властта“, тъй дълготраен в политическите ни нрави, че не мога да не припомня една емблематична история, свързана с управлението на Петко Каравелов. Дължим я на издирвателството на Антон Страшимиров, който освен че е позабравен класик, е автор и на проникновени социално-психологически студии за българския характер (редно е да си спомним за него в тези дни, когато се навършват 80 години от смъртта му).

Та в  книгата си „Реформатор“ (Петко Каравелов. Психологичен очерк, 1934 г.), Антон Страшимиров разказва следното: „Веднъж Петко Каравелов като министър-председател посетил Бургас. Тръгнали (по стар турски обичай) представителите на еснафите на „поклонение и поплак”. Каравелов ги изслушвал в присъствието на своите първи хора и си взимал бележки за оплакванията на къс хартия. А когато всичко свършило, той заговорил със своите хора за политика. После завил хартишките с бележките и с тях почнал да си чисти ушите. Един от хората извикал: „Господин министър-председателю, вие изхабите бележките с оплакванията на народа!” А Каравелов свил хартишката на топка и я хвърлил зад вратата. После отсякъл:
– Министър-председателят не е турски паша, че да му поднасят оплаквания за вряло-некипяло. Има сега Народно събрание, тоест депутати, които съдят и нас, министрите. Оплакванията трябва да се отправят към тях. А хората аз ги изслушах – и уж си вземах бележки – само, за да ги зачета.

Звучи брутално, ала тъжното е, че Петко Каравелов е бил действително прав. И проектирана с днешна дата тази случка звучи още по-угнетително и прискърбно. Без значение дали „тялото на властта“ си води бележки за някаква „потреба“, или се ограничава единствено с възклицания.

В своята „Книга за българите“, а и  в други студии, Страшимиров доразвива тези свои размисли в опит да формулира някаква теория на националния ни характер. Така стига до следните изводи:

До голяма степен, настоява той, всичко се дължи на южняшкия ни темперамент. На юг всичко е пряко и незаобиколимо (неопосредено от институции, както бихме казали днес).

За да докаже изводите си, Антон Страшимиров се връща още по-назад във времето – към началото на Второто българско царство и една реч на цар Асен, произнесена преди битката за Амфиполи през 1195 г. Става дума за откъс от хрониката на Никита Хониат, в която се цитира царското слово преди сражението с ромеите. Ясно е, че византийският хронист не е могъл да присъства пряко на словото, произнесено във вражия лагер. Ала речта, настоява Страшимиров, е доста индивидуализирана, за да е пряка измислица. Затова, през думите на „тялото на властта“, се опитва да очертае проблема на българите.

А той, на първо място, се свежда, до рязката променливост в настроенията им и непрекъснатите им колебания, което идва да покаже, че „тяхната ахилесова пета не е в черепа и не е в гърдите, а е в ума на българина“.

Затуй и цар Асен настоява българите да не се доверяват непрестанно на слухове. И макар да не е нужно да си запушват ушите, да помнят, че слухът лъже, дори когато говори по-голямата част от народа. В повечето случаи е необходимо всеки да постави своето око за съдия и тогава именно да приеме мълвата за истинска или да я зареже като лъжлива.

Оттук и „диагностицирането“ на Антон Страшимиров най-общо се свежда до следното:

  1. Българският темперамент клони към разпаленост: лесно пламваме и бързо гаснем. Бързо губим интерес към общограждански начинания. Тази национална енергия е капиталът, който най-често ни липсва.
  2. Клоним и към лекомислена самонадеяност. Неведнъж и не два пъти.
  3. Народи с такава двойственост в темперамента, настоява Антон Страшимиров, проявяват колебливостта на двойствените натури: щом са пред риск, а не могат да измерят последствията от нужната решителна стъпка, те изпадат в двоумение и волята им за действие отслабва. Оттук и честото усещане за безизходица.
  4. И накрая, констатира той, българите не са склонни към мистична съзерцателност. В случая Страшимиров има предвид не толкова религиозността на българина, която е отделна тема, колкото усета му за истината. „Нам не е потребна истината, пише той, за нас тя е отвлечена ценност, а не е условие за по-съвършен живот“.

А там, където липсва истина, има явен дефицит на справедливост. Чудно ли е тогава защо толкова бързо меним решенията си.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияКонцлагерът „Белене“ 1949-1987
Следваща статияПо време на диктатура всички са деца