1
3345

Защо за българите Европа е „друго“?

Всяка година около националния празник в медиите ни започва един спор (по същество лишен от сериозни аргументи) между българските русофили и българските европеисти, който макар да взима за повод ролята на Русия в нашето освобождаване, бързо се разпростира върху българската национална идентичност изобщо. Самият факт на този спор – за (но всъщност и във) българското национално самосъзнание – е симптоматичен, защото се води главно за това принадлежим ли към Европа ние, българите, или „не съвсем“. Независимо чия страна в спора взимаме обаче, ние трябва да повторим още веднъж, че самата спорност на българската идентичност за българите е дълбоко смущаваща.

На първо място (и това ние, европеистите трябва да признаем), въпросната спорност забележимо отличава българското национално само-чувстване от онова на практически всички западно- и централноевропейски народи, което определено е специфично самочувствие в рамките на Европа. В самочувствието на западно- и централноевропейските народи (дори когато то взима ексцесивни форми – тоест когато е превърнато в национализъм) Европа никога не се преживява като „другост“. Тя е пространството, в което „ние“ (определените нации) се отличаваме, може би с „много важни неща“,  но важни именно за Европа.

Така за французите на Новото време тяхната нация е самото основание и парадигма на модерния европеизъм, на онази Европа на нациите, създадена за първи път именно от тяхната „Велика“ антисъсловна революция от 1789 г., родила „народа на гражданите“. Франция, по-нататък, е „метрополията“ на европейската култура през XIX и XX век и т. н.

Но и за германците (дори в периодите на техните националистични „трески“) – тяхната нация е старият средновековен център на Европа, нацията преобразувала античната римска в германска Европа. За италианците, разбира се, Италия е „люлката на Европа“, нейното родилно латинско „лоно“.

Но и по-малките нации в тази част на континента ни преживяват (и ревнуват) отличаващото ги именно като отличаващо ги в Европа. Така Полша е за полските националисти „най-католическата страна в Европа“. Унгария е онази, която, спирайки османския натиск на Запад още през XVI -XVII век „е спасила християнска Европа“. И т. н., и т. н.

От този – нека го наречем западно- и централноевропейски национализъм, отличаващ нациите в Европа (и за Европа), осезателно се различава балканският национализъм: националното само-чувстване на балканските народи, което е, нека се изразя така – напрегнато-устояващо в (но и спрямо) Европа. Исторически това е обяснимо. Тези нации се еманципират на континента от средата на XIX век насетне във века на хегемонията на т. нар. „Велики сили“, които понякога твърде тежко „политико-инженерстват“ по отношение на тях и така в немалка степен ги травматизират. А доколкото за тия балкански нации Европа от онова време е (почти) тъждествена на „Великите сили“, тя е и пространството, в което те си съперничат с тях.

И все пак, общобалканското интуиране на региона ни като „устояващ“, ако не чак на Европа, то поне в Европа, не е най-определящото за национализмите на балканските нации. Трябва да се забележи, че макар и дълги години „антиавстрийски“, сръбският национализъм е определено автономно сръбски (а не просто „фобски“). Румънският пък – до голяма степен идеологично „съчинен“ и представящ молдо-влашките народности като „романците“ на Балканите, като потомците на романизираните антични даки (и значи – като единственият, освен гърците, автохтонен балкански народ) е най-малкото европейски-амбициран национализъм.

И ето, съпоставяйки българското национално самосъзнание и само-чувстване със западно- и централноевропейското от една страна, и с това на останалите балкански народи от друга, ние ще трябва да признаем – отвъд всички политически страсти и пристрастия – че то е най-неопределено и неубедено по отношение на европейската ни принадлежност. По-нататък ще се помъча да изясня по-подробно на какво според мен се дължи това, но още от сега ще заявя, че основна вина тук носи една с десетилетия несвършена (и дори незапочната) културна работа на българските елити в най-широкия смисъл на тази дума (академични, политически, общохуманитарни). В резултат на това неглижиране българското национално самосъзнание се е формирало като амалгама от стихийно отлагали се в него „наноси“ от различни стари, „спохождали“ ни и непромислени идеологически „веяния“, функциониращи на популярно и масово-нерефлектирано ниво. И ето: тези „наноси“ – трябва определено да се каже – почти не са подлагани на критична рефлексия, приемани са – при цялата им взаимна противоречивост – като „природна даденост“ и редовно са били използвани единствено за конюнктурни политически цели.

Още по-лошото е, че най-масивните измежду тези идейни „наноси“ почти до един са не- (или дори анти-) европейски и са с руски империален произход. А десетилетното им оставяне да се трупат върху националното ни самосъзнание е водило до това, че то практически не се е повлиявало от опроверженията им от самата действителност. Така например безспорен и емпирически обилно потвърдим факт е изключително бързата европеизация на социалния, политическия и икономическия живот на българите след тяхното повторно политическо раждане през 1878 г. Всъщност факт е, че българската нация се свързва в един политико-икономически организъм с (предимно централна, германска) Европа точно така, както това правят по-рано освободилите се от Османската империя нации на гърците, румънците, сърбите и черногорците, и при това – като най-късно еманципирала се (едва след Съединението от 1885 г.) – България извършва това с най-ускорени темпове, тъй че за нея скоро започват да говорят (нека се забележи региона, от който е взета метафората) като за „Прусия на Балканите“. И ето, въпреки това, българското национално самосъзнаване (и дори само-чувстване) си остава доста по-дистанцирано от „европейскостта“ отколкото е това на румънците или дори на сърбите. Извършвайки своята политико-модернизационна, стопанско-устроителска, урбанизираща работа, българските елити от края на  XIX век, та и до днес – ще се осмеля да го кажа – неглижират фатално културната борба за българската европейска идентичност, не извършват (и до днес) онова, което в условията на току-що обединилата се в края на XIX век Германия, Бисмарк е наричал Kulturkampf.

От самото си формиране през Новото време, следователно, българското национално самосъзнание остава дълбинно „замърсено“ от (при това архаични) „източни“ наноси, от които до 1944 г. се ползват различни нашенски „консерватори“ и „ориентофили“, а след това – и до днес, българските комунисти и „русофили“.

Кои обаче са най-масивните измежду тези „наноси“, утаили се в българското национално самосъзнание, които му придават в най-голяма степен не- (а понякога и анти-) европейски характер, отличаващ го както от западно- и централноевропейския „национализъм-в-пределите-на-Европа“, така и от доста по-„автономисткия“ румънски, сръбски и прочее „балкански национализъм“? Мисля, че е важно да ги идентифицираме и мисля, че най-масивните, са собствено три.

Първият е никога сериозно „неразчистеният“ и културно разкритикуван „нанос“ на (руското) славянофилство на XIX век.

Когато съвсем наскоро изложих развиваните тук мисли пред академичен форум, аз получих от своите колеги критиката, че стилизирам славянофилската (или панславянската) идеология като еднозначно руска, докато тя – припомняха ми колегите – всъщност не възниква на руска почва и далеч не , във всички свои направления про-руска. Да, аз приемам тази бележка – знам, че при своето зараждане славянофилската идея е реакция по-скоро на западно-славянските народи в границите на Хабсбургската империя и Пруска Германия срещу неглижиращите (и по същество расистки) възгледи на определени немски национални романтици за „непълноценността“ на славяните като такива в културно и политическо отношение. В този смисъл славянофилството възниква до голяма степен като огледално противоположна на пангерманизма (и затова също като него, крайна и неиздържана) идеология. Безспорно е обаче, че много скоро славянофилската идея бива „взета на въоръжение“ от изгряващия (след края на Наполеон) руски империализъм и на негова почва търпи важни изменения. Най-важен сред тях е идеологическият постулат, че общ „славянски дом“ може да осигури на всички, подвластни както на германските империи, така и на Османската, славяни, единствено Русия. Нека да уточня също, че както на споменатия академичен форум, така и в този текст аз визирам славянофилската идеология не така както тя е разгърната в писанията на нейните учени и политически създатели, а имам предвид тъкмо наносите от нея, останали – нерефлектирано – в масовото българско национално самосъзнание дори до днес, когато, да – славянофилството като системна идеология отдавна не съществува. А че това са „наноси“ именно от славянофилската идеология, струва ми се, е несъмнено, ако си припомним кои са нейните основни постулати. Европа – гласи първият, утвърждаван още от ранните славянофили – е (както казват и противниците им) романо-германска. Тя е тъждествена именно с романо-германската група народи, сред които и на които славянските са чужди. Но поради това определяне на Европа като „романо-германска“ – битието на славяните в нея (и това е вторият постулат) е принципно и непреодолимо неравнопоставено. В Европа славянските народи винаги ще бъдат подвластни, поробени и потискани. Ето защо, трето – за да се освободят от тази своя подвластност славяните трябва да се обединят помежду си и да се оградят от романо-германска „Европа“, устроявайки се в свой самостоятелен не-европейски (противопоставен на европейския) „дом“. Четвърто – и ето тук е решителната добавка на руското славянофилство – устрояването на този „общ славянски дом“ може да извърши само Русия – единственото истински мощно и останало истински независимо от „романо-германците“ славянско царство.

Историците на идеите знаят добре, че този руски „темпериран“ вариант на панславизма почти не е пожънал успех сред западните славяни. Така поляците травматично са научили след 1815 г. какво значи да си в „общ дом“ с руското самодържавие, чехите пък изглежда никога не са се вдъхновили от перспективата да преминат от Хабсбургите към Романовите, за да се почувстват свободни. Историците на идеите обаче би трябвало да знаят, че руският вариант на славянофилството започва мощно да се разпространява сред балканските (най-вече православни) славянски народи в епохата на руско-турските войни през XIX век и тук той по специфични причини има далеч по-голям успех. Защото представяйки по подходящ за себе си начин противоречията си с западните „Велики сили“ за бъдещата съдба на Турция, Русия умело внушава сред поданиците на султана, че „Европа“ (която е „романо-германска“) съвсем закономерно се противи на политическата свобода на „славяните“, които, поради това, трябва да се ориентират към интегриране в империята на Русия. Но ето защо умозаключението: „ние сме славяни, славяните не са европейци, следователно – ние не сме европейци“, тук на Балканите стихийно се прави далеч по-масово и остава дълбоко в националното самосъзнание, особено ако постулатите на славянофилството никога не са подлагани на сериозна критична преоценка и са оставяни да се „утаяват“ като нерефлектирани „наноси“ в него.

Ще оставя на историците на политическия ни живот след Освобождението и на литературните историци да обсъдят какво е присъствието на посочените славянофилски „топоси“ (разбира се във видоизменени и съобразени с конкретното време форми) в политическите речи, публицистиката и литературните творби на българския обществен живот от самото начало на новата ни история и до днес. Дори от общата култура, която имам в това отношение обаче, аз съм предварително убеден, че това присъствие ще се окаже достатъчно масивно.

И ето – работата е там, че въпросният славянофилски „наносен пласт“ се наслагва върху едно още по-старо и още по-дълбоко историческо разделение. Става дума за (още средновековното) вероизповедно разделение на Европа на католическа (впоследствие и протестантска) и православна.

Веднага ще кажа, че това разделение не е идеологическо – то е факт, само че този факт също отдавна и усърдно се подлага на идеологическа обработка.

„Европа“, според въпросната обработка обхваща именно католическата (и протестантската) ѝ част, на която изповядващите Православието са по определение „други“. Те не просто изповядват нещо различно от католиците и протестантите – те изповядват нещо, което може да се живее само в източен – неевропейски цивилизационен контекст. Но ако „Европа“ е католическа и протестантска, то значи Европа – това е Западът и православният Изток не е Европа. Православието е (същностно) източно, то не просто е географски „заземено“, то е специфично политико-цивилизационноопаковано“ във форми, базисно чужди на европейците (но сходни с… империално руските).

Лесно може да се види, че основано върху това още по-старо и дълбоко отделяне на балканския ни регион като (източно) православен, руското славянофилство обосновава като „други“ (и чужди) нам вече не само „романо-германците“ от Западна Европа, но и католическите славяни от Централна, като по този начин налага Европа в нейната цялост като „друга“ по отношение на „нас“. В добавка към всичко това трябва да се напомни, че поради специфичното положение на православните народи в Османската империя – подчинени заедно, на вероизповеден принцип, на Константинополската патриаршия – при своето еманципиране тези последните развиват и един вътрешно-балкански и вътрешно-изповеден антагонизъм, разделяйки се – за първи път именно тук, в земите на българите – на „патриаршисти“ (гръко-православни) и „екзархисти“, автономисти (славяно-православни). Към „другите“ нам по този начин трайно отиват и гърците.

Несериозно е да се подценява този втори (по-стар и по-дълбок) „нанос“ в нашето национално самосъзнание. Защото стилизацията на католицизма и протестантството като изключително „европейски“, а на Православието като „източно“ и неевропейско, стилизира един много дълбок цивилизационен компонент, какъвто е вероизповеданието като (също) разделящ ни от европейския континент, а при умело (и до днес) модерирания конфликт с „фанариотството“ и неизбежно свързващ ни единствено с Русия. И тук ще призова историците ни да „тестват“ присъствието на вероизповедно обоснования „не-европеизъм“ в националното ни самосъзнание, отложено в различни документи на следосвобожденския ни живот.

Сега ще кажа само, че ако двата зафиксирани по-горе „наноса“ биха могли да се видят и като общобалкански – тоест забележими в по-голяма или в по-малка степен в националното самосъзнаване и на другите балкански нации, то един трети е вече специфично и определено присъщ само на българското национално само-съзнаване.

Него ще разгледам в продължението на този текст.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияНаследството на Сталин
Следваща статияПреживени състояния в различни мащаби и материали

1 коментар

  1. Ние българите сме европейски, не славянски народ носител на ортодоксална традиция. Под носител имам предвид – създал и запазил но не и изповядващ. Ако изобщо можем да кажем – те европейците и ние българите, то руснаците би трябвало да ги определим като онези… (далечните, чуждите, непонятните.)